Определение № 2046 от 08.07.2026, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 646/2026
- Вид
- Определение № 2046
- Подписан
- 08.07.2026
- В сила
- 08.07.2026
- Състав
- Камелия Ефремова, Людмила Цолова, Иво Димитров
Цитирани разпоредби
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 20, ал. 2 · Закон за движението по пътищата
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 380 · Кодекс за застраховането
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2046 гр. София, 08.07.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове:
Людмила Цолова
Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20268002900646 по описа за 2026 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 220 от 18.12.2025 г. по в. гр. д. № 369/2025 г. на Бургаски апелативен съд, потвърждаващо решение № 651 от 30.07.2025г. по гр. д. № 1449/2024 г. на Бургаски окръжен съд, с което касаторът ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъден да заплати на всеки от ищците В. И. Н. и А. М. Н. по 120 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина им М.В. Н., починал при пътнотранспортно произшествие от 11.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2020 г. до окончателното й плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че ищците са отправили претенция по реда на чл. 380 КЗ и поради това предявените от тях искове са допустими. Оспорва наличието на предпоставките по чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността му, като развива подробни съображения за липса на пряка причинна връзка между поведението на застрахования при него водач на лекия автомобил и настъпилите вреди.
Счита за неправилна и преценката на въззивния съд, че не е налице 1 съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като значими за конкретното дело са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е оспорването на истинността на частен документ да бъде осъществено и доказано с косвени доказателства; 2.
При преценката за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС, мотивирано с допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.
20, ал. 2 ЗДвП, длъжен ли е съдът да направи анализ и да обоснове наличието на причинно-следствената връзка между това поведение на водача на МПС и настъпилия вредоносен резултат, който според установените по делото факти би настъпил и без да е извършено нарушение на правилата за движение по пътищата от делинквента; 3. Нарушаването на правилата за движение достатъчно ли е за ангажиране на отговорност при условие, че допуснатото нарушение не е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, респ. при условие, че събраните доказателства по делото налагат извод, че вредоносният резултат би настъпил и без да е извършено нарушението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, следва ли да се приеме липсата на пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди; 4. При установената конкретна пътна обстановка, при която е настъпило ПТП, мястото на удара, пътните знаци в района на местопроизшествието следва ли да се приеме, че внезапната поява на диво животно на платното за движение на автомобили съставлява предвидимо препятствие и опасност за движението, респ. диво животно, внезапно преминаващо по пътя в тъмната част на денонощието, следва ли да се възприема като предвидимо и очаквано препятствие за водачите на движещите се превозни средства при липса на предупредителни за това знаци;
5. За приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и критериите, при които следва да се определи приносът на пострадалия към настъпилия вредоносен резултат; 6.
Кои са критериите /конкретните обстоятелства/ по смисъла на чл. 52 ЗЗД от значение за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинило смърт на физическо лице, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“.
Като практика на ВКС, подкрепяща заявеното основание по чл. 280, ал.
2
1, т. 1 ГПК (но без да е отнесена конкретно към всеки от въпросите ), касаторът е посочил: решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о., решение № 50078 от 30.11.2023 г. по гр. д. № 1837/2022 г. на IV г. о., решение № 50024 от 19.09.2023 г. по гр. д. № 3892/2021 г. на IV г. о., решение № 185 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 на IV г. о., решение № 17 от 13.02.2017 г. по гр. д. № 50230/2016 г. на IV г. о. на ВКС, Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984 г. по н. д. № 10/84 на ОСНК, решение № 171 от 23.10.2024 г. по т. д. № 390/2024 г. на I т. о., решение № 608 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 1309/2023 г. на IV г. о.
Ответниците по касация – В. И. Н. и А. М. Н. – не изразяват становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, въз основа на представените по делото доказателства, е приел, че в полза на ищците е възникнало правото да предявят по съдебен ред претенциите си срещу застрахователя за обезщетяване на претърпените от тях неимуществените вреди вследствие процесното пътно-транспортно произшествие, тъй като те са изпълнили законовото изискване да предявят претенциите си пред застрахователното дружество (на 14.08.2020 г. ), но в тримесечен срок не е постъпило плащане. Във връзка с възражението за недопустимост на производството, с оглед оспорването на представителната власт на адв. Я. К. по представените два броя пълномощни от ищците с нотариална заверка на подписите им, решаващият състав е преценил, че като трето за упълномощителните сделки лице, ответникът няма правен интерес да оспори валидността на волята на представляваните лица, а това може да бъде направено единствено от самите тях.
