Решение № 203 от 03.08.2021, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. Велико Търново , 30.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20214001000171 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 260001/ 24.08.2020 г. по Т.д. № 127/ 2018 г. по описа на ОС – Ловеч съдът е признал за установено, че ПР. П. Д. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по силата на договор за ипотечен кредит от 18.12.2007 г. сумите 84 140.92 лв. – главница, 31 406.82 лв. – договорна/ възнаградителна/ лихва за периода от 05.08.2013 г. до 19.09.2018 г., 474.14 лв. – санкционна лихва /обезщетение за забава/ за периода от 18.08.2013 г. до 19.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.10.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по Ч.гр.д. № 1989/ 2018 г. по описа на РС – Ловеч. С решението са отхвърлени претенциите на Банката за възнаградителна лихва за периода от 20.09.2018 г. до 03.10.2018 г. в размер на 255.57 лв. до пълния претендиран размер от 31 662.39 лв. и за санкционна лихва за същия период в размер на 350.55 лв. до пълния претендиран размер от 824.69 лв. и заемни такси в размер на 1 623.85 лв.

Подадена е въззивна жалба от ПР. П. Д. въззивна жалба против решението в осъдителната му част. В останалата част решението на ОС – Ловеч е влязло в сила.

1

Жалбоподателят Д. счита решението за неправилно. Неправилен бил изводът на съда за настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, тъй като между страните изобщо не била уговорена такава възможност и предпоставките за упражняването й. Клаузи в тази насока се съдържали само в Общите условия на Банката, които обаче не са индивидуално уговорени, а са съставени предварително.

Неправилно съдът приел, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК Банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и длъжникът е надлежно уведомен за волеизявлението й по реда на чл.47 ГПК. Сочи, че такова уведомление не е достигало до него. От доказателствата по делото не се установявало да е възникнало основание за връчване на книжа по реда на чл.47 ГПК, тъй като липсвало отразяване връчителят да е посетил адреса три пъти на отделни дати в рамките на един месец и да е констатирал, че на посочения адрес не е намерен адресатът или лице, съгласно да получи книжата. Самото уведомление, представено по делото, не отговаряло на императивните изисквания за съдържанието му, защото не бил конкретизиран размерът на вземането на кредитора по отделни пера, не били посочени просрочените вноски и размерът им. Неправилен бил изводът на съда, че не е изтекла погасителна давност за вземанията на Банката за главница и договорна и санкционна лихва за периода 2013 г. – 2018 г. В противоречие с изложеното във въззивната си жалба, че Банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем, сочи, че той е станал такъв още на 22.08.2011 г., при което от този момент е започнал да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД и към датата на подаване на заявлението той бил изтекъл. Излага, че давностният срок не е прекъснат с предходното водено между страните дело за вземанията по процесния договор за кредит предвид отхвърлянето на исковата претенция на Банката. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и исковата претенция на Банката да бъде отхвърлена изцяло. Претендира да му бъдат присъдени направените по делото разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД в депозирания от нея отговор на въззивната жалба развива съображения за нейната неоснователност.

Счита, че съдът подробно и при правилна преценка на събраните доказателства е постановил обжалвания акт. Правилно приел, че процесният договор за кредит е обявен за предсрочно изискуем на 19.09.2018 г. и с оглед на това вземанията на Банката не са покрити с погасителна давност. В тази връзка излага становището си, че погасителната давност започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта на цялата сума по кредита, включваща главница и възнаградителна лихва, или в случая началният момент е обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Счита за неприложима разпоредбата на чл.114 ал.2 ЗЗД по отношение на началния момент на погасителната давност за процесните вземания – с настъпването на падежите на отделните погасителни вноски, които поради договореното разсрочване на 2 задължението включват част от дължимата главница и част от дължимата възнаградителна лихва. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Не е спорно, че между страните е сключен Договор за ипотечен кредит от 18.12.2007 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснала на ПР. П. Д. кредит в размер на 90 000 лв. със срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване, на анюитетни вноски съгласно погасителен план, при договорен лихвен процент 7.29 %, формиран от базов такъв от 4.19 % и надбавка 3.10 %.

