Решение № 426 от 28.05.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 426 гр. гр. Хасково, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640101316 по описа за 2024 година

Предявен е иск от Д. П. Д., с ЕГН **********, с адрес гр.Х.,********************************, със съдебен адрес гр.Х.,*********************, чрез адв. П. И. П., против „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.София, бул."Цариградско шосе" №115 Е, ет.5, представляван от управителя Н. П. П., с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 22.12.2021г. в град Хасково сключил Договор за паричен заем № 610439 с ответното дружество, по силата на който заемодателят „СИТИ КЕШ" ООД му предоставил заем в размер на 700 лева.

Параметрите на отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора, както следва: 1. Размер на заемната сума: 700лв.; 2. Размер на погасителна вноска: 1 х 23,36лв. и 5 х 154,32лв.; 3. Ден на плащане: понеделник; 4. Вид вноска: месечна; 5. ГПР: 48,35 %; 6. Брой вноски: 6 /шест/; 7. Фиксиран лихвен процент: 40.05 %; 8. Дата на първо плащане: 24.01.2022 г.; 9. Обезпечение:

Поръчител или банкова гаранция; 10. Дата на последно плащане: 22.06.2022г.;

11. Такса за усвояване: 0 /нула/; 12. Обща сума за плащане: 794,96 лв.

Въпреки, че в чл. 3, т. 12 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 794,96лв., ищецът установил, че сумата, която трябва да заплати за погасяване на задълженията си по този договор, е в размер на 1278,00 лева. Това било така, защото трябвало да заплати и 1 неустойка за неизпълнение на задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави обезпечения, описани в чл. 5 от същия. Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в колона 6 от погасителния план, а именно: 1 вноска по 189,64 лева и 5 вноски по 58,68 лева или общо 483,04 лева.

Според ищеца, тази неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а така също и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като чл. 5 от договора била неравноправна клауза, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая, в чл. 5 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, тъй като за да възникне вземането за неустойка договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било трудно да бъдат покрити от заемателя.

Кредиторът бил дал възможност на насрещната страна в едва тридневен срок да му предостави поръчители - всеки, от които да отговаря на множество условия. Налагането на толкова кратък срок, както и завишени условия, на които следвало да отговарят поръчителите, препятствал всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Що се отнасяло до алтернативната опция за обезпечение, то тя също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и двете опции по чл.

5 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били трудно изпълними, а след като това е така, то във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Затова неустойката била уговорена и като сигурна част от дълга и следвало да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска.

Сочи, че неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално била договорена допълнителна договорна лихва, която да се плаща длъжника и което е печалба за кредитора.

Сочи също така, че за да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави. Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем е да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената 2 възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 5 от процесния договор обаче била предвидена неустойка за неизпълниние, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателя има право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключвал без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждавало тезата, че сумата наречена неустойка, всъщност била скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело №1/2009г. на ОСТК, така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции, тъй като същата при пораждане на задължението била уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компесаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното като начина, по който била уговорена сочел, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигурял обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен, той щял да има право да получи и допълнително неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел, различна от тази на неустойката. От неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора размерът, на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 от ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследвала заложените й функции, била нищожна в противоречие с добрите нрави.

Твърди, че клаузата на чл. 5 от процесния договор е неравноправна и по смисъла на чл.143 от 33П, поради което също е нищожна и на основание чл.

146, ал.1 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя и цели 3 единствено обогатяване на заемодателя. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че изначално било предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочи изпълнението й. Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаряла на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя.

Налице била неравноправност по чл.143, т, 5, според която разпоредба е неравноправна клаузата, която задължава потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от 3ПК уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от ЗПК същата била нищожна и заплащане по нея не се дължи. След като това било така, то договора за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 от ЗПК. В договора трябвало да се посочи размера на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да бъде включена и неустойката. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да бъде посочения в договора - 40.05%, а следвало да бъде по-голямо число, ако в него участва и вземането от 483,04 лева , което формално било уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 от 3ПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това доколкото лихвата е част от ГПР, то следвало да се посочи и друг размер на ГПР различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 483.04лв. изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По този начин не ставало ясно и дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от ЗПК/. Това допълнително оскъпяване по договора представлявало конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита.

Процесният договор за заем попадал в обсега на 3ПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 от ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит.

Според чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от Закона досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им води до нищожност на сключения договор. В случая имало нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, 4 ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин. По изложените съображения доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност са посочени в чл.23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ищецът твърди, че в изпълнение на договора за потребителски кредит № 610439/22.12.2021г. заплатил на ответника сумата от 1278,00 лева.

Поради недействителността на договора за заем било възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която бил получил по него в размер на 700,00 лева, без лихва и други разходи. Предвид това заплатената сума от 94,96 лева за договорна лихва по договора била платена при начална липса на основание и като недължима, подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, пред.1 от 33Д.

По тази причина ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 839/ 2024г. по описа на РС София за сумата 94,96 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва, начислена за периода от 24.01.2022г. до 22.06.2022г. по чл. 3 от договор за паричен заем № 610439/22.12.2021г.