Определение № 2316 от 05.05.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2316 гр. София, 05.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104961 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. П. Я., П. П. Я. и К. П. Я., конституирани по реда на чл. 120 ГПК (отм.) като наследници по закон в правата на починалия в хода на процеса П. К. Я., против решение № 4704 от 06.08.2024 г. по в. гр. д. № 7798/2023 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК и с което след като е оставено в сила първоинстанционно решение по гр. д. № 11748/2006 г. на Софийски районен съд в обжалваната част са уважени предявените от Столична община, встъпила на мястото на починалата в хода на процеса А. К. Ч., осъдителни искове по чл. 108 ЗС.

Касаторите излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навеждат доводи и за неправилно определяне на присъдените на Столична община разноски. Искат отмяна на решението и претендират разноски.

Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди въведените от страните доводи и възражения. Излагат доводи за разрешаване на този въпрос от въззивния съд в противоречие със задължителната практика по т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с постановените решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК - решение № 14 от 03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, II т. о., 1 решение № 28 от 06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 5.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр. д.

№ 2332/2018 г. на ВКС, II г. о., и други; 2. Длъжен ли е съдът да се обоснове в решението защо възприема или не прието по делото заключение на вещо лице. Поддържат противоречие по този въпрос с решение № 58 от 13.02.2012г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., и решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, IV г. о., и наличието по него на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснован със значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 3. В производството по иск по чл. 40 ЗЗД близките родствени отношения между пълномощника и третото лице - купувач по сделката, достатъчни ли са, за да обосноват тяхната недобросъвестност, респективно наличието на сговор между тях за увреждане на представлявания. Въпросът е посочен за разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 5 от 12 декември 2016 по тълк. д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2686/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 1471/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, IV г. о., и други; 4. В производство по иск по чл. 40 ЗЗД наличието на значителна разлика в цената на продадения имот и пазарната му стойност към датата на продажбата достатъчно ли е, за да обоснове извод за настъпило увреждане за представлявания. Излага се разрешаване на този въпрос в обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 2686/ 2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 586 01.11.2010 г. по гр. д. № 853/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 21 от 24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г. на ВКС, I г.о., и решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, II г. о., и 5. Приложима ли разпоредбата на чл. 82 ЗС само по отношение на прекия праводател на владелеца, но не и по отношение на предходни прехвърлители по предшестващи сделки, като въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 26 от 10.02.2009 г. по гр. д. № 5911/2007 г. на ВКС, IV г. о.

Поддържат искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидната му неправилност.

Ответникът по касационната жалба Столична община в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, излагайки съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените в нея оплаквания. Няма искане за присъждане на разноски.

Другият участник по производството - третото лице помагач Г. К. Ц., с участието на което е постановено решението, не е подала отговор на касационната жалба в посочения срок.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 2

ГПК.

С обжалваното въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение № 430034 от 14.06.2018 г. по гр. д. № 11748/2006 г. на СРС в частта, с която по предявени от Столична община (конституирана по реда на чл. 120 ГПК (отм.) на мястото на починалата в хода на процеса А. К. Ч.) против С. П. Я., П. П. Я., и К. П. Я. ( встъпили като наследници по закон на мястото на починалия в хода на процеса ответник П. К. Я.) искове с правно основание чл. 108 ЗС е призната на общината принадлежността на правото на собственост на основание реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, наследяване по закон от Е. М. Ч., починала на 12.02.1995 г., и И. К. Ч., починал на 11.02.1999 г., и завет по чл. 16, ал. 2 ЗН по саморъчно завещание на А. К. Ч. от 31.10.2001 г., на недвижими имоти, представляващи: урегулиран поземлен имот (УПИ) № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т. “, целият с площ от 1 200 кв.м; УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т.“, целият с площ от 1 793 кв.м, и площи, отредени за улици в цялата м. „Т. “ и предназначени да обслужват описаните урегулирани поземлени имоти, като реална част от площта, отредена за улици, представляваща част от поземлен имот с площ от 163.45 кв.м, прилежаща към едната от двете лицеви части на УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м.

„Т. “, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница 36.71 линейни метри, с дължина по осовата линия на тупика до осова точка ОТ 839 - 38.57 линейни метри, с дължина от 4.16 линейни метра от ъгъла на УПИ *-* до оста на улицата, с дължина от там до осовата точка ОТ 839 от 6.50 линейни метри, в горния край на УПИ *-* с ширина 3.75 линейни метри, и реална част от площта, отредена за улици, представляваща част от поземлен имот * с площ от 60 кв.м, лице на УПИ № *-* от кв. 104 „г“ по плана на [населено място], м. „Т. *“, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница 26.62 линейни метри и с дължина по осовата линия на тупика 26.23 линейни метри и с ширина 2.25 линейни метри, и същите са осъдени да предадат на Столична община владението върху посочените имоти.