Договорена е отстъпка от 0.5% при изпълнение на условия ДСК „УЮТ“, т.е. с нея договорената лихва е 6.79%. В Общите условия, които съгласно чл.13 са неразделна част от договора и са получени от кредитополучателя с подписването му, което е и удостоверено с подписа му под самите ОУ, е предвидено, че при забава на плащането на месечните вноски върху забавената главница се начислява договорената лихва, увеличена с 3 пункта, а при забава повече от 90 дни целият остатък на кредита става предсрочно изискуем, като до предявяване на претенцията по съдебен ред просрочените суми от главницата се олихвяват с уговорения лихвен процент с наказателна надбавка от 10 пункта - чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ. Не е спорно, че кредитът е усвоен. Не е спорно, че още през 2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК № 815/ 01.08.2012 г. по ч.гр.д. № 1305/ 2012 г. срещу Д. и поради възражение на длъжника е предявила иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си, позовавайки се на настъпила предсрочна изискуемост на същото. В хода на исковото производство длъжникът е предявил насрещен иск за връщане на получени от Банката суми по договора, представляващи разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от него за периода от подписването на договора до последното плащане по кредита такива, завишени от 3

Банката без основание. С влязло в сила решение № 7810/ 22.11.2017 г. по гр.д. № 19206/ 2014 г. на СГС е отхвърлен предявеният от Банката установителен иск, като съдът е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането й към датата на подаване на заявлението, защото тя не е довела до знанието на длъжника волеизявлението си в тази насока. С решението по насрещния иск съдът е осъдил Банката да върне на длъжника претендираната от него като надвнесена сума, като е приел, че чл.25.3 от ОУ, предвиждащ правото на Банката едностранно да изменя лихвения процент, е неравноправна клауза и от там – нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 ЗЗП. След влизане в сила на решението Банката е предприела нови действия по уведомяване на длъжника, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Тя е отправила до него писмо изх.№ 01-20-02798/ 26.04.2018 г., че цялата непогасена главница по договора за кредит става предсрочно дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен с предвидената по договора надбавка за забава. Това уведомление е връчено от ЧСИ В.Петров при условията на чл.47 ГПК, който е удостоверил в протокол от 20.06.2018 г. неявяването на длъжника да получи книжата след залепено на адреса му на 05.06.2018 уведомление от длъжностното лице по призоваването. Видно от приложената разписка, призовкарят е посетил адреса три пъти, в различни дни /вкл. и почивен/, в рамките на един месец, но не е открил никого на адреса. На 04.10.2018 г. Банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ПК и искането й е удовлетворено с издадена Заповед №1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по ч.гр.д. № 1989/ 2018 г. на РС – Ловеч за сумите 84 140.92 лв. – главница, 31 662.39 лв. – договорна лихва за периода от 05.08.2013 г. до 03.10.2018 г., 1 623.85 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 04.10.2018 г. до изплащане на вземането и за разноски. Срещу заповедта в законовия срок е подадено възражение от длъжника, което е обусловило предявяването на настоящия установителен иск.

Във връзка с размера на задълженията на Д. към „Банка ДСК“ ЕАД по делото са изслушани съдебно-икономически експертизи. Въпреки че двете експертизи дават идентични заключения, повторната експертиза е много по-обоснована и детайлна, при което съдът ползва нея за изясняване на размера на задълженията след извършените от длъжника погашения. Съгласно заключенията след влизане в сила на решението по гр.д. № 19206/ 2014 г. на СГС Банката е извършила счетоводни операции за привеждане на кредита в съответствие със съдебния акт, като целият кредит е преизчислен по първоначално договорените лихвени проценти - 6.79 % или 7.29 %, в зависимост от изпълнението от страна на кредитополучателя на допълнителния пакет ДСК „УЮТ“ – и така са елиминирани извършените в миналото едностранни изменения на лихвата. Вследствие на преизчислението към 12.11.2009 г. няма закъснели плащания.

Съгласно заключението последното плащане от кредитополучателя е на 29.07.2014 г., с което частично е погасена дължимата вноска за 4

18.08.2013 г. В табличен вид – справки-приложения № 1 и № 2 към повторната експертиза вещото лице е посочило размерите на задълженията с натрупване по съответните месечни погасителни вноски, като непогасената главница за периода от 18.08.2013 г. до 04.10.2018 г. възлиза на 84 140.92 лв., договорна /възнаградителна лихва/ за периода от 18.08.2013 г. – 19.09.2018 г. възлиза на 31 406.82 лв., а наказателните лихви за периода от 18.08.2014 г. – 19.09.2018 г. са в размер на 474.14 лв.

