Решение № 70 от 05.02.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Кърджали, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Динчер Хабиб при участието на секретаря Теодора Димитрова като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело № 20255140100176 по описа за 2025 година

Предявен е главен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещни искове: главен- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД и евентуален- по чл. 59 от ЗЗД.

Ищецът А. Р. Р., ЕГН **********, от ******, кв. "******" № *, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявила против "Макроадванс" АД, ЕИК:

201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Г. С.

Раковски" № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от В. С., иск за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения между страните договор за кредит от 04.09.2024 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от ****** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 700 лева, при фиксиран лихвен процент - 41,00 % и ГПР - 49, 65 %. Според чл. 20 като обезпечение се предвиждало поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 5,67 лева + 0,270 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и после 0,270 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен, с което неустойката нараствала значително. Посочва се, че кредитът бил усвоен, но по него не били плащани суми за лихви и неустойка. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да 1 служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото чрез нея не се обезщетявали неблагоприятни последици за кредитора, а така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, като това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави.

Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който искът за прогласяване на неустойката като нищожна се признава. Твърди се обаче, че ответникът не бил дал повод за завеждане на делото, поради което не следвало да дължи разноски. Прави се възражение и за прекомерност на разноските на ищеца. Моли за постановяване на решение при признание на иска.

В срока за отговор се предявяват и насрещни искове от ответника главен и евентуален. Твърди се, че между страните бил сключен договор за кредит, по който на клиента се предоставила сумата от 700 лева за срок от 10 месеца. Кредитът бил сключен онлайн, като се кандидатствало в интернет страницата на дружеството. Лицето получило необходимата преддоговорна информация за кредита, потвърдила, че се е запознала с условията по договора и се съгласила да го подпише. Сумата й била изплатена на каса на "******" на ****** г. Крайният падеж на договора настъпил на ****** г., като не били изплатени всички дължими вноски. В тази връзка се предявява осъдителен иск за сумата от 700 лева - главница, ведно със законната лихва върху главницата.

При условията на евентуалност, се търси връщане на сумата от 700 лева, с която ищецът се била обогатила неоснователно. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск, в който същият се счита за неоснователен и недоказан. Според договора към месечната погасителна вноска се дължала неустойка. За да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Моли за отхвърляне на насрещната претенция. Правят се и три възражения за прихващане за платени суми. Първото – за получена без правно основание такса от ищеца по насрещния иск въз основа на нищожни 2 договорни клаузи такси в размер на 254,56 лева, второто - за неправомерно надвзета възнаградителна лихва в размер на 1254,99 лева и третото- за платена без правно основание неустойка в размер на 2324,85 лева, включени във всяка една от погасителните вноски.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

С договор за потребителски кредит № ******/******* г., първоначалният ответник е предоставил на ищеца в заем сумата от 700 лева, със срок на връщане 10 месеца, при лихвен процент - 41 % и ГПР - 49,65 %.

Предвидена е и неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 5,67 лева + 0,270 % от кредита за първия ден забава, както и от 0,270 % усвоения размер на кредита за всеки следващ ден забава.

Като писмени доказателства са приети погасителен план към договора за кредит, общи условия на кредитора, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по кредити, кореспонденция между страните по електронна поща, разписка от Изипей за превод на кредитната сума.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

На първо място, следва да се посочи, че първоначалният иск е процесуално допустим и ищецът винаги има правен интерес от установителен иск, независимо от това дали той разполага и с защита по осъдителна претенция. Негово право на избор е да прецени чрез какъв иск и в какъв обем ще се защити, поради което искът е допустим и няма пречка той да бъде разгледан по същество.

С отговора ответникът по първоначалния иск признава, че клаузата по договора, уреждаща неустойката при необезпечаване на кредита, е нищожна.

При това положение между страните няма спор по този въпрос и не е необходимо въобще да се излагат никакви други съображения по същество, доколкото се явява безпредметно да се аргументира въпрос, по който страните не спорят. Така с решението следва да се признае за установено, че клаузата за неустойка е нищожна, какъвто диспозитив ще бъде постановен.

Спорният въпрос в случая остава този с претендираните от ищеца разноски по главния иск, предвид нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, която предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. От една страна, както вече беше изяснено, длъжникът винаги има правен интерес да се признае за установено, че дадена клауза от договора му за кредит е нищожна и в този смисъл кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело, след като е сключил договор с нищожни клаузи, които засягат 3 интереса на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл - когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. Това съображение обуславя извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл. 78, ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив същите следва да бъдат възложени в негова тежест.

По отношение на насрещните искове - предявяват се главен и евентуален такива, като по главния иск се претендира сумата от 700 лева непогасена главница по кредита, ведно със законната лихва, а по евентуалниясумата от 700 лева, като неоснователно получена. Няма спор по делото, а това се установява както от писмените доказателства (разписка за преведена по Изипей сума), така и от ССчЕ, че потребителят е получил по договора за кредит сумата от 700 лева, като не е извършил никакви плащания по договора.

Макар и в отговора на насрещната искова молба да се твърди, че по кредита били платени такси в размер на 254,56 лева, възнаградителна лихва в размер на 1254,99 лева и неустойка в размер на 2324,85 лева, вещото лице в заключението не установява погасяване на суми по заема, поради което твърденията на потребителя са недоказани.

Крайният падеж на задълженията по договора е ****** г., както е видно и от погасителния план, а насрещната искова молба е подадена на ****** г., т. е. след като вече кредитът е станал изискуем на краен падеж.

Именно с главните насрещни искове се търси връщане на дължимата по кредита главница.

Следва обаче да се има предвид, че с оглед признанието на обстоятелството, че клаузата по договора за кредит, уреждаща неустойката при необезпечаване на кредита, е нищожна, същото води като последица до това, че целият договор се явява нищожен, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон. Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката противоречи на разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на добрите 4 нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.

По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 10 от Договор за потребителски кредит № *****г. е нищожна поради накърняване на добрите нрави чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. С оглед на това съдът не следва да се произнася по останалите заявени от ищеца основания за нищожност на неустоечната клауза. Касае се за изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи - такси, неустойки и т. н.

При това положение, доколкото съдът намира, че договорът за кредит е недействителен, то отношенията между страните вече следва да се уреждат в хипотезата на неоснователно обогатяване. При недействителност на кредита според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, то длъжникът ще дължи само чистата получена сума, без други разходи. Тъй като той не е върнал нищо, ще трябва да се осъди да заплати всичко получено - или сумата от 700 лева, която се претендира. Претенцията следва да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителния иск.