Определение № 993 от 25.03.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 993 гр. София, 25.03.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Виктор Б. Чаушев

Членове:

Емилия Ат. Колева

Виктория В. Грънчарска като разгледа докладваното от Виктор Б. Чаушев Въззивно частно наказателно дело № 20251100602027 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.243, ал. 8 НПК.

В Софийски Градски съд е депозиран протест от прокурор при СРП срещу определение на Софийски Районен съд - Наказателно отделение, 109-ти състав, от 10.02.2025г., по НЧД 1539/25г., с което постановление на прокурор при СРП, от 17.01.2025г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 1177/2023г. по описа на 06 РУ-СДВР; пр.пр.№ 34458/22г. по описа на СРП, образувано за престъпление по чл.323,ал.1 НК, е било отменено.

С протеста на прокурора се претендира отмяна на атакуваното определение с изложени аргументи, касаещи твърдени пороци на съдебния акт, изразяващи се в неговите необоснованост и неправилност. Наред с това прокурорът отново е изразил становището си,че по делото били извършени необходимите действия по разследването и събраните доказателства, сочели на липса на извършено престъпление по чл.323,ал.1 НК, тъй като не било осъществено действие, с което да е било изменено съществувалото фактическо положение.

Настоящият съдебен състав намира, че протестът на прокурора е подаден в срока, визиран в разпоредбата на чл.243, ал.7 НПК, тъй като оспореното определение на районния съд е било получено в деловодството на СРП на 13.02.2025г., а депозирания срещу съдебния акт протест е получен в 1

СРС на 17.02.2025г.

Досъдебното производство е било образувано с постановление на СРП, от 21.06.2023г., за престъпление по чл.323,ал.1 НК за това, че на неустановена дата в с.Владая, ул.“Подкраище“, № 9 самоволно, не по установения от закона ред е било осъществено едно оспорвано от другиго предполагаемо правопоставяне на синджири с катинари на дворна входна врата, като случая не бил маловажен.

В постановлението, с което прокурорът приема, че наказателното производство следва да приключи по реда на чл.243 НПК се коментира, че в хода на разследването са събрани доказателства,които обосновават фактическа обстановка, при чийто правен анализ бил аргументиран извод за липса на изпълнително деяние, годно да изпълни елементите от състава на престъпление по чл.323,ал.1 НК, тъй като, поставяйки синджири и катинари на дворните врати,през които се осъществява достъп до намираща се там жилищна сграда/двуетажна къща/ на горния адрес , с което било попречено на друго лице, притежаващо обособен имот /първи етаж/ в същата тази сграда да осъществява свободен достъп до собствените му имоти /жилищния етаж и ½ от дворното място/, свидетелката Р. Т. всъщност е упражнявала претендирани свои права и върху тази част от сградата /първия етаж на къщата и половината от дворното място/ , които смятала за своя собственост, получена от нея с изтичане на придобивната давност и която собственическа претенция на Р. Т. била оспорена от свидетелката С. Т., легитимираща се, като собственик на спорните имоти, чрез придобиването им по наследство. Прокурорът е приел,че тези действия на Р. Т. не са самоволни, тъй като ,заключвайки дворните врати към къщата същата е упражнила свое право, в качеството й на съсобственик на въпросния имот и на фактически ползвател на целия такъв, при това без други лица /лице/, претендиращи права върху същия този имот да са имали достъп до него, за да го ползват, поради което реално съществуващото фактическо положение не било променено от Р. Т.. Наред и в противоречие с горните му твърдения прокурора в своето постановление е изтъкнал и това, че на Р. Т. всъщност било добре известно,че С. Т. осъществява достъп до своята обособена част от имота , именно през тези врати, при това още от месец май на 2019г., но не била съгласна с това установено от С. Т., която подменила заключващите им устройства, фактическо положение. В 2 цитираното постановление на СРП е заявено и това,че гражданско правна претенция, касаещи собствеността и ползването на въпросния имот, всъщност била предявена от Р. Т. по реда на ЗС и ГПК пред съответния съд, поради което с последващата подмяна на заключващите устройства на дворните врати от страна на Р. Т. и отказа й да предостави достъп до имота и на С. Т., не било променено съществуващо фактическо положение.

