Решение № 2159 от 11.06.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2159 гр. Варна, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симона Р. Донева при участието на секретаря Веселина Д. Г. като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело № 20253110101516 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от Д. Н. Ш.. срещу „К.Й.“ ООД, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 617.38 лева /съобразно изменението на иска в о. с. з. от 02.06.2025 г./, представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 8, във вр. с чл. 6 от сключения между страните договор за паричен заем № 149563 от 29.06.2020 г.

В исковата си молба ищцата Д. Н. Ш. излага, че на 29.06.2020 г. е сключила договор за паричен заем с ответника, по силата на който е получила сумата 700 лв., като обаче следва да върне сумата 843,50 лв., при посочен ГПР: 48.19%. Твърди, че съгласно чл. 6 от договора следва в тридневен срок от подписването му да предостави обезпечение в полза на заемодателя, като в противен случай и съгласно чл. 8 от договора дължи неустойка в размер на 615.50 лв. Поддържа, че уговореният месечен лихвен процент е 3.330 %, като годишният такъв възлиза на 48,19 %. Погасителната вноска без неустойка по чл. 8 от договора е в размер от 83,45 лв., а погасителната вноска с включена разсрочена неустойка по чл. 8 от договора е на стойност 145 лв. Излага, че до 1 момента е заплатила сумата в общ размер от 1382 лв. по процесния договор.

Твърди, че клаузата за неустойка поради непредоставяне на обезпечение накърнява добрите нрави. Сочи, че договорът за кредит, заобикаля изискването на чл. 16 ЗПК за предварителна оценка за платежоспособността.

Счита, че уговорената неустойка представлява допълнителна печалба на кредитора. Твърди, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция. Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Отделно посочва, че неустойката не е включена в ГПР. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. Клаузата за неустойка не е включена в ГПР, поради което самият ГПР е неправилен и заблуждаващ и потребителят е лишен от информация за действителния размер на ГПР, прилаган между страните.

Счита, че при добавяне на неустойката към ГПР ще се надхвърли размерът, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира за недействителна и клаузата, съдържаща се в чл. 8 от договора. Твърди, че доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен, се дължи единствено главницата в размер на 700 лв., на основание чл. 23 от ЗПК, поради което надплатените от нея суми подлежат на връщане, доколкото същите са получени от ответника без основание. Сочи, че е заплатила сумата от 1382 лева, от които 834.50 леваглавница и лихва, както и сумата от 547.50 лева – неустойка. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „К.Й.“ ООД, чрез процесуалния му представител – адв. Н. Ш.. Поддържа становище неоснователност на предявения иск. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесния договор за заем от 29.06.2020 г.

Признава, че по процесния договор за кредит Д. Ш. е извършила плащания в общ размер на 1451.88 лева. Твърди, че неустойката, визирана в чл. 8 от договора, е индивидуално уговорена, и се дължи в пълен размер още в момента на възникване на основание за начисляването й, а именно – при непредоставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора. Размерът й е предварително определен в договора, поради което счита, че ищцата предварително е била запозната с последиците, които биха настъпили за нея при непредставяне на исканото обезпечение. Сочи, че търсената неустойка представлява разход. Излага доводи, че в договора за заем изрично са 2 предвидени права на заемателя за отказ от договора. За неоснователни намира възраженията на ищеца за заобикаляне на законовите разпоредби, както и за накърняване на добрите нрави. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява против присъждането на разноски на насрещната страна по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, евентуално –възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли за задължаване на ищцата и процесуалния й представител за представяне на банкови сметки.

В проведеното по делото о. с. з. от 02.06.2025 г. във връзка с направенот искане от страна на ищеца, съдът е допуснал изменение на иска по реда на чл.

214, ал. 1 от ГПК чрез увеличаване на размера на иска от 547.50 лева на 617.38 лева.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание - чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен заем № 149563/29.06.2020 г., по силата на който в полза на ищцата е предоставен заем в размер на 700 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, както и че е заплатена сумата в размер на 1382 лева по същия от страна на ищцата.

С определението за насрочване от 28.04.2025 г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, ищцата има качеството потребител, както и че процесният договор за кредит има характера на потребителски такъв. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.

Между страните не е спорно, а и от представения договор за 3 потребителски кредит е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 6, в която е предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем за бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договор за заем и с още едно от следните обезпечения по избор на заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Съгласно уговореното в чл. 8 от договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 615,50 лв. Уговорено е разсрочването на неустойката и заплащането й на равни части към всяка от погасителните вноски, дължими по договора за кредит. Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.

Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване /размерът й от 615,50 лв. дори е съразмерима с чистата стойност на отпуснатия кредит – 700 лв./, поради което породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Отделно от това, не е ясно какви вреди покрива така уговорената неустойка и доколкото оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля изискванията на ЗПК. Отделно води и до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне, поради което е и неравноправна.

4

Съгласно чл. 19, ал. 1 о т ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Следва да се приеме, че тази неустойка представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет предвид при посочването на ГПР по договора за кредит. Всяко друго разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.

Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР /48.19 %/ не отговаря на действителното фактическо положение, доколкото не е включено в същия и размера на неустойката.

Затова и следва да се приеме, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 о т ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая чистата стойност на кредита е в размер на 700 лв.

В производството са представени двет броя приходни касови ордери, от които се установява, че от страна на Д. С. в полза на ответника са направени 5 плащания в общ размер на 1382 лева. Изрично в отговора на исковата молба кредиторът е признал неизгоден факт, а именно: извършено плащане по процесния договор за кредит в общ размер на 1451,88 лева, с което задълженията на заемателя са изцяло погасени. Доколкото в производството с проекта за доклад е определено за безспорно, че плащанията са във връзка с процесния кредит, то следва да се приеме, че искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен за сумата от 615,50 лева, представляващо дадено във връзка с нищожна неустойка по договора за непредоставяне на обезпечение.

За горницата над 615.50 лева до претендираните 617.38 лева, искът се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Относно съдебно-деловодните разноски:

Предвид изхода на спора разноски се дължат по съразмерност. Ищцата претендира заплащането на на сумата от 52,80 лв. – държавна такса и 400 лв.

– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ от адв. Н. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. В полза на същата следва да се присъди сумата от 52,64 лева за заплатена държавна такса. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие от 04.12.2023 г., в който изрично е посочено, че същият е безвъзмезден и е сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 о т ГПК. Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/. Ето защо, като съобрази вида и характера на предявения иск, както и че по повод уважаването му съдът е разгледал наведените възражения за нищожност на целия договор, съдът приема, че 6 справедливото възнаграждение за осъществената в полза на ищцата правна защита се съизмерява със сумата 400 лв., която следва да бъде присъдена в полза на адв. П. Н., на основание чл. 38, ал. 2 о т ЗА. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдът не следва да преценява валидността на сключения между адвоката и процесуалния й представител договор за правна защита. В чл. 38 о т ЗА липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респективно не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния /в този смисъл определение № 665/03.12.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2467/2018 г., II т. о., ТК, както и определение № 1738/10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2023 г., II г. о., ГК/, поради което и направените възражения в този смисъл от страна на ответника за неприсъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА съдът намира за неоснователни.