Определение № 2598 от 18.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2598 гр. София, 18.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002101304 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез гл. юрк.

М. А., срещу въззивно решение № 1197 от 21.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1765/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2484 от 23.04.2025 г., постановено по гр. д. № 2909/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на К. К. П., сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от счупване на горния и долния клонове на дясната срамна кост, контузия на гръдния кош и контузия на долната част на гърба и таза, настъпили при падане на 21.01.2024 г. върху заледен участък от тротоарната площ на [улица]III между № 134 и № 136, ведно със законната лихва от 21.01.2024 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, възражения и доказателства на страните, включително тези по отношение на третите лица – помагачи, или може да игнорира част от тях при мотивиране на решението си?“ – сочи се противоречие с разрешенията на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК 1 на ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 275 от 21.05.2025 г. по гр. д. № 3619/2023 г. на I г.о., решение № 44 от 10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на II г.о., решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 826/2010 г. на II г.о. и решение № 157 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г. на III г.о.; 2/ „Нарушение ли е на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд основава изводите си за причинна връзка на необективни свидетелски показания и субективни твърдения на ищеца, без да ги подкрепи с обективни доказателствени средства, в противоречие с принципа на съдийското убеждение по чл. 12 ГПК?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 53 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 470/2010 г. и решение № 143 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 4172/2008 г., и двете по описа на IV г.о. и решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о.; 3/ „Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение, съдебно решение, което приема да установява релевантен за спора факт само въз основа на субективни твърдения на страната (напр. ищцата)?“ – сочи се противоречие с решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г. на I г.о. на ВКС и решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о. на ВКС; 4/ „Прилага ли се презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД при отговорността по чл. 49 ЗЗД, когато вредите са причинени от лошо изпълнение на възложени на трето лице работи (напр. зимно почистване) и задължително условие ли е установяването на виновно противоправно поведение на изпълнителя/служителя, за да бъде ангажирана отговорността на общината?“ – жалбоподателят сочи приетото в решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на IV г.о. на ВКС и ППВС № 9/28.12.1966 г.; 5/ „Допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за състоянието на процесния участък, ако не е установено конкретно виновно бездействие на конкретен служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължения за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно неизпълнение на възложено задължение?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2014 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК, решение № 118 от 09.11.2010 г. по гр. д. № 417/2009 г. на IV г.о., решение № 103 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 713/2014 г. на IV г.о., решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о., решение № 316 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1076/2009 г. на IV г.о.; едновременно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ „Противоречи ли на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД решение, което присъжда обезщетение за неимуществени вреди, без да е обосновано влиянието на всички относими обективни и субективни обстоятелства (възраст, период на възстановяване, характер на травмите, липсва на трайни последици) върху крайния размер?“ – поддържа се 2 противоречие с т. II на ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., решение № 60120 от 01.11.2021 г. по т. д.

№ 1523/2020 г. на II т.о., определение № 93 от 21.02.2022 г. по т. д. № 631/2021 г. на II т.о.; 7/ „В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?

Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?“ – сочи се противоречие отново с ППВС № 4/1968 г., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV г.о. и решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 1740/2010 г. на IV г.о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата К. К. П. не е взела становище в предоставения срок за отговор.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от третите лица – помагачи на страната на ответника по делото – „А“ О., „Р.“ О., „Е. Р-Р“ О., „Е.

К. С“ Е., „Б.“ Е., подаден чрез общия им пълномощник адв. В. Т., с който вземат становище за допустимост и основателност на жалбата.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от третото лице – помагач на страната на ответника по делото – „Е. Т. С.“ Е..