За безспорно установен от заключенията на двете автотехнически експертизи въззивната инстанция е приела следният механизъм на процесното произшествие: На 11.10.2019 г., около 23:37 часа, лек автомобил, управляван от водача А.В, се движил по пътя от гр. Карнобат към с. Черково; На прав 3 пътен участък между автомагистрала „Тракия“ и с. Драганци автомобилът се е движил със скорост от 120.17 км/ч при разрешена 90 км/ч, когато блъснал пресичащо пътя диво животно; Водачът изгубил контрол над управлението, автомобилът се ударил в канавката, завъртял се, ударил се в земята и изминал над 90 м през поляна край пътя и се спрял на около 150 м от мястото на удара с липсващи части – двигател, преден капак; Тялото на пътуващия на задната седалка М Н. било намерено след мястото, на което е спряло движението на автомобила. Съдебният състав е взел предвид показанията на разпитания като свидетел водач на автомобила Върбанов, който е заявил, че често е минавал по този път преди инцидента; че пътят се намира близо до овощна градина, ниви и полета и не е осветен; че други хора са му казвали за изскачащи на това място животни. При така установеното от фактическа страна въззивният съд е направил извод за виновно и противоправно поведение от страна на водача на автомобила, изразяващо се в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и за пряка причинна връзка между това негово поведение с настъпилия вредоносен резултат – фаталните увреждания и настъпилата смърт на сина на ищците.
Съдебният състав е споделил преценката на първата инстанция относно размера на дължимите на ищците обезщетения – по 150 000 лв. на всеки от родителите, съобразявайки: възрастта на починалия – 19 г., възрастта на ищците; съществувалите между тях топли отношения; обстоятелството, че М Н. е бил единственият им син и че ищците са понесли изключително тежко загубата на детето си. Взел е предвид и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането.
Въззивният съд не е възприел извода на окръжния съд за наличие на съпричиняване от страна на починалия по съображения, че ответникът не е провел успешно пълно и главно доказване на съпричиняването на вредоносните последици, т. е. че ако пострадалият е пътувал с поставен предпазен колан, получените увреждания биха били избегнати или биха били по-леки. Независимо обаче от това негово становище, предвид забраната за влошаване положението на жалбоподателя, съдебният състав е потвърдил първоинстанционното решение, с което справедливото обезщетение е било намалено с приетия от първата инстанция обем на съпричиняване – 20%.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
4
Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият въпрос е зададен с оглед разбирането на касатора, че въззивният съд e основал извода си единствено на косвени доказателства, което обаче не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Решаващият състав е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като от съвкупната им преценка е приел за осъществена абсолютната процесуална предпоставка за допустимостта на исковете – проведено рекламационно производство пред застрахователя.
Въпросите по т. 2 - т. 4, свързани с наличието на част от елементите от фактическия състав на деликта – виновно и противоправно поведение на застрахования водач и причинна връзка с вредоносния резултат, са фактически – предпоставени са от конкретните факти по делото, от възприемането им от въззивния съд и от обсъждането на относимите към тях доказателства. По същество тези въпроси отразяват несъгласието на касатора с изводите, до които е достигнал въззивният съд, което обаче не е основание за допускане на касационното обжалване.
Изцяло относими към правилността на обжалваното решение са и въпросите по т. 5 и т. 6 от изложението, касаещи възражението за съпричиняване и размера на присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди. Отделно от това, не може да се счете, че същите са решени в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на обжалвания акт решаващият състав е съобразил указанията по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4 от 1968 г., както и във формираната понастоящем практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, като е взел предвид всички онези конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди, претърпени от ищците, а също и за определяне степента на съпричиняване на вредите от 5 починалия.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Разпечатката съдържа 35 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9245d482-4d64-464b-8f05-d47ef8879021