В принципен план, съобразно приложимата материална правна норма на чл.323,ал.1 НК и при така очертаните от прокурора, а и възприети от районния съд фактически обстоятелства, правилен и законосъобразен е направения в атакуваното определение на първоинстанционния съд извод, че становището на СРП за липса на активни действия от страна на Р. Т. за промяна във фактическото положение е необосновано, а крайния извод на прокурора за несъставомерност на деянието на Р. Т. по чл.323,ал.1 НК се явява незаконосъобразен.

Въпреки горната констатация на въззивния съд атакуваното определение на районния съд следва да бъде отменено,тъй като е издадено в резултат на съдебно производство, което е било образувано въз основа на негоден процесуален инструмент, какъвто се явява жалбата на свидетеля С. Т. срещу постановлението на СРП, с което наказателното производство е било прекратено, която жалба е недопустима, тъй като жалбоподателя не разполага с активната легитимация да го /постановлението/ оспорва по съдебен ред.

Престъплението по чл.323,ал.1 НК е такова на формално извършване,т.е. наказателна отговорност на съответното лице се ангажира в случаи на установено самоволно и в разрез с конкретно установен правен ред упражняване на реални или предполагаеми правни възможности,които са били оспорени от друг правен субект, без да е необходимо това неправомерно осъществяване на права реално да е увредило имуществената или неимуществена /извън хипотезата на чл.323,ал.5 НК/ сфера на оспорващото лице. С инкриминирането на такива противоправни деяния, очертани с техните обективни и субективни характеристики от нормата на чл.323,ал.1 НК, се охраняват обществените отношения , свързани с гарантиране спазването на установения правен ред за разрешаване на възникнали спорове между отделни правни субекти необходимо за нормалното функциониране на обществото и за осигуряване на общественото спокойствие. Именно поради 3 това престъплението по чл.323,ал.1 НК систематично е позиционирано в глава десета – „Престъпления против реда и общественото спокойствие”, от Особената част на НК. Изложеното налага извода,че наличието на пострадало лице, по смисъла на чл.74,ал.1 НПК, или на ощетено юридическо лице, които да са претърпели реални вреди от инкриминираното деяние, не се явява задължителен елемент от обективна страна, при оценка на неговата/на деянието/ съставомерност по чл.323,ал.1 НК.

На следващо място, при липса на изискване за съставомерност на вредните последици,което да следва от конкретната материалноправна разпоредба /чл.323,ал.1 НК/, процесуалното качество на „пострадал“ при такова „формално“ престъпление, може да бъде породено от настъпило увреждане на материалните или нематериални интереси на друго лице,но единствено , когато това увреждане е пряко /директно/ причинено с и от инкриминираното деяние, поради конкретния начин на неговото извършване, и затова то/увреждането/ придобива „съставомерно“ значение, налагащо на органите на ДП , а и на съда, задължението да установят, по реда и със способите на НПК, неговите конкретни обективни и субективни характеристики /засегнат субект,обект на посегателство, вид на увреждането и парична равностойност на имуществено увреждане/, тъй като тези характеристики вече са част от предмета на обвинението и следва да бъдат конкретно посочвани в съответните процесуални документи/по чл.219 и чл.246 НПК/. Това е така, тъй като възстановяването или обезщетяването на вреди, причинени от престъпление, не е сред целите и задачите, които законодателя е насочил към наказателния процес /чл.1 НПК/. Затова отправянето на такава претенция в рамките на наказателно производство всякога има акцесорен характер,поставена е в пълна зависимост от наказателно правния предмет на делото и е подчинена на ограничителни,спрямо гражданския процес, предпоставки за допустимост /чл.88 НПК/. Именно затова, от значение за оценката на относимостта на претендиран конкретен вредоносен резултат към разпоредбата на чл.74,ал.1 НПК, е и обстоятелството дали неговото обезщетяване може да бъде постигнато по реда/чл.84 и сл. НПК/ и със средствата на наказателния процес, а това е възможно единствено при търсене на деликтна отговорност на евентуалния ответник, а не договорна такава, имаща за предмет реално претърпени и оценими в пари загуби, а не пропуснати ползи и правни 4 възможности, и на основание чл.45 ЗЗД, но не и чрез „собственически“,респ.

