Решение № 34 от 05.02.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 34 гр. Велико Търново, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500520 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от „ОЗК – Застраховане“ АД против Решение № 260003/ 22.05.2024 г. по гр.д. № 462/ 2019 г. по описа на ОС – Русе в частите, с които застрахователят е осъден да заплати на М. В. К. сумата над 40 000 лв. до присъдения размер от 100 000 лв. и на К. И. А. сумата над 60 000 лв. до присъдения размер от 150 000 лв. – обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. Д. А. в резултат на ПТП на 19.07.2014 г., както и в частта, с която върху обезщетенията е присъдена законната лихва от 17.07.2017 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят прави оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Съдът неправилно приел, че не е налице принос на пострадалия наследодател на ищците за настъпване на вредоносния резултат, който извод противоречал на събраните по делото доказателства – заключението на вещото лице.

Поддържа, че загубата на устойчивост на мотоциклетиста се дължи изцяло на неговите субективни действия и съпричиняването на вредите следва да бъде оценено на поне 50 %. Извън това, жалбоподателят счита, че определеното от съда обезщетение е прекомерно завишено и не отговаря на принципа за справедливост, като не са съобразени възрастта на ищците и пострадалия, емоционалната връзка между тях, социално-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП – 2014 г., както и 1 практиката на съдилищата по сходни казуси. По отношение на лихвата излага, че неправилно съдът е присъдил такава от 17.07.2017 г., защото застрахователят изпада в забава след уведомяването му със застрахователна претенция, каквато в случая не била предявявана от ищците. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и исковите претенции над сочените суми и за лихвата да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни са депозирали отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба. Жалбоподателят интерпретирал само част от заключението на вещите лица по приетите експертизи без да коментира крайните изводи на експертите, като поначало заявеното от него с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат имало бланкетен характер. Относно размерите на присъдените обезщетения счита, че те са определени при съобразяване на относимите критерии. Оспорва виждането на застрахователя за недължимост на лихва поради неуведомяването му с извънсъдебна претенция. Моли решението в обжалваните му части да бъде потвърдено.

Процесуалният представител претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитиМ.на страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и наМ., че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, наМ. следното:

При изяснената въз основа на събраните по делото доказателства фактическа обстановка първоинстанционният съд е форМ.л правен извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ – отм. ВТАС напълно споделя този извод, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са всички изискуеми от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП: Налице е виновно противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, като на основание чл.300 ГПК влязлата в сила присъда е 2 задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на деликвента. Водачът Х. Б. е признат за виновен при управление на товарна автокомпозиция на 19.07.2014 г. по главен път Русе – Велико Търново да е допуснал нарушения на правилата на чл.42, ал.2, т.2 и т.3 и чл.20, ал.2 изр. второ ЗДвП, като е предприел маневра изпреварване на друг товарен автомобил в участък от пътя, където това е било разрешено, но без да се убеди, че движейки се с безопасна скорост ще може да извърши маневрата в достатъчно кратко време, както и че няма да създаде пречка или опасност за движещи се в насрещната лента ППС, и след като е възприел възникналата опасност за движението – движещите се в насрещната лента мотористи, не е предприел действия за намаляване на скоростта и спиране, а напротив – увеличил е скоростта и е довършил маневрата. Вследствие на това поведение на водача е причинена смъртта на И. Д. А. – фактически съжител на ищцата М. В. К. и баща на детето К. И. А. и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ – отм. застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението на ОС – Русе във връзка с приетото осъществяване на фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ – отм., при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Пред настоящата инстанция спорът е сведен само до справедливия размер на обезщетението, дължимо на двамата ищци, и основателността на наведеното от ответника възражение за съпричиняване.

Загубата на любим човек е изключително тежко негативно емоционално изживяване за хората, за които починалият е бил най-близкият и значим човек, и търпените от тях болки и страдания безспорно са неизмерими с паричен еквивалент, защото какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, загубата за тях е невъзвратима, мъката ги съпътства през целия им живот и обезщетението не е в състояние да компенсира вредата. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване в случай на смърт на родствената връзка на ищеца с починалия, възрастта им, действителните фактически взаимоотношения между тях, естеството на претърпените от пострадалия болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, отражението на вредата върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства. В тази връзка, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус съобрази следните обстоятелства:

Към датата на вредоносното събитие загиналият А. е бил млад човек на 36 г.

Двамата с ищцата К. са живели на семейни начала от 2008 г. и връзката им е описана от разпитаните свидетели като много хармонична, основана на обич, разбирателство, взаимна грижа и подкрепа, сходни интереси. Внезапната и настъпила по трагичен начин смърт на И. А. сломила психически ищцата, за което свидетелстват св. Б. Й. – 3 нейна сестра и св. Р. Л.. Съдът кредитира показанията на същите, тъй като те са последователни, непротиворечиви, житейски логични, кореспондират помежду си и отразяват техни преки наблюдения. Св. Й. излага, че М. приела много тежко съобщението за смъртта на мъжа си, постоянно плачела, не можела да спи, не се хранела, не искала да остава сама и две седмици отказвала да се прибере в апартамента им, защото всичко й напомняло за него. Всеки ден имала пристъпи на паника и се наложило да се консултира с психиатър, който й предписал антидепресанти, приемани от нея близо две години. Сестра й сочи, че М. развила страх за близките си – да не им се случи нещо и до сега, когато пътували някъде изисквала задължително да й се обадят, че са пристигнали и всичко е наред. Особено се страхувала за детето К., не го пускала никъде сам – нито да си играе на детската площадка, нито дори да гостува на семейството й в кв. Долапите. Според свидетелите, за да продължи напред, тя се вкопчила в детето и се превърнала в абсолютен работохолик. И досега /10 г. след случилото се/ не намерила друг партньор, с когото да сподели живота си, като казвала, че И. бил сродната й душа и никой не можел да го замени за нея.

Към датата на смъртта на неговия баща детето К. е било на 4-годишна възраст.

От показанията на разпитаните свидетели се установява, че първоначално от детето е скрито трагичното събитие и то постоянно стояло на прозореца да чака баща си да се прибере. Това мотивирало майката се обърне към специалист за съвет как да му съобщи за случилото се и изпратила няколко картички от името на баща му, че не могат да се видят, но много го обича. Детето обаче започнало да й се сърди, че не му позволява да види баща си и да се чуе с него и след около две-три седмици тя му казала, че той е починал. От този момент детето постоянно демонстрирало страх майка му да не изчезне, да не я загуби и постоянно ходело с нея. Безспорно е, че детето в най-висока степен понася негативните последици от смъртта на своя родител дори и поради незрялостта си към конкретния момент на настъпването й да не е в състояние да осъзнае размера на загубата и да оцени нейната безвъзвратност, защото смъртта го лишава от възможността да познава биологичния си баща, да изгради с него присъща между родител и дете емоционална връзка, да получи неговите любов, закрила, подкрепа и грижи. Освен това съдът отчита факта, че пострадалото дете е момче и за него ролята на бащата с неговият авторитет и пример е много важна за форМ.нето му като пълноценна личност. Логично е страданията да са значителни по обем и продължителни във времето.

Изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД не допуска обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите, а то следва да служи единствено за репариране на причинените им вреди, поради това съгласно практиката на ВКС и съдилищата при определяне на размера му се отчита и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Критерии за нея 4 са лимитите на застрахователно покритие, минималната работна заплата през 2014 г.

340 лв. и средната работна заплата в страната през третото тримесечие на 2014 г. по данни на НСИ около 809 лв. Безспорно е, че към настоящия момент икономическата обстановка е коренно променена, което се индикира от почти трикратното нарастване и на минималната, и на средната работна заплата /съответно 933 лв. и 2 123 лв./, но релевантният момент за определяне на обезщетението е датата на настъпване на ПТП и съдът следва да вземе предвид обстановката към средата на 2014 г. При определяне на размера съдът съобрази и съдебната практика при казуси за присъждане на обезщетение при смърт на съпруг/ родител в резултат от ПТП, настъпили в периода 2013 – 2015 г.

При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства ВТАС наМ., че справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищците неимуществени вреди възлиза на 100 000 лв. за ищцата М. В. К. и на 120 000 лв. за ищеца К. И. А. – колкото е претендирано от тях с исковата им молба. Първоинстанционният съд е приел за справедлив същия размер, при което е неоснователно оплакването на жалбоподателя за определяне на силно завишено обезщетение, несъответстващо на изискванията на чл.52 ЗЗД.

Окончателният размер на дължимото на ищеца обезщетение е обусловен от основателността на наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Неоснователно първоинстанционният съд е приел и ответниците по жалбата поддържат, че заявеното от застрахователя с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване не е достатъчно конкретизирано.