Решение № 332 от 09.10.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 332 гр. Русе, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Палма Тараланска

Членове:

Виржиния Караджова

Катина Кавърова като разгледа докладваното от Катина Кавърова Въззивно гражданско дело № 20264500500584 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, представлявано заедно от К.Х.Ч. – г.и.д. и Б.А.В. – и.д., двамата чрез пълномощниците А.И.Д. и Б.Д.С., чрез пълномощника им адвокат П. А. от АК-П. срещу Решение № 866/10.06.2026 г. на Русенски районен съд, постановено по гр. д. № 469/2026 г. по описа на съда. С Решението са отхвърлени като неоснователни предявените от „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. чл.

49 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Община Русе.

Във въззивната жалба се поддържа, че Решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Излага се несъгласие с доказателствената оценка, направена от РРС по отношение на показанията на св. Ц.К. – водач на увредения автомобил, и на становището на вещото лице К.К. В тази насока, въззивникът поддържа, че механизмът на увреждане е доказан пълно и главно.

Оспорва се довода на първоинстанционния съд, че застрахователя следва да положи дължима грижа за безспорно установяване на фактите около застрахователните събития. Подчертава се, че се касае за път, който е общинска собственост, поради което се счита, че следва да бъде ангажирана отговорността на Община Русе. Посочва се, че с плащането на застрахователното обезщетение застрахователното дружество встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за неговото определяне срещу възложителя за възложената от него на трети лица работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 1 от Закона за задълженията и договорите. Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени предявените искове в пълен размер.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна Община Русе чрез старши юрисконсулт В.Н. поддържа, че обжалваното решение е правилно. Посочва, че по делото не е доказано противоправно поведение от страна на Община Русе.

Поддържа, че твърдените от ищеца място и механизъм на увреждане са останали недоказани. Посочва още, че от събраните доказателства се установило, че инцидентът е настъпил при опит да се мине през бордюр, за да се качи МПС на тротоар, предназначен за движение на пешеходци.

Подчертава, че „естакадата“, през която е преминал автомобилът не е проектирана и изградена от Община Русе. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски за въззивната инстанция.

Русенският окръжен съд намира въззивната жалба за допустима подадена е от заинтересована от обжалването страна, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

ОС-Русе, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, постановено е от компетентен съд и произнасянето съответства на предявените искания. Правото на иск е надлежно упражнено.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на районния съд, като с оглед доводите, изложени във въззивната жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, следва да бъде добавено и следното:

Съгласно чл. 410, ал. 1 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Поради производния характер на това право застрахователят не придобива по-широки права от тези на застрахования, а в негова тежест е да установи всички факти, от които произтича отговорността на лицето, срещу което насочва регресната си претенция. В настоящия случай наличието на застрахователно правоотношение, настъпването на увреждане на автомобила и плащането на застрахователно обезщетение не са спорни. Спорни са мястото и механизмът на настъпване на увреждането и съответно наличието на противоправно поведение от страна на ответната община, намиращо се в причинна връзка с вредата.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че механизмът на увреждането бил доказан по несъмнен начин посредством показанията на св.

Ц.К. и двете приети експертизи по делото, заедно с уточненията, направени от 2 вещите лица.

Механизмът на настъпване на увреждането представлява конкретният начин, по който дадена външна сила, предмет или действие или съответно комбинация от такива, физически взаимодействат с друг обект.

В исковата претенция като механизъм за настъпване на вредите е описано преминаване на водача Ц.К., управляващ лек автомобил „****** *****“, през необозначено препятствие на пътното платно, представляващо изрязано парче асфалт, поради извършвани ремонтни дейности. Този механизъм е заявен и в Уведомление за щета № 44011712130385 по полица № 440120171009903 Каско+. В качеството си на водач на процесния автомобил, в уведомлението за застрахователна щета, св. Ц.К. е заявил: „Докато се движех до блок „*******“ в участък, в който се ремонтира, увредих посочените детайли в срязан асфалт“.

От показанията на свидетеля К. пред съда обаче се установява, че вредоносният резултат е настъпил при предприета от него маневра за напускане на пътното платно и качване върху тротоар през прилежащия бордюр. Посоченият от свидетеля механизъм пред съда е различен от твърдения в исковата молба, тъй като обхваща взаимодействие между повече фактори – не просто преминаване през участък с изрязан асфалт, а и качване на бордюр, като именно съприкосновението между бордюра и автомобила е това, което непосредствено е довело да увреждане.