Посочено е в обжалваното въззивно решение, че първоинстанционното решение е влязло в сила на 01.10.2020 г., в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на конституираните на основание чл. 120 ГПК (отм.) правоприемници на първоначалния ищец А. Ч. - Сдружение „Американски университет в България“ и Г. П.. Влязло в сила на 18.01.2022 г. е също и допълнителното първоинстанционно решение от 07.02.2019 г., с което на основание чл. 156, ал. 2 ГПК (отм.) е признато за неистински документ саморъчно завещание от 25.07.2006 г. на А. Ч. в полза на Г. П.. Със същото въззивно решение е оставена без уважение и частна жалба за изменение на първоинстанционното решение от 07.02.2019 г. за отхвърляне на искане по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) за изменение на решението в частта за разноските.

Въззивното производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е проведено по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение № 50072 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 3073/2022 г. на ВКС, I г. о., е отменено предходното въззивно решение по гр. д. № 11765/2020 г. на СГС и делото е върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Дадени са указания на въззивния съд при новото разглеждане на спора за изслушване на становищата 3 на страните и произнасяне по въпросите дали обстоятелството, че Г. Ц. и М. Д. са майка и дъщеря, преценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, може да обоснове извод за сговаряне във вреда на представляваните, респ. за недействителност на договорите от 04.12.1998 г. по чл. 40 ЗЗД и дали събраните по делото писмени и гласни доказателства обосноват извод за осъществявано от ответниците непрекъснато владение на процесните имоти в продължение на необходимия съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС срок, при своевременно заявеното от тях евентуално възражение за придобиване на процесните имоти на основание добросъвестно давностно владение.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че процесните имоти, съставляващи имот с пл. № * по кадастралния план на [населено място], м. „Т.“, са били собственост на наведеното придобивно основание - реституция по чл. 1 ЗВСОНИ и наследяване от Е. Ч., починала на 12.02.1995 г., на нейните на наследници по закон (деца) първоначалния ищец А. К. Ч. и брат й И. К. Ч..

Посочено е, че процесните имоти са придобити изцяло по наследствено правоприемство след смъртта на И. Ч., настъпила на 11.02.1999 г., от сестра му А. Ч., в качеството й и на негов единствен наследник по закон (чл. 8, ал. 1 ЗН). Изложени са съображения, че последното е настъпило, тъй като съставеното от брат й нотариалното завещание от 13.04.1995 г. в полза на А. М. К., респ. сключеният договор за продажба на наследство от 19.10.2006 г. между нея и Сдружение „Американски университет в България“, не са проявили транслативния си ефект, поради противоречие на завещанието на императивни правни норми (чл. 22 от Конституцията, ред. 1991 г., и чл. 29 ЗС, ред. – ДВ, бр. 33 от 1996 г., действали към момента на откриване на наследството), респ. непридобиване на вещни права върху тези имоти от А. М. К. по силата на завещанието.

Прието е от въззивния съд, че процесните имоти в [населено място], м. „Т. “, са били предмет на множество разпоредителни сделки, първата от които е договор за продажба по нотариален акт (НА) № 140 от 11 ноември 1998 г., с който А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., са продали на П. С. 40 000/136 765 идеални части от празно място с пл. № * от кв.

104 по плана на [населено място] за сумата от 87 120 000 неденоминирани лева, равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент, която пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувача. Описаният дял от имота е прехвърлен от П. С. и И. Ц.-С. (съпрузи към датата на придобиването му през 1998 г.) в полза на М. Б. С. (към този момент в граждански брак със С. П. С.) с договор за продажба НА № 68 от 12 декември 1999 г, за сумата от 79 700 деноминирани лева (равняваща се на данъчната оценка на имота към този момент).

С договор за продажба по НА № 194 от 04.12.1998 г. А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г.

Ц., са продали на М. Д. 3 385/136 765 идеални части от празно място с пл. № * от кв. 104 по плана на [населено място], за сумата от 7 372 530 лева (равняваща се на стойността на данъчната оценка на имота към този момент), които пълномощникът Г. Ц. е заявила, че е получила напълно от купувача. А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника си Г. Ц., с договор за продажба от същата дата по НА № 196 от 04.12.1998 г. са продали на М. Д. и Й. Д. 40 000/136 765 идеални части от същия имот [населено място], за сумата от 87 120 000 лева 4