„владелчески“ искове/чл.79, чл.108 и др. ЗС/ или искове за други „ограничени“ вещни права.

Така, в конкретния случай, от установените по делото обстоятелства, касаещи конкретните действия на свидетелката Р. Т., осъществени от нея след м.05.2019г., не произтичат конкретни вредни последици за С. Т., които да са засегнали нейната неимуществена сфера, тъй като не се изразяват/и не съдържат/ в посегателство против нейната личност /чл.323,ал.5 НК/. На следващо място тази конкретна деятелност на Р. Т. не е осъществена по начин ,причиняващ конкретни имуществени щети, изразяващи се в претърпени от С.

Т. загуби на имущество/унищожено или повредено недвижимо такова/, поради което да е необходимо да бъдат включени в предмета на доказване на престъплението и да могат да бъдат оценени и обезщетени в паричен еквивалент. Такива не се и твърдят от жалбоподателя, който аргументира своята претенция с твърдения за пропуснати ползи от невъзможността да осъществява свободен достъп до собствените му имоти, за да ги ползва по тяхното предназначение. Тези обстоятелства сочат, че за жалбоподателя С. Т. не е възникнал допустим правен интерес от оспорване на конкретния прокурорски акт. Липсата на процесуална легитимация на С. Т. води единствено до оставяне на нейната жалба без разглеждане, като изхождаща от субект ,който не притежава необходимия законовоизискуем правен интерес да атакува този вид актове, по реда на чл.243,ал.4 и 5 НПК.

Поради това, мълчаливо направения от районния съд извод,че жалбоподателя С. Т. е придобила качеството на пострадал от конкретната инкриминирана престъпна дейност, поради което притежава процесуална легитимация да обжалва процесното постановление на СРП пред съда, е неправилен и необоснован.

Необходимо да бъде посочено и това, че съдебния контрол върху постановленията на прокурора за прекратяване на наказателното производство не е всеобхватен. На първо място , такова твърдение не намира опора в относимите законови разпоредби /чл.243 НПК/, ограничаващи страните,легитимирани да го поискат, а от друга страна, този съдебен контрол в досъдебната фаза на наказателния процес, представлява отклонение от закрепения в КРБ и НПК принцип за изключителността на правомощията на 5 прокурора в досъдебното производство, при вземане на решения относно неговото развитие и процесуална съдба и относно повдигане на обвинения, тяхното поддържане или оттегляне, както и за „пренасяне“ на наказателния процес в неговата съдебна фаза. Поради това,приложното поле /предметния обхват/ на тази съдебна намеса ,в иначе изключителните функции на друг , независим орган на съдебната власт, на когото е възложена ръководнорешаващата роля в досъдебното производство, не следва да бъде определяна, чрез разширително тълкуване на приложимите норми/в случая чл.74,ал.1 НПК/. Аргументи за горните си съображения въззивния съд намира и в тълкувателната практика на Пленума на ВС на НРБ. Така в Постановление № 9 от 25.12.1961г. на Пленума на ВС /изм.с ППВР № 7 от 1987г./ тълкувателния орган е посочил,че основанието на гражданския иск е деянието,предмет на обвинението,но единствено , когато вредите са директен резултат от същото /Постановление № 1 от 1955г. на ППВС/. Наред с това Пленума на ВС на РБ и ОСНК на ВС /ТР № 53 от 01.06.1961г./ последователно поддържат становището за обвързаността на обстоятелствата по обвинението с предявената гражданска претенция, като са намерили за недопустима промяна в основанието на гражданския иск без промяна/изменение/ на обвинението и за недопустимост на гражданския иск за суми, за които няма обвинение. Тези обстоятелства, както и цитираните в горните тълкувателни актове конкретни примери /за престъпления-присвоявания, безстопанственост и други-всички против собствеността и стопанството/ аргументират становището на настоящия въззивен съдебен състав,че обезщетяване на имуществени вреди, причинени от престъпни деяния е допустимо да се претендират в рамките на наказателния процес, единствено при тяхната обективна наказателна съставомерност, тъй като само при такава правна ситуация за прокурора възниква процесуалното задължение да ги включи в повдигнатото от него обвинение и да поеме доказателствената тежест за тяхното /на имуществените вреди/ обосноваване.