Решение № 327 от 06.06.2025, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно търговско дело 839/2024
- Вид
- Решение № 327
- Подписан
- 06.06.2025
- В сила
- 07.04.2026
- Състав
- Теодора Кръстева, Светлин Михайлов, Снежана Бакалова
Цитирани разпоредби
- чл. 119 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 51 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 51, ал. 1 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 51, ал. 3 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 7 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 7, ал. 3 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 118 - 122 · Кодекс на международното частно право
- чл. 118 - 122 · Кодекс на международното частно право
- чл. 119, ал. 2 · Кодекс на международното частно право
- чл. 118 - 122 · Кодекс на международното частно право
- чл. 120, ал. 2 · Кодекс на международното частно право
- чл. 118 - 122 · Кодекс на международното частно право
- чл. 118 - 122 · Кодекс на международното частно право
РЕШЕНИЕ
№ 327 гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Теодора Кръстева
Членове:
Светлин Михайлов
Снежана Бакалова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело № 20241001000839 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от „Джайден юнайтед България” ООД, с която обжалва решение № 953 от 03.07.2024 г., постановено по т. д. № 2 330/22 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав, с което съдът е признал и допуснал изпълнението на територията на Република България на окончателно решение от 25.05.2020 г. по дело № 600526-2018 по описа на Арбитражната институция при Швейцарските Камари (сега Швейцарски арбитражен център АГ), с което „Джайден Юнайтед България“ ЕООД е бил осъден да заплати на „Имекс Груп“ Лтд сумата от 248 500 щатски долари, дължими по договор за продажба № IG-JUB 092013 от 23.09.2013 г., ведно със законната лихва в размер на 10 % върху главницата от 27.07.2015г. до окончателното плащане, както и разноски в размер на 9 729.73 щ.д. за процесуално представителство в производството пред арбитраж, 1 005.20 евро разноски за преводи и 630.30 евро разходи за преписи и е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Джайден Юнайтед България“ ЕООД да заплати на Имекс Груп“ Лтд сумата от 3 786.39 лв. - разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, немотивирано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните по делото доказателства. Оспорва приетото от съда, че няма спор между страните относно това дали е спазена арбитражната клауза в сключения помежду им договор за взаимно търговско сътрудничество № 1G-JUB/092013 от 23.09.2013 г. В тази връзка твърди, че липсва доклад по делото, както и че в в хода на производството не са признавали обстоятелства. По въпроса за арбитражната клауза твърди, че неспазването на същата е отрицателна предпоставка за признаване и допускане на посочения документ. Твърди, че в чл. 11.2 от договора от 23.09.2013 г. изрично е посочено кой би бил компетентният арбитраж, а в случая „арбитражното решение“ е постановено в противоречие с арбитражната клауза от договора.
1
Твърди, че записаното в протокола, че оттегля възражението си срещу компетентността на съда, което бил повдигнал в своя отговор не отговаря на истината, тъй като не е упълномощавал г-жа В. Ж. и г-н Л. Л. нито да го представляват пред институция, която е извън уговорения в процесния договор арбитраж, нито пък да дават съгласие от негово име да се променя уговорената в договора компетентност. Твърди, че не е за подминаване факта, че при обсъждането на изменението на уговорения арбитражен съд с оглед писмената форма за уговарянето му, респективно за изменение в тази си част, то същото следва да е направено във формата, в която е сключен процесният договор. С оглед на това прави извод, че е налице основание за отказ от екзекватура на основание чл. V, б. „г“ от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, а именно - арбитражната процедура не е била в съответствие със съглашението на страните.
Оспорва и изводите на съда, че е без значение посоченото в „арбитражното решение“, че същото подлежи на обжалване в 30- дневен срок пред Швейцарския федерален върховен съд и това не се отразявало на неговата окончателност. Твърди, че в настоящия процес нито страните, нито съдът е повдигал въпроса за приложимото право по делото за екзекватура. Едва в решението става ясно, че съдът прилага чуждо право, мотивира акта си с него, но не цитира конкретни норми, а и това е незаконосъобразно, доколкото в процеса не е изисквана съдебна поръчка до Министерство на правосъдието на Швейцария за изпращане на нормативната уредба по казуса и съответно с приложен превод на български език.