Това противоречие не може да бъде преодоляно чрез автотехническата експертиза, приета по делото. Същата има производен характер и значение единствено на косвено доказателство. Заключението по нея е, че технически е възможно описаните при огледа от застрахователя щети на процесния автомобил да възникнат по начина, посочен в уведомлението за щета – т.е. от преминаване през участък с изрязан асфалт. Автотехническата експертиза установява техническата възможност за настъпване на повредата при подобно движение, но не установява, че конкретната повреда действително е настъпила на посоченото от ищеца място, вследствие на конкретно посоченото в исковата молба препятствие.

Съдебнотехническата експертиза по делото установява, че мястото, през което е преминал автомобилът, съгласно установеното по делото от свидетелските показания на свидетеля К., представлява тротоар, както и че към блок „*******“ има осигурен друг подход.

При това положение, правилно първоинстанционният съд е приел, че твърденият от ищеца механизъм е останал недоказан при условията на пълно и главно доказване.

Неоснователно е и оплакването срещу извода на първоинстанционния съд относно необходимостта от дължима грижа за установяване на фактите около застрахователното събитие. Този извод не означава прехвърляне върху застрахователя на доказателствената тежест на ответника, нито поставя допълнително условие за възникване на суброгационното право. Става въпрос за обичайното процесуално положение, при което страната, която претендира вземане, следва да докаже фактите, от които то произтича. При регресното 3 упражняване на правата на застрахования застрахователят не може да разполага с по-широки права от тези, които е имал самият застрахован, нито плащането на застрахователното обезщетение освобождава ищеца от необходимостта да докаже предпоставките за отговорността на сочения за причинител, което не е обективно невъзможно при полагане на грижа.

Освен това, при установения по делото механизъм на увреждане, причинно-следствената връзка между твърдяното бездействие от страна на Община Русе и претърпените вреди от застрахования също е недоказана.

Първо, свидетелят не е посочил самото преминаване през изрязания асфалт да е довело до настъпване на вреди, т.е. необозначените ремонтни дейности не са достатъчно условие за настъпване на вредите. На следващо място, по делото не е доказано, че преминаване през бордюра само по себе си не може да доведе до настъпилите увреждания по автомобила, поради това не може да се направи еднозначен извод и че изрязаният пътен участък е бил необходимо условие за настъпване на вредите. В тази насока настоящият състав съобразява, че твърдението на св. К., че многократно успешно е преминавал през този бордюр не е достатъчно за установяване на факта, че височината на бордюра сама по себе си не може да доведе до описаните в щетата повреди по автомобила.

Не може да бъде споделено и оплакването, че от обстоятелството, че процесният имот е общинска собственост, автоматично следва отговорността на Община Русе за настъпилите вреди.

Действително, общината като собственик и стопанин на съответните общински пътища има задължения по поддържането им в състояние, позволяващо безопасното им използване. Това обстоятелство обаче само по себе си не установява нито настъпването на процесния инцидент на конкретния пътен участък, нито наличието там на неизправност, нито причинната връзка между такава неизправност и увреждането на автомобила.

Първоинстанционният съд правилно е отчел, че описаният начин на достигане до паркинга не е единственият възможен и че не може да се вмени на общината отговорност за това, че не е осигурила безпрепятствено преминаване на автомобил през тротоар чрез съоръжение, за което няма данни да е изградено от нея.

Нормата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП не създава задължение за стопанина на пътя да обезопасява или обозначава всеки конструктивен елемент на пътя, който може да бъде преодолян при предприемане на движение по усмотрение на водач на лек автомобил.

Поради изложеното правилно районният съд е отхвърлил като недоказан предявения регресен иск, както и обусловения от него иск за обезщетение за забава. С оглед изложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – потвърдено изцяло.

Предвид изхода на спора, на осн. чл. 273 ГПК във вр. чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на въззивника следва да бъдат възложени и разноските на въззиваемата страна за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 евро, съобразно фактическата и правна сложност на делото и претендирания размер 4 от страната.

Воден от изложеното, Окръжен съд- Русе на осн. чл. 272 ГПК РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 866/10.06.2026 г., постановено по гр. д. № 469/2026 г. по описа на Районен съд - Русе.

ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, ЕИК: 121718407, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Витоша” № 89Б, представлявано от К.Х.Ч. и Б.А.В. да заплати на Община Русе, Булстат:

*********, представлявана от кмета П.П.М. с адрес гр. Русе, пл. „Свобода“ № 6 сумата от 50 евро, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5