Решение № 456 от 27.10.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. Пазарджик, 27.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Албена Г. Палова

Членове:Мариана Ил. Димитрова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Диана Мл. Т.а като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Въззивно гражданско дело № 20215200500357 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №260025/22.02.2021г. постановено по гр.д. №198/2020 г. по описа на Районен съд – П. е осъден на осн. чл. 233, ал.1 ЗЗД, С. Т. В. ЕГН: ********** с адрес: гр. П., *** да освободи реална част с площ от 50 кв.м. върху който се намира обект/сграда с идентификатор: *** по КККР на гр. П., която площ е част поземлен имот с идентификатор: ***, с административен адрес: гр. П., ул.

„Г.Б.“ № 1, с граници на реалната част: югозапад - улици ***, ***, югоизток сграда: ***, разположена в поземлен имот ***, североизток - незастроена част в поземлен имот с ***, северозапад сграда ***., разположена в поземлен имот *** и върне същата на С. С. М.

ЕГН: **********, с адрес гр. П., ***, вх. Б, ет. 4, ап. 10. Осъден е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С. Т. В. ЕГН: *********** с адрес: гр. П., *** да заплати на С.

С. М. ЕГН: ************, с адрес гр. П., ***, вх. Б, ет. 4, ап. 10, сумата в размер на 846,00 лв. представляваща разноски направени пред първоинстанционния съд.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от С. Т. В., чрез адв. Л. М., в която се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - чл.233, ал.1 от ЗЗД. Неправилни били изводите на съда, че предявеният иск е основателен, приемайки, че договорът за наем е развален само от един от наемодателите - ищецът. Съгласно чл. 32, ал.1 от ЗЗД общата вещ се ползва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от 1 половината от нея. Развалянето на наемен договор било също действие на управление, за което в случая няма решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от съсобствената вещ и наемодатели по договора за наем. С оглед на това, предвид правата на ищеца в съсобствената вещ, предявеният от него иск с правно основание чл. 233, ал.1 от ЗЗД следвало да бъде отхвърлен. В цитираното от съда Решение № 179 на ВКС бил разгледан въпроса за действието на наемен договор, сключен от единия съсобственик с трето лице, спрямо другия съсобственик, при равни техни права, какъвто не бил настоящия случай, тъй като договорът за наем от 01.01.2013г. бил сключен от жалбоподателя и с двамата собственици - ищеца и сестра му Д.Й.. Първоинстанционното решение се явявало постановено в противоречие с чл. 32, чл. 31 и чл. 30 ЗС.Поддържа се, че неправилни били и изводите на съда, че жалбоподателят преотдал под наем процесния имот на ЕТ „С. В.а - Сиси“ и тъй като нямал това право, се явявал неизправна страна по договора за наем, поради което за ищеца било възникнало потестативно право да прекрати с едностранно волеизявление процесния договор за наем, което право било упражнено надлежно.Този извод на съда не кореспондирал със събраните по делото доказателства. Безспорно се установявало, че наемът за недвижимия имот жалбоподателят първоначално заплащал на Д.Й. още сключването на договора, като тя съответно е следвало да дава на ищеца неговата част от наема. От началото на 2020 г. отношенията между ищеца и сестра му Д.Й. явно се влошили, поради което последната изразила съгласие сумата от 100,00 лв., представляваща наемна цена по договора, да се изплаща на ищеца, което се установявало от разпита на св.

И.Л.. Тъй като договорът за наем бил консенсуален и възмезден договор, то предвид плащането на наемната цена от жалбоподателя, то той не го бил преотдал под наем на ЕТ „С. В.а - Сиси“. Твърди се, че ищецът е бил съгласен поначало със ситуираната сграда, въпреки, че не е била преместваем обект именно до този момент, в който е разбрал, че има задължения. Сочи се, че от разпита на св. М.а се установява, че ищецът е бил наясно, че магазина се ползва от едноличния търговец, поради което преотстъпване ползването на търговския обект не следвало да се тълкува като виновно поведение от страна на жалбоподателя. Една от причините, която се сочи за разваляне на наемния договор е именно тази. Поддържа се, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че за процесния магазин имало издадено разрешение за строеж № 269/23.12.1998г. Построеният магазин бил търпим строеж и за него било издадено Удостоверение № 225/25.02.2020г., от Главен архитект на Община П., в което било отразено, че търговският обект е построен през 2000г., тоест преди подписване на договора за наем от 01.01.2013г. Действително, съгласно чл.5 от договора за наем от 01.01.2013г. наемателят нямал право да използва терена за други цели, освен-ситуиране на временен търговски обект. От показанията на св.М.а, било видно, че магазинът е бил там преди мястото да бъде отдадено под наем, още преди да почине бащата на съпруга й. В този смисъл ищецът не можел да черпи права от собственото си противоправно поведение, поради което жалбоподателят твърди, че договора за наем не бил развален и на това основание. Поддържа се, че видно от констативен протокол Акт № 15, том I, общ регистър № 677 от 25.02.2020г. между жалбоподателя и пълномощник на ищеца била проведена среща, на която жалбоподателят представил всички притежавани от него 2 документи, описани в същия. Предвид на това счита, че е изпълнил задълженията, които са му били вменени с нотариалната покана и договорът за наем не е прекратен. Видно от този акт е също така, че на срещата присъствала и С.Н. В.а, в качеството си на ЕТ „С. В.а- СИСИ”, осъществяваща дейност в търговския обект. Това било отразено в акта, който бил подписан без възражение от пълномощника на ищеца.

Твърди се, че неправилни били изводите на съда, че предявеният иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан, тъй като процесния недвижим имот - дворно място не се ползвал от жалбоподателя и не била налице пасивната процесуална легитимация по делото. Дворното място било отдадено под наем именно за ситуиране на търговски обект, който по делото се установявало, че се ползва от ЕТ „С. В.а- СИСИ”. От друга страна жалбоподателят сочи, че не са налице и предпоставките по чл.87 от ЗЗД и договорът не бил развален, поради липса на неизпълнени задължения от негова страна и наличието на противоправно поведение от страна на ищеца, от което той не можел да черпи права. Мали се за отмяна на обжалваното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от С. С. М., чрез адв. М., в който се поддържа, че обжалваното решение е правилно, а въззивната жалба неоснователна. Твърди се, че облигационното правоотношение между страните било валидно прекратено при наличието на предвидените в чл.87, ал.1 от ЗЗД предпоставки. И това било така, тъй като действията по отдаването под наем на съсобствен имот и произтичащите от това правни действия по получаване на изпълнение, респективно релевиране на неизпълнение по него, били действия на обикновено управление и всеки един от съсобствениците можел да ги извършва без да има съгласие от останалите съсобственици.

В този смисъл от значение за активната легитимация на ищеца в производството по чл.233, ал.1 ЗЗД било качеството му на наемодател, без да е необходимо да се изследват задълбочено правата му на съсобственик върху процесния имота. Наличието или отсъствието на съгласие между съсобствениците за ползването и управлението на общата вещ, в т.ч. и за предоставянето й под наем, респ. развалянето на сключен с трето лице договор за наем, било ирелевантно. То било относимо само за вътрешните отношения между съсобствениците. Ето защо, неоснователно въззивникът, ответник по иска по чл.233, ал.1 от ЗЗД, се бранил с възражения, свързани с отношенията между съсобствениците на имота, който бил предоставен под наем.Нещо повече, пред въззивната инстанция за пръв път били направени възражения, че договорът за наем бил развален само от единия от съсобствениците, участвали в него като наемодател. Пред РС - П. ответникът направил възражения единствено за това, че искът трябвало да бъде предявен от двамата съсобственици, подписали договора за наем - С. М. и Д.Й.. Тоест възраженията били само по допустимостта на иска, но не и по неговата основателност що се отнася до развалянето на договора за наем само от единия съсобственик - С. М..

Поддържа се, че пред районния съд се събрали непротиворечиви доказателства, за това че процесното място се ползвало както от ответника, така и от друго лице, което той е допуснал до имота - ЕТ „С. В.А-СИСИ”, фирма собственост на 3 съпругата му С.Н. В.а. Това било сторено от наемателя въпреки наличието на изрична забрана в договора за наем за предоставяне на имота на други лица. В този смисъл били свидетелските показания на свид. Радка М.а. Неверни били твърденията във въззивната жалба, че обектът с идентификатор ***, който се ползвал като магазин за хранителни стоки, още към датата на сключване на договора през 2013 г. бил в настоящия си вид. Доказателство, че обектът е бил променян през годините, противно на твърденията на въззивника, били дадените пред първата инстанция показания от доведения от В. свидетел - И.Л..С оглед на всичко гореизложено, се поддържа, че противоправното поведение, на което се позовавал въззивникът, в случая намирало проявление в неговите действия. Искането е първоинстанционното решение да бъде потвърдено с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Предявен е иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД.

Пазарджишки окръжен съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от Панагюрски РС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от С. С. М. от гр. П., против С. Т. В. от гр. П. облигационен иск по чл.233, ал.1 ЗЗД за връщане на отдаден под наем недвижим имот, като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Уважаването на осъдителния иск по чл.233, ал.1 от ЗЗД е предпоставено от установяване на следните кумулативни предпоставки: валидно възникнало наемно правоотношение между страните; прекратяване на договора за наем и невръщане на наетата вещ от страна на наемателя.

В доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно възникнало правоотношение по договор за наем с насрещната страна и прекратяване на договора за наем, а в доказателствената тежест на ответника- че е изпълнил задължението си да върне наетата вещ.