Твърди, че съдът без да познава приложимото право, твърди, че прилага същото, като не цитира нормативен акт или текст от такъв, на който стъпва в изводите си. Твърди, че по делото е останало недоказано обстоятелството, че въпросното решение е връчено на страната, респективно, че същото е окончателно. Твърди, че ако ще се прилага швейцарското право се позоваваме разпоредбата на чл. 190 от Швейцарския закон за международното частно право, който предвижда изрична възможност за обжалване на арбитражните решения в 30-дневен срок от постановяването му. В тази връзка твърди, че в практиката на различни състави на Апелативен съд - София и на Върховния касационен съд отбелязването, че решението е „окончателно“ не може да бъде прието, че означава необжалваемост на същото.
Твърди, че първоинстанционният съд в мотивите си приема, че е представен препис от арбитражно решение от 25.05.202 г., заверен от Секретариата на Арбитражния съд на Швейцарския арбитражен център, като преписът бил изготвен на 17.06.22 г. и към този момент било удостоверено, че издаващият орган е правоприемник на постановилия решението орган, което не отговаря на събрания по делото доказателствен материал. Нито в исковата молба се съдържат подобни твърдения, нито в писмените книжа по делото има подобни данни. В удостоверението пише, че представеният документ пред Л. И. е копие на оригинала, като дори не е посочено как и къде се съхранява този оригинал, номер в регистърна книга и други индивидуализиращи отбелязвания. Освен това, съдът е посочил, че удостоверението удостоверява, че съгласно чл. 32, (2) от Швейцарския правилник (изд.
2012) арбитражните решения са окончателни и задължителни за страните. В тази връзка твърди, че такъв акт като „Швейцарски правилник“ не съществува, дори ищецът не се е позовавал на такъв акт, нито пък същият е прилаган по делото.
По отношение на удостоверението от 17.06.2022 г. твърди, че изискването на чл. 119, ал. 2 КМЧП за удостоверяване, че арбитражното решение е влязло в сила, не е спазено, тъй като по делото не е представено такова удостоверение, за което да е изпълнена посочената по-горе процедура - заверка на подписа на издателя му и неговото качество, легализация чрез апостил или от Министерство на външните работи, както и нотариална заверка на подписа на преводача. Твърди, че правният въпрос е свързан не с издаването на апостила, а какво е удостоверено чрез този апостил, а съгласно изискванията на Хагската конвенция за удостоверяване по реда на същата, подлежат само публични актове, арбитражното решение, каквото се твърди, че има, е частен акт, поради което, така депозираната искова молба не отговаря на изискванията на чл. 51, ал. 1 от ЗМТА, във вр. чл.
2
118-122 от КМЧП, съгласно които норми процедурата и условията за признаване и изпълнение на чуждестранните арбитражни решения са били подчинени. Твърди, че доколкото изрично е указано, че е необходима нотариална заверка на подписите на издателите на частния документ и тяхното качество, в случая - трима арбитри, то нотариалната заверка на подписа на физическото лице „Л. И.“, без за същия да е удостоверено, че е издател на арбитражното решение и че е арбитър, категорично не може да се приеме за изпълнение на законовите разпоредби. В тази връзка твърди, че представеното т.нар. „удостоверение“ е заверено единствено и само в частта му, касаеща автентичността на подписа на лицето „Л. Ф. И.“, но не и верността на съдържанието, както и наличието на представителна власт у лицето, което може да обоснове извод, че „удостоверение“ липсва, поради това, че документът няма материална и формална доказателствена стойност освен що се касае до подписа на „Л. И.“. Твърди, че удостоверението е издадено от арбитраж, различен от този, който е постановил твърдяното решение. Твърди, че действително са представени извлечения от Търговския регистър на Кантон Цюрих за наличие на преобразуване на двете търговски дружества, но така и не се представиха правилата за уреждане и водене на арбитражни производства, както и правилата, касаещи воденето на регистрите на постановените актове. Не са представени данни, от които да става ясно какъв е обемът на правоприемство между двете дружества, досежно приключилите или висящите производства пред двете от тях.
Оспорва и извода на съда, че от приложена по делото декларация от 17.01.2023 г. се потвърждава качеството на лицето, подписало удостоверението - Л. И., като юрисконсулт в търговското дружество, издало удостоверението, не е подкрепен нито с норми от българското законодателство, нито с такива от швейцарското законодателство.