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че СГС е бил сезиран с предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД от К. К. П. против Столична община с твърдения, че на 21.01.2024 г. в [населено място], при движението си по тротоарната площ на [улица]в района на № 136, ищцата се подхлъзнала на непочистен от лед и сняг участък от тротоара и паднала на дясната си страна; че вследствие падането същата е получила травматични увреждания, изразяващи се във: фрактура на срамната кост вдясно; контузия на гръдния кош; контузия на долната част на гърба и таза. След съвкупен анализ на показанията на свидетеля Р. С., писмените доказателства /медицинската документация от УМБАЛСМ „Пирогов“/, данните от представения звукозапис на ел. носител от МВР - дирекция „Национална система 112“, както и заключението на неоспорената СМЕ, решаващият състав е посочил като безспорно установено, че на 21.01.2024 г., около 9:30 ч. ищцата, придвижвайки се по [улица]в района на № 134-136, се е подхлъзнала и е паднала върху тротоара на посочения булевард. От съдържанието на извлечението от телефонните обаждания на тел. 112, е констатирал, че мястото на произшествието е описано като „на тротоара до светофара в посока центъра“. Съобразил е също така, че по идентичен начин мястото на настъпване на инцидента се описва и от свидетеля С., очевидец на 3 същия, чиито показания е кредитирал като плод на личните му възприятия, последователни и логични, а и подкрепени и от данните от писмените доказателства. В тази връзка е преценил като неоснователни доводите на Столична община за неустановеност на мястото на настъпване на инцидента, както и на неговия механизъм.

Второинстанционният съд е приел, че горният извод се подкрепя и от посоченото в епикризата от клиника по хирургия от 24.01.2024 г. на УМБАЛСМ „Пирогов“, където ищцата е била транспортирана за лечение от екип на Спешна помощ непосредствено след инцидента, в която е отбелязано, че пациентката се е подхлъзнала и паднала от собствен ръст върху лед.

Установил е още от фактическа страна, че в болничното заведение след проведени прегледи и изследвания на П. е поставена първоначална диагноза – контузия на гръдния кош, контузия на долната част на гърба и таза, като в хода на лечението се установило, че същата е получила неразместено счупване на таза – горния и долния клонове на дясната срамна кост. Констатирал е, че спрямо нея е проведено консервативно лечение, включващо клинично наблюдение, лабораторен контрол, медикаментозна терапия и рехабилитация, като е изписана на 24.01.2024 г.

От неоспореното заключение на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, решаващият състав е посочил, че претърпените травматични увреждания от ищцата могат да бъдат получени при странично падане, удар отстрани в областта на големия трохантер на бедрената кост или при притискане на таза откъм двете страни; че при такава травма средностатистическият възстановителен период продължава около четири месеца и включва период на костно зарастване на счупванията, функционално възстановяване на мускулите и хармонизиране на походката с подобряване на опорната фаза; че първоначално периодът е съпроводен със силни болки, чиято интензивност намалява след 15-20 дни; че след извършен преглед на ищцата, вещото лице е приело, че към момента на изготвяне на експертизата същата е възстановена от получените травматични увреждания и е в добро анатомично състояние, с възстановена функция на увредения крайник.

Съобразил е и показанията на свидетелката Л. П. – дъщеря на ищцата, които преценявайки по реда на чл. 172 ГПК е кредитирал, тъй като се подкрепят и от анализа на приобщените медицински документи, както и от заключението на СМЕ.

При тези данни от фактическа страна въззивният съд е формирал извод, че установеното от приетите по делото доказателства предпоставят несъстоятелност на доводите на ответника за неустановеност по делото както на настъпването и механизма на процесното произшествие, така и на получените от ищцата вследствие на същото телесни уреждания и последиците от тях. Приел е, че доказателствата по делото установяват и наличието на пряка причинно-следствена връзка между полученото увреждане от ищцата и противоправното бездействие на длъжностните лица от Столична община по поддържане на тротоарите на общинските улици, като 4 противно на твърденията, по делото не е установено да е налице друга причина за причиняването на това увреждане. Като неоспорено от ответника е посочил обстоятелството, че поддържането на улиците през зимата включва тяхното снегопочистване и обработване срещу заледяване, които дейности са задължителни за осигуряване безопасното придвижване по тях на пешеходците и пътните превозни средства; че за посочената дейност същата е сключила и договори за обществени поръчки, изпълнявани от конституираните като трети лица помагачи на нейна страна дружества.

Именно с оглед последното и наличието на заледен участък на тротоара, по който се е придвижвала ищцата и е паднала, въззивната инстанция е застъпила становище за неизпълнение на горепосочените задължения на Столична община чрез лицата, на които това е възложено. Приела е, че именно това неизпълнение е в причинна връзка със загубата на устойчивост при придвижването й от страна на ищцата по тротоар от общинската мрежа и падането й, респ. – настъпването на травматичните увреждания.