Районен съд - П. е сезиран с предявен от С. С. М. от гр. П. срещу С. Т. В. от гр. П. иск, с който се иска ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца реална част с площ от 50 кв.м. върху който се намира обект/сграда с идентификатор: *** по КККР на гр. П., която площ е част поземлен имот с идентификатор: ***, с граници на реалната част: югозапад - улици ***, ***, югоизток сграда: ***, разположена в поземлен имот ***, североизток -

4 незастроена част в поземлен имот с ***, северозапад сграда ***., разположена в поземлен имот ***, която ответникът държи на основание прекратен договор за наем от 01.01.2013 г. Ищецът твърди, че на 01.01.013 г. между Д.С.Й.- наемодател, С. С. М.- наемодател и С. Т. В., в качеството му на наемател е ( сключен договор за наем, съгласно който наемодателите са се задължили да предоставят за временно и възмездно ползване част от своя съсобствен недвижим имот на наемателя, а той да ситуира в него временен търговски обект, без право наемателят да преотстъпва на трето лице въпросния имот /чл.4, т.5 и т.4 от Договора/. Сочи се, че Д.Й. и С. М. са придобили собствеността върху процесния имот от техния общ наследодател - С.С. М., който бил собственик на 3/8 идеални части от общо 294 кв.м. от процесното дворно Твърди се, че през 1996 г. е сключен договор за разпределяне реалното ползване на съсобствения между собствениците на процесния имота - С. М., неговият брат - Добре С.в М., както и дъщерята на последния - С.Д.С.. По силата на този договора С. М. получил съгласието на останалите съсобственици „да управлява, стопанисва и ползва собствената си реална част според неговите нужди и желание“, като на това основание бил сключен и договор за наем от 2006 г. вписан в служба по вписванията гр. П.. Твърди се, че по силата на наследствено правоприемство собствеността на процесния недвижим имот е преминала върху ищеца и неговата сестра през 2007г., поради което се сочи, че по силата на универсално правоприемство договорът, който е бил сключен през 2006 г. продължил да действа и след смъртта на С. М. до 2011 г., т.е. до изтичане на срока, уговорен в него съгласно чл.1. Сочи се, че през 2013 г. бил подписан договор за наем, което било организирано от наемодателя Д.С.Й., като единствено тя получавала наемната цена. При подписване на договора за наем С. М. не е получил екземпляр от него. В периода на двата договора, действащи съответно през 2006-2011г. и 2013-2020г., С. М. не е получавал парични средства в качеството си на наемодател. Твърди се, че ищецът направил опит да получи екземпляр от посочения договор за наем през 2019 г., като това му било отказано от наемателя и наемодателя. Сочи се, че при опит да се сдобие с данъчна оценка на недвижимия имот с идентификатор ***, но бил възпрепятстван. Тогава ищецът узнал, че сградата, която е показана на скица №15- 624349-11.07.2019г. е трябвало да бъде декларирана, тъй като е заснета при съставяне на кадастралната карта на гр. П. и същата е прието, че отговаря на изискванията за строеж, вместо на изискванията за преместваем обект, който по принцип не подлежи на деклариране по реда на чл.14 от ЗМДТ. Ищецът установил, че на наемателя било издадено разрешение за строеж, с което било разрешено монтирането на магазин с площ 13.5 кв.м.. Твърди се обаче, че в писмо с №ТСУ-3928-(3) спорният обект се назовава като „преместваем обект „Магазин за хранителни стоки”, също във втория абзац е записано, че с цитираното Разрешение за строеж било разрешено монтирането на магазин с площ 13.50 кв.м.. Макар наименовано „Разрешение за строеж", в съдържателната му част е записано „Да се спазва одобреният проект за поставяне на метален павилион - магазин за хранителни стоки”. До ответника В. била изготвен нотариална покана, в която е посочено, че ако наемателят не изпълни това, което му е указано в нея, договорът за наем, сключен на 01.01.2013 г. ще се счита за развален. Именно виновното неизпълнение на задълженията на длъжника е довело до 5 разваляне на договора за наем. Твърди се, че от договор за наем от 01.09.1998г. и договор за наем от 02.01.2002г. и договора от 2006г. С. М. е преотстъпил своята част от дворното място единствено за временно ползване на наемателя С. В.. Сочи се, че съставения в присъствието на съпругата на г-н ( В. - С. В.а констативният протокол от Нотариуса се установява, че същата е заявила, че тя, в качеството й на ЕТ „С. В.а- СИСИ”, ЕИК ********* ползва процесния обект, респ. дворното място, което е било предоставено от наемодателите изрично на С. В., като с това е нарушено едно от изискванията на договора за наем - чл.4, т.4 от него. Предвид изложеното се сочи, че от 25.02.2020г. ответникът държи без правно основание наетия имот и не само не го е предал на наемодателя след отпадане на правното основание за неговото държане, а същият дори - на 25.02.2020г. представи Скица за „Реконструкция и разширение на Магазин за хранителни стоки”. Моли се за уважаване на предявената искове претенция. Претендират се разноски.