Твърди, че представените две декларации, в които е отразено мнение за наличие на твърдените от ищеца факти от лицата К. ф. Т. и Б. В. не представлява нито документ с обвързваща материална доказателствена сила, нито носи каквато и да е доказателствена стойност. Преобразуването на институции се доказва с документи, издадени от надлежен орган, а не с изразяване на мнение. Твърди, че лицата К. ф. Т. и Б. Б. са декларирали пред нотариус, че от октомври 2021 г. Л. И. е нает като правен съветник в „Центъра“, но липсват доказателства в тази насока. Твърди, че по отношение на декларацията с апостил № 0996/20.01.2023 г., същата е издадена в противоречие с вписаните обстоятелства в Търговския регистър за представителна власт, тъй като г-жа ф. Т., не може да подписва самостоятелно каквото и да било във връзка със заеманата от нея длъжност, като това не може да се отмени по силата на декларация и без вписана промяна в Регистъра.
Твърди, че едва с решението си съдът е посочил, че приложимо право е това по местонахождение на издаващата институция по отношение начина на заверка на преписи, но не сочи кое е това право, нито споделя кои са нормите, върху които е изградил изводите си.
Твърди, че ако съдът ще прилага чуждо право макар и избирателно само по някои въпроси е необходимо да определи още с доклада по делото си кое е чуждото приложимо право, както и да предостави възможност на ответника да организира защитата си съобразно приложимия закон. Твърди, че въпреки дадените указания молителят не е изпълнил указанието на съда да се представи оригинал от решението съгласно закона, защото най-логично е ищецът да притежава такъв в случай, че такова решение съществува. В тази връзка посочва, че приложеният документ върху гърба, на който е положен апостил и се твърди, че същият представлява нотариална заверка на подписите единствено установява, че лицата С. У. Г. и Н. Д. К. в гр. Цюрих на 10.08.2022 г. са положили подпис „на обратната страна на листа, положен в наше присъствие от“. Оспорва възприетото от съда, че от отношение заверяване от С. В. Ч. като твърди, че такова се съдържа в отговора на исковата молба. Следва да се отбележи, че е заверена последна страница на представеното копие от документ, без да е ясно дали тази страница изобщо е част от същия. На последно място, никъде не е посочено какво е съдържанието на заверяваните документи, а това е важно, тъй като швейцарският 3 нотариус ясно е записал, че удостоверява подписите на документ, без да индивидуализира какъв е и какво е съдържанието му. Доколкото липсва яснота какво има „на обратната страна на листа“, то не може изобщо да се наложи извод за наличие на нотариална заверка на подписите на лицата, издали „акта“.
С оглед на изложеното моли съда да отмени постановеното Решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постановите друго, с което да се отхвърли предявения иск, като претендира и разноски за двете инстанции.
Ответникът по тази жалба „Имекс Груп“ Лтд оспорва подадената въззивна жалба. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно. Твърди, че релевираното възражение за липсата на изготвен доклад по чл. 146 от ГПК е фактически невярно, тъй като проектът за доклад е обективиран в определение № 1 054/29.03.2023 г., както и докладван в о.с.з. на 14.06.2023 г., в което заседание процесуалният представител на жалбоподателя изрично заявява, че няма възражения по проекто-доклада. Оспорва и наведеното твърдение, че съдът е основавал решението си на приети за безспорни обстоятелства. По отношение на възражението за съществуването на арбитражното решение твърди, че е невярно. В тази връзка твърди, че такъв е представен и съдът е извършил констатация за съответствие на оригинала с представения по делото нотариално заверен препис. По отношение на твърдението, че е упълномощавал доц. д-р В. Ж. или адв. Л. Л. (процесуалните му представители в хода на арбитража), да го представляват пред различна институция или да дават съгласие за промяна на арбитражната институция, различна от уговорената в договора за продажба по същество е ново възражение, което е процесуално недопустимо, а по същество е неоснователно. В тази връзка твърди, че жалбоподателят изопачава фактите и прави фактически неверни твърдения. Развива твърдения за действителната фактическа обстановка. От същата прави извод, че жалбоподателят не е правил реално оспорване на компетентността на арбитража, а е искал прекратяване на делото, а от друга страна както изрично, така и чрез конклудентни действия в хода на арбитражното производство, е признал компетентността на арбитражния съд, оттеглил е всички направени възражения и в момент няма право да оспорва компетентността на арбитража.