Решение № 99 от 16.05.2022, Районен съд - Бяла

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Бяла, 16.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Лилия М. Ненова при участието на секретаря Валентина Т. Великова като разгледа докладваното от Лилия М. Ненова Гражданско дело № 20214510100937 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на БЛ. ЛЮБ.

АТ. срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД.

Ищцата твърди, че на 26.11.2020 г. като заемател чрез средства за комуникация от разстояние сключила с ответника като заемодател Договор за потребителски кредит № ***за сумата от 400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер на 42,580%, за срок от дванадесет месеца. Твърди, че съгласно чл.6 от договора в срок до три дни от получаване на заемната сума следвало да обезпечи всички задължения по договора чрез физическо лице-поръчител, отговарящо кумулативно на изрично изброените в договора условия, или чрез банкова гаранция със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Сочи, че поради неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в предвидения срок, ú била начислена неустойка. Сочи, че е погасила предсрочно изцяло сумата по договора чрез плащане на сума в общ размер на 687,36 лв. Счита договора за недействителен/нищожен, евентуално унищожаем, евентуално че са нищожни отделни клаузи на договора по следните съображения: в нарушение на чл.10, ал.1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ договорът не бил написан по ясен и разбираем начин чрез представяне на всички елементи на договора с еднакъв по вид, форма и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка страна; в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита бил посочен единствено като процент, без да са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване, а в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК липсвало ясно разписана методика за 1 формирането му - кои компоненти са включени в него и как е формиран посоченият в договора ГПР от 42,580%; не ставало ясно как посоченият в договора фиксиран лихвен процент по заема от 36% се съотнася към ГПР по договора; счита, че посоченият в договора ГПР от 42,580% не отговаря на действителния такъв в размер на 276,15%, получен при включване в ГПР на начислената по договора неустойка, като по този начин действителният ГПР надхвърлял максимално установения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг. Освен това, грешното посочване размера на ГПР според ищцата се приравнява на хипотезата на непосочен ГПР и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/; счита договора за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ поради невъзможен предмет, предвид изначалната невъзможност на заемателя да осигури в такъв кратък срок физическо лице – поръчител, отговарящ на посочените в договора изисквания – навършени 21 години, минимален осигурителен брутен доход 1 500 лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум шест месеца и служебна бележка за доход за шест месеца назад, липса на записи в Централния кредитен регистър относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит в банкова или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател при заемодателя;

- счита, че клаузата, регламентираща задължение за заемателя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок, на първо място противоречи на преследваната цел от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета относно договорите за потребителски кредити, транспонирана в ЗПК – кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, на следващо място накърнява добрите нрави, тъй като процесната неустойка излиза извън присъщите ú обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и цели единствено неоснователно обогатяване, на следващо място като предвиждаща едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение /даване на обезпечение/, от което обаче не произтичат вреди, води до заобикаляне на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК, предвиждаща при забава на потребителя право на кредитора само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата и на последно място намира клаузата за неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, като задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка и неуговорена индивидуално; счита размера на възнаградителната лихва /с включения към него размер на неустойката/ за изключително висок и като надвишаващ трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми, както и за противоречащ на добрите нрави, като недействителността на уговорката за договорната лихва според ищцата води до нищожност на целия договор; счита, че клаузите на договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин и не позволяват потребителят да прецени икономическите последици от сключване на договора, като страната се 2 позовава на нормите на чл.147, ал.1 и чл.143, ал.2, т. 19 от ЗЗП; счита договора за унищожаем поради сключването му поради крайна нужда – недостиг на достатъчно финансови средства за задоволяване на своите и на семейството си основни потребности за комунални услуги, храна и разходи от неотложен характер /неуточнени/, и явно неизгодни условия предвид несъответствието и несъразмерността в стойностите на насрещните престации – печалба от 42% при отпусната сума от 400 лв. и реално получено възнаграждение от 287,36 лв. при платени по заема 687,36 лв.

По изложените съображения ищцата БЛ. ЛЮБ. АТ. претендира осъждане на ответника „Стик-кредит“ АД да ú заплати сумата от 287,36 лв. като недължимо платена по Договор за потребителски кредит № 658897 от 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.08.2021 г., до окончателното изплащане. Претендира и направените по делото разноски.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който се заема становище за неоснователност на ищцовата претенция. Ответникът не оспорва, че на 26.11.2020 г. между него и ищцата е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който се е задължил да предостави заемна сума в размер на 400 лв., а ищцата се задължила да върне сумата заедно с дължимото възнаграждение за ползването ú съгласно погасителен план. Сочи, че договорът бил сключен под формата на електронен документ чрез система за предоставяне на финансови услуги от разстояние по инициатива на ищцата с попълване на заявка за кредит от 26.11.2020 г. с посочване на лични данни и параметри на желания кредит. Твърди, че с натискане на бутона „подай заявка“ ищцата е изразила своето желание за отпускане на желания кредит, като на ищцата бил предоставен за изтегляне Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и проект на договора за кредит. Твърди, че като допълнително средство за потвърждаване на заявката с ищцата бил проведен телефонен разговор, по време на който същата потвърдила пред служител на ответното дружество че кандидатства за потребителски кредит при посочените параметри. Твърди, че още в деня на кандидатстване извършил оценка на кредитоспособността на ищцата и след одобряване на заявката на посочената от ищцата електронна поща били изпратени проект на договора ведно с погасителен план, СЕФ и общи условия, съдържащи необходимата преддоговорна информация за желания кредит. Сочи, че с натискане на бутона „подпис“ ищцата е изразила своето съгласие със съдържанието на договора и неговото сключване.