/видно от справката с последното плащане от 29.07.2014 г. начислените до 18.07.2014 г. наказателни лихви са били погасени/.

При тази фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Съдът изцяло споделя извода на първоинстанционния съд за надлежно упражняване от Банката на правото й да обяви вземанията си по процесния договор за кредит за предсрочно изискуеми и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Съгласно разясненията в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК за да се приеме, че банката-кредитор надлежно е упражнила потестативното си право да обяви вземанията си по договора за кредит за предсрочно изискуеми, следва да се установи настъпването на предвидените в договора предпоставки и достигане на нейното волеизявление, че упражнява това свое право, до длъжника. Осъществяването на този фактически състав се доказа по делото. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че между страните не са договорени предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем предвид това, че клауза с такова съдържание липсва в договора, а е налична само в ОУ, които не са индивидуално уговорени. ОУ, с оглед естеството им на такива, безспорно не са индивидуално уговорени, а представляват едно предложение до насрещната страна, което, само ако бъде прието от нея, се превръща в договорно съдържание. Видно е, че кредитополучателят е бил запознат с ОУ, в чл.20.2 на които са предвидени предпоставките за предсрочна изискуемост – забава на плащането на месечните вноски повече от 90 дни, приел същите за неразделна част от договора, цитираната клауза не е неравноправна по смисъла на ЗЗП и го обвързва. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че уведомлението на Банката не му е надлежно връчено. Връчването е осъществено по реда на чл.47 ГПК, като събраните по делото доказателства установяват, че това е станало при спазване на предвидените в процесуални закон предпоставки на ал.1 за залепване на уведомление на адреса на кредитополучателя, посочен в договора за кредит и на който същият е получавал всички книжа по делото, при указания до него, къде и в какъв срок може да получи адресираните до него книжа. Волеизявлението на Банката се счита редовно връчено на кредитополучателя с изтичането на двуседмичния срок от датата на залепване на уведомлението, т.е. на 20.06.2018 г., от която дата съгласно съдържанието на уведомлението, кредитът става предсрочно изискуем. Банката приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на по-късна дата – 19.09.2018 г., когато тя 5 счетоводно е отнесла кредита в просрочие, но това разминаване в датите е ирелевантно за изхода от спора, тъй като същественото е самото настъпване на предсрочната изискуемост към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, което се доказа по категоричен начин. Предвидената като основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем забава е била налице далеч преди упражняването на правото на кредитора, доколкото по делото се установи, че към датата на волеизявлението на кредитора са били падежирали и непогасени 62 вноски. Предсрочната изискуемост на вземанията на Банката не е настъпила на 22.08.2011 г., както сочи жалбоподателят /в противоречие с твърденията си, че такава изобщо не е настъпила и не е предвидена възможност за това в договора между страните/. С влязлото в сила съдебно решение е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и лихви по процесния договор за кредит, като по арг. от чл.235 ал.3 ГПК обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили до приключване на съдебното дирене, при което е недопустимо същите да бъдат въвеждани в настоящия спор и да се преразглеждат от съда. Решението е постановено на 22.11.2017 г. и в настоящия процес Банката се позовава на настъпила изискуемост на вземанията си по договора след края на съдебното дирене по предходното дело, което и прави претенцията й процесуално допустима като основана на нов факт. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя, че отправеното до него изявление на Банката не отговаря на императивните изисквания за съдържанието му, защото не бил конкретизиран размерът на вземането на кредитора по отделни пера, не били посочени просрочените вноски и размерът им. За разлика от изискванията към извлечението от банкова сметка като документ, въз основа на който Банката може да претендира издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, валидността на изявлението за предсрочна изискуемост не е обусловено от подробна индивидуализация на просрочените задължения по вид и размер, както и тези, които се обявяват за предсрочно изискуеми. Длъжникът е страна по договора и знае както размера на отпуснатия и усвоен кредит, така и каква част от него е погасил, респ. каква част остава дължима и/или просрочена. В този смисъл е Решение № 132/ 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I т. о. на ВКС.