Решение № 111 от 07.05.2019, Окръжен съд - Кюстендил

Р Е

Ш Е Н

И Е №111 гр.Кюстендил, 07.05.2019г.

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА

ДЖОНЕВА мл.с. СИМОНА НАВУЩАНОВА при секретаря: Вергиния Бараклийска, разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№69/2019г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава

Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.

Предмет на разглеждане са, както следва:

1/ въззивна жалба с вх.№11489/13.09.2018г., подадена от В.П.А., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника му адв.Е.А. ***

(пълномощно – представено в производството пред първата инстанция – л.38), уточнена по реда на чл.262 ал.1 във вр. с чл.260 т.4 от ГПК с молба-уточнение с вх.№16529/21.12.2018г., против решение №345 от 12.07.2018г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта, в която

РС-Дупница е отхвърлил предявения от В.П.А., ЕГН ********** срещу „*****“ ООД, с ЕИК *********, иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на приета с Разпореждане №21198/28.11.2017г. на ТП на

НОИ – София град, трудова злополука, станала на 06.03.2017г., за разликата над 7 000 лева до претендираните с исковата молба 20 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и в частта, в която РС-Дупница е отхвърлил иска на В.П.А. за осъждане на дружеството да му заплати сума в размер на 293.34 лева, търсена като обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудовата злополука, представляващи разлика между брутното трудово възнаграждение и изплащаното обезщетение от ДОО за периода 06.03.2017г. – 08.10.2017г., и

2/ частна жалба с вх.№68/04.01.2019г., подадена от

В.П.А., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника му адв.Е.А. ***, против определение на РС-Дупница от 28.12.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на ДРС, с което съдът е оставил без уважение искане на В.П.А. за изменение на решение №345 от 12.07.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта за разноските, които „*****“ ООД е било осъдено да заплати на В.А., възлизащи на сумата от 314.50 лева.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилно приложение от страна на РС-Дупница на нормата на чл.52 от ЗЗД, в частност на заложения в нея принцип на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, в резултат на което съдът е достигнал до погрешен извод относно справедливия размер на подлежащата на заплащане парична сума, която, според жалбоподателя, не е достатъчна да го обезщети в пълен обем като пострадало лице. Въззивникът се позовава на практиката на ВКС на РБ, според която принципът на справедливост, залегнал в чл.52 от ЗЗД, предполага в най-пълна степен обезщетяване на вредите, понесени от увреденото лице, в резултат на вредоносното действие, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Въззивникът сочи, че според съдебната практика, справедливостта по чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като всички тези характеристики подлежат на преценка, според вътрешното убеждение на съда.

По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивникът счита, че решението на ДРС е неправилно, доколкото обезщетяването на такива вреди му се дължи, тъй като ако не е била настъпила трудовата злополука и свързаната с нея неработоспособност, А. би получавал трудовото си възнаграждение в пълен размер.

Във връзка с дадени указания за отстраняване на нередовност на въззивната жалба, поради липсата на формулирано в същата искане към въззивния съд, в уточняваща молба въззивникът е посочил, че желае постановяване на решение, с което да бъде изменено решението на РС-Дупница, като бъде увеличен размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 7 000 лева до пълния претендиран размер, както и да бъде отменено решението на РС-Дупница в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за имуществени вреди, като същата бъде уважена изцяло, съобразно направено изменение на размера в съдебно заседание. Жалбоподателят претендира и присъждане на разноски.

В допълнителна въззивна жалба с вх.№ 16128/14.12.2018г. са доразвити оплакванията в първоначалната, както и е формулирано искане за приемане на доказателство – документ, издаден след постановяване на обжалваното решение, а именно: експертно решение (ЕР) №0380 от 12.11.2018г., издадено от Специализиран състав на НЕЛК по хирургични и ортопедични болести, с което е потвърдено ЕР на ТЕЛК към МБАЛ „Св.Иван Рилски“ –гр.Дупница, с което е бил потвърден обжалван от работодателя болничен лист с №Е 2017 1538191, с който на А. е било разрешено ползването на отпуск за временна неработоспособност за период от 33 дни, считано от 30.10.2017г. – лечение при стационарен и домашен режим.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК, насрещната страна – „*****“ ООД, чрез пълномощник адв.Юл.С. , с пълномощно от първата инстанция (л.26) – е депозирала отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата и моли оставянето й без уважение. Излагат се доводи в посока, че в конкретния случай безспорно е налице съпричиняване на вредоносния резултат, при допусната небрежност от страна на пострадалия, изразяваща се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Сочи се, че по време на злополуката, определена като трудова, А., заемащ длъжност „машинен оператор, печатарство“, придвижвайки се към една от печатарските машини, за да отреже хартия, се е спънал в монтирания на пода ограничител за отварянето на шахтната врата на товарния асансьор и паднал, с което свое поведение е нарушил чл.33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и набелязаните мерки за недопускане на подобни злополуки – проведен от работодателя инструктаж. Твърди се, че изложената от въззивника фактическа обстановка не отговаря на действително развилите се събития, както и се възразява в случая да е била налице необходимост от извършване на втора операция на същия – обстоятелства, категорично установени по делото, според въззиваемото дружество. В отговора на въззивната жалба също се цитира съдебна практика относно приложението на чл.52 от ЗЗД при определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, като се счита, че в конкретния случай принципът на справедливостта не е бил правилно приложен от решаващия съд и, че сумата от 7 000 лева не съответства на действително претърпените болки и страдания от ищеца, на периода на болничното лечение, на периода на временната му неработоспособност, нито на факта, че възстановяването след злополуката е настъпило изключително бързо, без усложнения и без необходимост от втора оперативна интервенция.

В отговора на втората допълнителна жалба дружеството е изразило становище за нейната недопустимост, поради наличието на първоначална такава, подадена в срок, повторно е изтъкнало аргументите си по същество и е възразило срещу приемането на приложения към тази жалба документ.

В частната жалба с вх.№68/04.01.2019г., подадена от В.П.А., против определението на РС-Дупница от 28.12.2018г., с което съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решение №345 от 12.07.2018г. по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта за разноските, които „*****“ ООД е било осъдено да заплати на В.А., възлизащи на сумата от 314.50 лева, А. сочи, че определението е неправилно, тъй като при уважаване на исковата претенция за сумата от 7 000 лева, съдът е следвало да присъди в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, съобразявайки се с разпоредбата на чл.7 ал.2 т.3 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която минималният размер възлиза на 680.00 лева. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е приел, че установените минимални размери в Наредбата са приложими при договарянето на правна защита и съдействие, но нямат отношение към разпределението на отговорността за разноски по чл.78 от ГПК. Претендира се отмяна на определението и присъждане на деловодни разноски в пълния им размер, дължим за една инстанция по Наредбата.

В отговора на частната жалба „*****“ ООД, чрез пълномощника си адв.Хр.Х., с пълномощно от първата инстанция, изразява становище за неоснователност на същата, моли се оставянето й без уважение и потвърждаване на обжалваното определение. Изразява се становище, че РС-Дупница правилно е приложил нормата на чл.78 ал.1 от ГПК, както и, че правилно е преценил, че минимумите по Наредба №1 са приложими при договаряне на възнагражденията и нямат отношение при разпределяне на отговорността за разноски по чл.78 от ГПК.

ОС-Кюстендил, като се запозна с материалите по делото, счете, че въззивната жалба с вх.№11489/13.09.2018г. и частната жалба с вх.№68/04.01.2019г. са допустими, като подадени в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащи на въззивно обжалване съдебни актове.

Въззивната жалба с вх.№16128/14.12.2018г. не разширява кръга на въззивното обжалване, а съдържа конкретизация на вече наведените в първоначалната жалба оплаквания. Тази жалба няма самостоятелен характер, не е недопустима, а следва да се счита като изложение по същество от страна на жалбоподателя и доразвиване на доводите в първоначалната жалба.

Съдебният състав, след преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна:

РС-Дупница е бил сезиран от В.П.А. от гр.Дупница, с искова молба, против „*****“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр.София. А. е претендирал присъждане на сума в размер на 20 000 лева, представляваща дължимо обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат на настъпила на 06.03.2017г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането, както и на сума в размер на 293.34 лева (намалена в хода на производството до този размер по реда на чл.214 ал.1 от ГПК), търсена като обезщетение за претърпени в резултат на същата трудова злополука имуществени вреди, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което А. би получавал в периода от 06.03.2017г. до 08.10.2017г. и полученото в същия период обезщетение за временна неработоспособност, ведно със законната лихва за забава.

Установено е по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което В.А. е заемал длъжността длъжност „*****“ в цех за ушиване на спортно облекло на ответното дружество, с място на работа с.Д. общ.Д.. На 06.03.2017г. по време на работа, в принтерната зала на цеха, придвижвайки се към една от печатарските машини, А. се спънал в монтиран на пода ограничител на асансьорна врата и паднал. След като бил транспортиран до МБАЛ „Св.Иван Рилски-2003“ ООД-гр.Дупница, се установило, че А. е получил травма, изразяваща се в счупване на бедрената шийка на десен долен крайник.

Злополуката била призната за трудова с Разпореждане №21198/28.11.2017г. на ТП на НОИ – София град, въз основа на приложен протокол №9/16.11.2017г. от ТП на НОИ – Кюстендил.

След злополуката ищецът бил настанен на лечение в УМБАЛ „Света Анна” АД - София за период от 06.03.2017г. до 13.03.2017г., при което било извършено открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация. А. ползвал отпуск за временна неработоспособност, по силата на издадени 4 броя болнични листове за времето от 06.03.2017г. до 01.09.2017г. и от 29.09.2017г. до 08.10.2017г. За периода от 30.10.2017г. до 01.11.2017г., А. е бил хоспитализиран отново - в МБАЛ „Св. Иван Рилски - 2003” – Дупница, като му е била извършена още една операция, наложена от развил се последващ възпалителен процес в областта на нараняването.