Решение № 3896 от 02.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София,02.07.2020 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на десети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ при секретаря Антоанета Луканова и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия

Маркова в.гр.д.№ 10611 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Е.И.М., ответник пред СРС, срещу решение № 48505 от 13.10.2018 г., постановено от СРС, Първо ГО, 50 с-в, по гр.д.№ 34796 по описа за 2010 г. , в частта, в която в полза на ищеца – „Т.С.“ ЕАД, са признати на основание чл.422 ГПК, вземанията, както следва: сумата 1 446,38 лв. със законната лихва от 16.03.2010 г. до окончателното изплащане на дълга-стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот-апартамент № 66, гр.София, ж.к.“*********, абонатен №339100, за периода м.02.2007 г.-м.04.2009 г., за която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о.-88 състав; сумата 290,00 лв.- мораторна лихва за периода 31.03.2007 г.-27.10.2010 г., за която сума е издадена Заповед от 17.03.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3779/2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о.-88 състав, както и в тежест на въззивника /ответник пред СРС/ са възложени разноски в размер на 312,54 лв.

Във въззивната жалба се излагат доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на така постановеното решение в обжалваната му част, като се сочи, че по отношение на крайния период на лихвата съдът се бил произнесъл извън заявеното в исковата молба. Решението било постановено при допуснато нарушение на материалния закон и процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата по делото. Счита, че от събраните по делото писмени доказателства и експертизи, се установило, че ответника М. не следва да отговаря по предявените от ищеца за установяване, вземания. Установило се, че за периода 2003 г.- м.2007 г. фактурите били издавани на името на Д.С.Д. и аб.№ 339100 бил открит на нейно име. Затова Д.Д.имала качеството на ползувател на топлинната енергия за периода. Представен бил протокол между въззивника и Д.Д., който се намирал по гр.д.№ 5694 по описа за 2007 г. на СРС,49-ти състав.

Съгласно поетото задължение в този протокол въззивникът подал заявление за откриване на партида на негово име с нов аб.№ на 29.10.2007 г. Договор за доставка на топлинна енергия с ищеца не бил сключван от М.. На последния не били изпращани отчети и изравнителни сметки поради което М. не могъл да оспори същите. Такива и не били представени за исковия период. Тези, които били представени по делото, били оспорени като частни документи на ищеца. Представената по делото покана не му била връчена надлежно. При това положение по арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД въззивникът не бил изпаднал в забава и лихва не се дължала. По отношение на лихвата се навежда и довод, че решението е постановено извън разумните срокове при което лихвата за забава щяла да придобие равностойност почти като главницата. Тъй като въззивникът не бил нито наследник, нито правоприемник на Д.Д., то ищецът следвало да търси стойността на потребената топлинна енергия от Д.Д..

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са били уважени и да постанови друго, с което да бъдат отхвърлени така предявените искове. Разноски се претендират.

От въззиваемата страна, ищец в производството пред СРС –„Т.С.“ ЕАД не е постъпил отговор. В течение на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 19.10.2018 г., Въззивната жалба е подадена на 24.10.2018 г., следователно същата е в срок.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

На 16. 03.2010 г. по ч.гр.д.№ 3779 по описа за 2010 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, видно от която заявлението е уважено и претендираните суми са присъдени в полза на заявителя-въззиваем пред настоящата инстанция.

За така издадената заповед за изпълнение липсват данни длъжникът да е уведомен.

В срока по чл.414 ГПК – на 08.04.2010 г. длъжникът е подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, и на ищеца е указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок.

Указанията са достигнали до последния на 16.06.2010 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 15.07.2010 г.

Във връзка с довода на ответника /пред СРС/, че между страните е налице влязло в сила решение за същото искане и със същото основание /гр.д.№ 30897 по описа за 2007 г. на СРС, 36-ти състав/, първоинстанционният съд се е произнесъл с нарочно определение, четено на 20.04.2012 г. /л.73 поделото пред СРС/. След извършена служебна справка по горецитираното дело, СРС, ГО, 50-ти състав е прекратил производството пред себе си за периода м.09.2003 г.- м.11.2006 г. или за сумата в размер на 1 987,40 лв.-главница и лихва за забава – 910,23 лв.

Със същото определение е прието, че производството следва да продължи по исковете по чл.422 ГПК за сумата в размер на 1 592,39 лв.- главница за периода м.12.2006 г. до м.04.2009 г. и лихва в размер на 342,14 лв.

Действително, в петитума на исковата молба от ищеца е посочен като край на периода за лихва за забава – 27.01.2010 г., а не както е прието от СРС- 27.10.2010 г.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на пар.1,т.42 от ЗЕ вр. с чл.153, ал.1 от ЗЕ. Без значение било дали ответника обитава имота или не, след като същият бил носител на вещно право на собственост. Последното се установявало от представената съдебна спогодба. При това положение неоснователен бил довода на ответника, че липсва договор между него и ищеца.

Отношенията между страните били възникнали на база ОУ на дружеството-ищец.

Относно размера на задълженията СРС се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По възражението на ответника за извършени плащания е прието, че същото е частично основателно за сумата в размер на 7,35 лв. по фактура за м.05.2008 г. независимо, че плащането било извършено след подаване на заявлението. Останалите плащания не касаели процесния период- м.12.2006 г.- м.04.2009 г. /Прието е че вземанията, касаещи периода м.12.2006 г. – м.01.2007 г. са погасени по давност/. За непогасени по давност са приети вземанията за периода м.02.2007 г. до м.04.2009 г., които възлизали в размер на 1 446,38 лв. Относно предявените претенции за установяване на задължения във връзка с чл.86 ЗЗД, съдът се е позовал на ОУ на дружеството, съгласно които задълженията ставали изискуеми в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, при приложение на чл.84, ал.1,изр.1 ЗЗД. Непогасено било вземането за лихва за забава за периода 31.03.2007 г. до 27.10.2010 г., която възлизала в размер на 290 лв.

На 17.05.2019 г. е проведено производство по чл.248 ГПК като молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските, е оставена без уважение. Относно искането за присъждане на разноски във връзка с прекратителното определение е посочено, че страната не е поискала в срок допълване на същото.

Спорно пред настоящата инстанция е обстоятелството, е ли ответника /в производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно дължи ли заплащане на стойността на потребената топлинна енергия за имот с аб. № 339100 и представляващ ап.№ 66 с административен адрес: гр. София, ж.к.“*********.

Съгласно чл.107 от Закона за енергетиката, доставчикът на енергия може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, потребител на енергия или природен гази за битови нужди е физическо лице-собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва ел. или топлинна енергия.

В тежест на ищеца по положителния установителен иск е да докаже, че ответника е потребител на ТЕ. Действително, в този смисъл са били и указанията на СРС в доклада по делото/л.76/.

Установява се, че ответника е станал изключителен собственик на процесния ап.№ 66 по силата на съдебна спогодба, сключена още на 03.11.1995 г./л.35 по делото пред СРС/.

Видно от представените от ищеца /пред СРС/ доказателства /л.30/ същите за периода 01.1 0.2007 г.- 30.04.2008 г. и м.05.2008 г.- 30.04.2009 г. са били адресирани именно до ответника Е.М.. Същият на 29.10.2007 г. е подал заявление-декларация за откриване на партида на негово име /л.34 пред СРС/. Този факт се признава от ответника още с възражението по чл.414 ГПК.

Доколкото облигационното правоотношение между страните по спора възниква при Общи условия, то това волеизявление направено на 29.10.2007 г. е достатъчно основание да се приеме, че страните са обвързани с договор за доставка на топлинна енергия.

Относно възражението на ответника /направено в срока по чл.414 ГПК/, че за периода до м.10.2007 г. задълженията към ищеца се дължат от наемателката му Д.Д.:

Действително, съгласно протокол от 13.10.2007 г. Д.Д.е поела задължение да заплати стойността на консумативите, вкл. тези за топлинна енергия до този момент, както и да закрие партидата на нейно име. А М. – да открие такава на негово име.

Видно от съдържащият се там отговор на „Т.С.“ ЕАД/л.13/ М. е уведомен, че искането му от 29.10.2007 г. е удовлетворено и партида е открита на негово име. Писмото е представено от самият М. като приложение към исковата молба.

Видно от исковата молба по която е било образувано гр.д.№ 30897 по описа за 2007 г. на СРС, ГО, 36 състав, М. е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата в размер на 2 316,94 лв.- главница за консумирана топлинна енергия за периода от 01.09.2003 г. до 13.10.2007 г., както и лихва за забава върху същата в размер на 557,38 лв. или при условията на евентуалност- да приеме, че вземанията за периода от м.09.2013 г. до 14.12.2004 г. в размер на 1213,31 лв. е погасено по давност.

С постановеното на 17.07.2018 г. решение, СРС е отхвърлил главният иск по чл.97, ал.1 ГПК, отм. за периода от 09.2003 г. до м.10.2007 г. като е приел, че задължението за заплащане стойността на потребената топлинна енергия е негова като собственик на имота. За този период е отхвърлен и евентуалния иск за погасяване на задълженията за главница по давност. По отношение на лихвата за забава е прието, че същата е погасена по давност за периода до м.10.2004 г. За периода от м.11.2004 г. до м.10.2007 г. е прието, че задължението за лихва не е погасено по давност и е дължимо.

Видно от решението от 31.03.2010 г. на СГС, ГК,

Четвърти Б въззивен състав по в.гр.д.№ 3501 по описа за 2008 г., е прието, че за периода м.09.2003 г.- м.10.2007 г. М., който е ответник по настоящето дело, но по коментираното е ищец по отрицателен установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК, отм., е задължен да заплати претендираните от „Т.С.“ ЕАД, суми. Прието е по отношение на главниците, че се касае за периодични вземания и затова е уважен довода за погасяване на вземанията за периода от м.09.2003 г. до м.12.2006 г. и съответно лихвата върху погасената по давност главница. В останалата част първоинстанционното решение е оставено в сила. Това означава, че за периода от м.02.2007 г. до м.10.2007 г., който период е предмет и на настоящата искова молба, е налице произнасяне по отрицателния установителен иск.

При това положение настоящата инстанция приема, че липсва правен интерес за предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на положителен установителен иск за периода, за който вече има постановено отхвърлително решение по отрицателния установителен иск.