Изтъква, че съгласно чл.18, ал.1 от ЗПФУР не се изисква полагане на подпис на страните по договора, както и че между страните е налице уговорка в отношенията помежду им обикновеният електронен подпис да е със стойността на саморъчен такъв. Твърди, че още на 26.11.2020 г. е изпълнил задължението си и е предоставил на ищцата заемната сума, като поради неизпълнение на предходни задължения към дружеството и изрично заявено желание от страна на ищцата за тяхното погасяване, извършил прихващане и превел на ищцата сумата от 205 лв. Относно съдържанието на договора изтъква, че в чл.9 от същия подробно е регламентирано правото на потребителя и условията за отказ от сключения договор, като оспорва възраженията на ищцата в тази насока. Твърди, че са спазени изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, като изтъква че липсва законово изискване кредитодателят 3 да посочва лихвен процент за всеки ден от действието на договора, а относно шрифта на договора, допълва че това изискване е неприложимо в случая, доколкото различните браузъри и програми за четене на електронни документи са с различен мащаб. Освен това счита, че изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК относно вида, формата и шрифта на договора противоречи на Директива 2008/48/ЕО, където подобно правило липсва, и не следва да бъде прилагано. Относно годишния процент на разходите изтъква, че нито в българското, нито в европейското законодателство съществува изискване да бъдат посочвани основните данни, послужили за изчисляването му, както и ясно разписана методика за това. Сочи, че е достатъчно посочването на ГПР като процент и именно този процент позволява на потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата на задължението, както и че изискването на ЗПК и на Директива 2008/48/ЕО касае единствено посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, които в случая са подробно описани в чл.28 от ОУ, неразделна част от договора. Признава, че в договора е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорно задължение от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка, но оспорва такава да е била начислена и претендирана, както и да е получавал от ищцата плащане, представляващо погасяване на задължение за неустойка. Оспорва ищцата да е заплатила сумата от 687,36 лв. по договора.

Относно твърденията на ищцата за посочване на грешен ГПР поради невключване на задължението за неустойка за непредставяне на обезпечение изтъква, че съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Допълва, че дори и да е следвало неустойката да бъде включена в размера на ГПР, невключването ù не води до пълна нищожност на договора, а единствено до нищожност на неустоечната клауза.

Независимо от липсата на начислена неустойка, счита клаузата, уреждаща неустойка при непредставяне на обезпечение, за валидна и законосъобразна.

В тази насока сочи, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит и по отношение на нея приложими се явяват ЗЗД, а не тези на ЗПК, като намира за нормално в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечавана, размерът на длъжникът да бъде увеличен, като присъща функция на неустойката. Подчертава, че в случая неустойката отговаря на присъщите си функции, като е уговорена така, че да се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е представил обезпечение, поради което за евентуалното ú начисляване причина би било единствено виновното поведение на длъжника. Сочи също, че макар неустойка да се дължи без кредиторът да трябва да доказва настъпване на вреди и техния размер, в случая е очевидно, че непредставянето на обезпечение лишава кредитора от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удоволетворено. Счита, че дори да се приеме за прекомерна, размерът на неустойката би трябвало да бъде намален, а не цялата клауза да бъде обявена за недействителна. Изтъква, че тъй като ищецът е бил запознат с условията на договора, е разполагал с възможност първо да открие лице, отговарящо на изискванията в договора и едва тогава да подпише договора, както и че законът позволява обезпечение за бъде предоставено след, а не задължително при сключване на договора. Развива съображения и за възможността за кумулиране на мораторна лихва с неустойка предвид естеството им на санкция за неизпълнение на различни задължения – едната за неизпълнение 4 на парично задължение, другата за неизпълнение на акцесорно задължение за представяне на обезпечение. На следващо място твърди, че предвид осъществената между страните кореспонденция и възможността ищцата да въздейства върху всички елементи на договора, клаузите на договора са индивидуално уговорени, поради което не могат да бъдат приети за неравноправни, като изтъква също, че акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнението му са подробно и ясно описани, а неравнопавните клаузи подлежат на преценка само ако не са изразени ясно и разбираемо. Сочи още, че дори при приемане на клаузата за неустойка за нищожна, предвид факта, че същата урежда акцесорно задължение, следва да се приеме че договорът би бил сключен и без тази клауза, поради което приложение следва да намери нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Оспорва тезата на ищеца за включването на неустойката към възнаградителната лихва, доколкото счита двете задължения за самостоятелни и независими едно от друго. Изтъква, че възнаградителната лихва е цената за ползване на заетата сума и същата се дължи независимо от главното задължение, като размерът ú в процесния случай – 110,46 лв., не се явява прекомерен, както и че същата нито надхвърля трикратния размер на законната лихва, нито като част от ГПР надхвърля ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК за петкратния размер на законната лихва. Извън това сочи, че като основно задължение по двустранен договор, клаузата на договорна лихва не може да бъде неравноправна, тъй като длъжникът е бил в позиция да договаря този параметър като основен за договора, наред с размера на отпусната сума. Относно твърдението на ищцата, че договорът е сключен при крайна нужда, възразява, че подобна претенция е погасена по давност поради подаване на исковата молба след изтичане на едногодишния срок от сключване на договора. С тези доводи и съображения моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира присъждане на разноски.