Решение № 4285 от 17.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4285 гр. София, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100500862 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу решение № 8321/20.07.2022г. постановено по гр.д. № 28131/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК искове за признаване за установено спрямо Д. И. Н. че дължи, както следва:

-на основание чл.430 ал.1 от ТЗ сумата от 1000 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка №000СС-R-006971/16.03.2009 г., ведно със законна лихва от 12.08.2020 г. до изплащане на вземането;

-на основание чл.430 ал.2 от ТЗ сумата от 2059,22 лв. - договорна лихва за периода от 19.02.2013 г. до 05.08.2020 г.,

-на основание чл.92 от ЗЗД: за сумата от 802,69 лв. - наказателна лихва по чл.8 от договора за периода от 06.03.2013 г. до 12.03.2020 г., наказателна лихва по чл.8 от договора в размер на 66,83 лв. за периода от 14.05.2020 г. до 05.08.2020 г.;

-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД лихва за забава в размер на 1,67 лв. за периода от 06.08.2020 г. до 11.08.2020 г.;

- годишна такса за поддръжка на основание чл.10 от договора в размер на 117 лв.;

- разноски за връчване на покана в размер на 60 лв. и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№37057/2020 г. по описа на СРС, 29 състав.

1

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е постановено при неправилно тълкуване на фактите по делото по отношение на обстоятелствата, свързани със срока на договора и настъпване на крайния падеж по кредита, обявяване на предсрочна изискуемост, както и тези свързани с прилагане на института на погасителната давност. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че изискуемостта на вземането за главница по договора за заем е настъпила на 05.03.2013г. и съответно погасено по давност на 05.03.2018г. , ведно с лихвите и неустойките. Посочва, че първоинстанционният съд е дерогирал клаузи от общите условия, при които е сключен договора и предвиждащ автоматично продължаване на срока на договора при липса на изрично изявление за прекратяването му на някоя от страните, като при условие, че към датата на изявлението на банката, с което прави кредита предсрочно изискуем не е направено такова изявление от нито една от страните, респективно – съществували са непогасени вземания по договора за кредит, следва да се счита, че с получаването от длъжника по кредита на изявлението на банката, кредита е станал предсрочно изискуем, респективно от този момент е започнала да тече давността за вземанията и която несъмнено към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК не е изтекла. Твърди, че поради особения характер на договора за револвиращ кредит, липсват отнапред определени вноски с фиксиран падеж, като такъв има само за дължимата минимална погасителна сума в зависимост от салдото по сметката на кредита, която обаче не определя изискуемостта на вземането за главница, лихва, неустойка. Счита, че при тълкуване на договора сключен при общи условия по реда на чл. 20 ЗЗД се налага извода, че за срока на действие на договора кредитополучателят имал задължението единствено да погасява минимална месечна вноска, а не цялата усвоена към изтичане на отчетния период сума от овърдрафта, като погасяването на цялата главница е възможно и отложено до момента на изтичане на срока на договора, респективно прекратяването му на други основания.

Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло като неоснователни. Претендира разноски.

В срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК от насрещната страна – Д. И. Н. не е депозиран отговор на въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ,чл.92 от ЗДД, чл.79 ал.1 от ЗЗД , чл.86 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника Д. И. Н., че дължи заплащането на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 19.02.2020г. по ч. гр.д. № 37057/2020г. по описа на СРС, ГО, 29 състав и представляващи вземания по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и 2 предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №000СС-R-006971/16.03.2009г., за които е допуснато незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист.

За основателността на исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал.2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването и съществуването между ищеца и ответника на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит при посочените условия, по който е предоставил процесната сума на кредитополучателя; наличието на валидно постигната договорка за заплащане на възнаградителна лихва, както и нейната дължимост и размер ;че поради неплащане на месечните вноски е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, за която кредитополучателят е уведомен и датата, на която е станало това; наличие на главен дълг и изпадане на длъжника в забава, както и размера на претендираното обезщетение за забава, съответно други уговорени разходи по кредита, които са реално направени от кредитодателя и не са погасени от кредотиполучателя .

Безспорно се установява от представения и приет като доказателство по делото писмен договор– л.7 от делото на СРС, двустранно подписан и при неоспорена и неустановена неавтентичност на подписа на ответника, че на 16.3.20109г. между страните е сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №000СС-R-006971/16.03.2009г. със съдържание в цитирания писмен документ, като неразделна част от договора са общи условия по договор за издаване и използване на международни кредитни карти MasterCard и Visa, които с подписване на договора картодържателят декларира, че безусловно ги приема.

По силата на възникналото кредитно правоотнощение, ищецът е предоставил на ответника банков кредит овърдрафт в размер на 1 000 лв., със срок на ползване до 16.03.2011г. и автоматично подновяване при условията и по реда, предвидени в чл. 36 ал. 1 от общите условия. Приложимото право към момента на сключване на договора не въвежда ограничения в срока на потребителските договори, нито изисква изрично писмено съгласие за продължаване на срока, каквото е предвидено в чл. 62а ал. 1 от ЗЗП. Кредитополучателят е поел задължението да върне ползвания кредитен лимит по договорения в общите условия и в договора начин /чл. 4/ – всеки месец до датата на падежа или на следващия работен ден, ако падежът е в неработен ден, като съгласно глава I, т. 1, б. „з ” от общите условия, за дата на падежа се считало всяко 5- то число от месеца, а ако то е неработен ден, дата на падежа е първият следващ работен ден, като внася по сметката съответния размер на ползваната сума или поне минималната погасителна вноска, съгласно извлечението /т. 18 от общите условия/.

Съгласно чл. 6 и 7 от договора, за използвания овърдрафт кредитополучателят ползва гратисен период от 45 дни и ако до датата на падежа е погасил изцяло дебитното салдо по сметката, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислява лихва върху дебитното салдо, а при непогасяване на посочената дата, кредитополучателят /титулярът/ заплаща на банката и годишен лихвен процент в размер съответно 18,14 % за безналични плащания и 20,14 % за останалите транзакции. В т. 8 от договора е предвидена наказателна лихва при неплащане на месечната погасителна вноска или надвишение на разрешения кредитен лимит в размер на договорения лихвен процент с надбавка 12 %. В т.

27 б. „а“ от Общите условия е предвидена възможност банката да обяви кредита за 3 предсрочно изискуем, ако кредитополучателят не извърши което и да било плащане повече от 5 работни дни след датата, на която такова плащане е станало изискуемо.

Въпреки, че по делото не е представен протокол или друг писмен документ за предаване на кредитната карта от банката на титуляра, от заключението по ССчЕ, което на основание чл.202 от ГПК настоящият състав кредитира, се установява, че целия кредитен лимит от 1000,00 лв. е предоставен по банкова сметка, открита на името на кредитополучателя, като първите транзакции и ползване на предоставения кредитен лимит чрез кредитна карта са от дата 16.03.2009г. за сумата от 520,56 лв. т.е. кредитната сума е реално предадена за ползване на кредотополучателя.

Във връзка с неведените от ответника възражения, че договора за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, настоящият състав счита следното:

По силата на чл. 7 ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, дори и без направени възражения, респективно не е обвързан от същите, а в случая такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната жалба.

В константната си практика ВКС приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1. клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3. да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя.

Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП.

В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.

Относно договорната лихва:

Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144 ал. 3 т. 1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143 ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и 4 потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 от ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори.