Решение № 1325 от 06.06.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1325 гр. Бургас, 06.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20252120101676 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от М. Ц. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, чрез адв. М. М., против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.

С. *****, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н..

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит №**** от **** г., сключен със „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Съгласно посоченият договор ищецът е получил сумата в размер на 1000 лв., при ГПР в размер на 49, 11 %, ГЛП 23 % и лихва в размер на 230 лв.

Счита, че договорът за предоставяне на потребителски кредит е нищожен на специалните основания, предвидени в чл.22 от ЗПК. В договора за кредит бил посочен лихвен процент, обаче не били посочени условията по прилагането му, както изисквала разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.

Нарушението било още по – съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план, била посочена лихвата в нейния общ размер, както и съотношението й с главницата.

Развива доводи, че процесният договор е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В договора била посочена само абсолютната стойност на ГПР, липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, като кои компоненти са включени в него и как се формира същият. Не ставало ясно какво точно е включено в ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидено заплащането на такса гарант.

Наред с това, договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала 1 чрез договора за гаранция не била включена в ГПР. Предвид посочения в договора за кредит ГПР в размер на 49, 11 %, то включването на възнаграждението, предвидено в договора за гаранция към ГПР и ГЛП, то действителните разходи биха нараснали двойно и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на кредита. Аргументира в тази връзка тезата, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителски кредит, известно е на кредитора и се заплащало от потребителя.

В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.5 от договора е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Посочената клауза водила до нееквивалентност на престациите. Наред с това, клаузата била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и водила до неравновесие в правата на страните. Клаузата била нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Моли за приемане на установено, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №**** от **** г. е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл.22 вр. чл.11 и чл.19 от ЗПК, както и евентуален иск за нищожност на клаузата на чл.5 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №**** от **** г., предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Представят се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск.

Посочва, че с клаузата на чл.5 от сключения между страните договор за потребителски кредит било уговорено обезпечение на задължението на ищеца да върне получените кредитни средства, ведно с възнаградителна лихва, чрез поръчителство, предоставено от ******.

Оспорва твърдението, че поръчителството от ****** било задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит. Потребителят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум България“ потребителят сам избирал обезпечението.

Исковете за нищожност на договора за гаранция не били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не била страна.

Ищецът сам бил избрал **** като поръчител в електронния формуляр, след като бил информиран за дължимите такси, след което подал заявление за кредит. Получил преддоговорна информация по имейл, която изрично посочвала, че за сключването на договора за кредит дружеството изисквало поръчителство.

2

Сочи, че претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Чл.5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към ****, които ищецът приел доброволно.

Относно твърдянето нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК сочи, че договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като не била задължителна. Твърденията на ищеца за допълнителни разходи било неоснователно, тъй като обезпечението било в резултат на оценка на кредитоспособността по закон. Ответното дружество предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора.

Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищцата като неоснователни.

Представя писмени доказателства. Претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове в условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 и 2, чл.10а, ал.4, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и 11 от ЗПК.

За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да установи сключването на Договор за потребителски кредит №**** от **** г.; че същият е нищожен, поради противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна разпоредби на ЗПК.

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит № **** от **** г. Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите 3 в размер на 49, 11 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

Съгласно Решение на СЕС от **** г. по дело ****, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.5 от договора за потребителски кредит може да се нарави извод, че начисляването на сумата в общ размер на 930, 00 лв. на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение. Тези изводи не се променят от обстоятелството, че претендираната „такса“ за гаранция формално намира своето основание в отделен договор за гаранция, сключен с друго дружество. Договорът за гаранция, както и този за предоставяне на потребителски кредит, следва да се разглеждат като част от едно цяло, доколкото сключването на първия е изрично предвидено в чл.5 от договора за потребителски кредит, при това и в него е изрично предвидено дружеството, с което да се сключи договор за гаранция. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, кредиторът обичайно и по принцип задължава потребителят да заплаща допълнителна „такса“ за гаранция /без значение от наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от **** г. по дело ****, както и съдебна практика на националните съдилища – напр.

Решение № **** от **** г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № ****/2022 г./.

4

Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид изводите, че допълнителната такса с дружеството - гарант следва да бъде съобразена при определяне на ГПР /предвид тясната й връзка с договора за потребителски кредит и задълженията за сключване на договор именно с Фератум Банк/, то при нейното включване безспорно би се стигнало да размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона.

По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Предвид изводите на съда по главния иск, не се налага разглеждане на евентуалния иск, предявен от ищеца.

По разноските:

При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски, които са в общ размер от 50 лв. за заплатена държавна такса.

По делото е направено своевременно искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно посочената разпоредба адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Съгласно ал. 2 на посочената разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. /Така и Определение № 88 от 9.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 446/2022 г., IV г. о., ГК /. Изявлението за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаването му е: правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна; липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл е и трайно формираната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 38 от ЗА. /Така Определение № 78 от 4.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4150/2021 г., IV г. о., ГК и др. /. Предвид обстоятелството, че изходът на делото е в полза на страната, то искането за осъждане за заплащане на адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъдат присъдени разноски в размер на 480 лв. с ДДС.