Решение № 104 от 07.03.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. Велико Т., 06.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО Т. в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирена Колева

Членове:

Еманоел В. Вардаров

Йордан Воденичаров при участието на секретаря Силвия М. Т.а като разгледа докладваното от Еманоел В. Вардаров Въззивно гражданско дело № 20234100500112 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.258 от ГПК.

С Решение№62/11.01.2023г. по гр.дело№2172/2022г. на ВТРС, съдът е : -отхвърлил иска на М. Д. О. с ЕГН********** срещу ЧСИ И. Б. Ц. - рег.№.. на КЧСИ за осъждане за сумата 487.42лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп.дело№581/2021г. по описа на ЧСИ И. Ц., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното и изплащане; -осъдил М. Д. О. с ЕГН********** да заплати на адв.Ю.

М.М. от ВТАК сумата 400.00лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство по гр.дело№2172/2022г. на ВТРС.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от М. Д. О.(чрез адв.К.

Г. Т. от ВТАК) против Решение№../11.01.2023г. по гр.дело№2172/2022г. на ВТРС, koeто е отхвърлил, иск на деликтно основание с правна квалификация чл.441 ал.1 от ГПК ввр. чл.74 ал.1 от ЗЧСИ ввр. чл.45 от ЗЗД, а така и не са присъдени сторените разноски основание чл.81 ввр. чл.78 ал.1 от ГПК - за определяне на справедливо адв.възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ввр. ал.1 т.3 и чл.36 ал.1 от ЗАдв. Счита, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си, съгласно материалния и процесуалния закон и постановил порочен съдебен акт. Счита също, че обжалваното решение е нищожно(вярно било, че е постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт па съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, но изразената в него воля била напълно неразбираема) и моли на основание чл.269 ввр. чл.270 ал.1 ГПК ввр. т.8 от ППВС№1/1985г. да се прогласи нищожността на Решение№../11.01.2023г. по гр.дело№2172/2022г. на ВТРС и да се върне делото на ВТРС за постановяване на ново съдебно решение. Счита за първоинстанционното решение за неправилно. Освен, че съществуват основания за спиране на изпълнението по чл.432 от ГПК, съществуват и специалните основания по чл.420 от ГПК за спиране на незабавното принудително изпълнение по заповед, издадена въз 1 основа на документ(с привременен характер и до установяване съществуването на вземането по установения ред). Предвидената в чл.420 от ГПК защита на длъжника срещу заповедта касаела материално-правната незаконосъобразност на принудителното изпълнение(липсата на съществуващо задължение на длъжника към взискателя, т.е. на годно изпълнително основание) като уреждала възможността да се спре предварителното изпълнение, осъществявано въз основа на невлязло в сила изпълнително основание. По този начин длъжникът се предпазвал от последиците на незабавното изпълнение в хода на висящ исков процес по чл.422 от ГПК.

Съдебният изпълнител бил длъжен да се подчини на разпореждането на съда и да преустанови всички изпълнителни действия насочени към осребряване имуществото на длъжника, в т.ч. - да не извършва продан на движими и недвижими вещи на длъжника и да не превежда на взискателя постъпили по делото суми от запори или други плащания. Според жалбоподателя първоинстанционният съд при разглеждане на делото допуснал същественото нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до постановяване на неправилното съдебно решение - съдът обсъдил само и единствено възраженията и доводите на ответната страна, като липсвала мотивировка при кредитирането на тезата на ищеца. Липсвала също и системна обосновка на всеки един от елементите на фактическия състав на деликта - материална законосъобразност. Единствено била възприета защитната(погрешна по своето правно естество) линия на насрещната страна. Не било спазено правилото за разпределяне на доказателствената тежест по чл.154 от ГПК и при игнориране на доказателства за всички елементи от фактически състав на иска, в частност бездействието на ЧСИ и настъпването на вредите - невъзможността за разполагане със задържите средства по банковата му сметка. Налице била и причинната връзка като предпоставка за ангажиране на професионалната отговорност на въззиваемия ЧСИ, тъй като претърпените от въззивника имуществените вреди били пряка и закономерна последица от неправомерното бездействие на ЧСИ и същите не биха настъпили без тях. Частният съдебен изпълнител бил длъжен да обезщети вредите, причинени от процесуалната незаконосъобразност, с която не изпълнил изцяло/в пълнота/ определението за спиране на изпълнението(с привременен характер и осигуряващо защитата на длъжника до установяване съществуването на вземането по установения ред). Решението на ВТРС пораждали въпроси без намирането на логичен отговор: какво е правното значение, правния смисъл на исканото и допуснато от заповедния съд „Спиране на незабавното изпълнение”; -как банката(трето задължено лице) щяла разбере, че наложения запор е запор за обезпечение(според връченото и запорно съобщение е за изпълнение, т.е. за събиране за вземането - изпълнителен способ); -банката(трето задължено лице по смисъла на чл.507а от ГПК) длъжна ли била да следи за процесуалните действия - съдебните актове, издадени в хода на заповедното производство, касателни за изпълнението на запорното съобщение, съгласно указанията на ЧСИ, дадени със същото; -как банката(трето задължено лице по смисъла на чл.507а от ГПК) щяла да разбере върху кои източници на доходи да не прилага запор за вземането по издадения изпъл.титул и съгласно връченото и запорно съобщение; -банката(трето задължено лице по смисъла на чл.507а от ГПК), ако уведомяла ЧСИ за произхода на средствата(техния източник) по собствена инициатива, рискува ли да понесе някаква отговорност. Отделно от това, според т.5 от Тълкувателно решение№4/2017г. по тълк.дело№4/2017г. - ОСГТК на ВКС, лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото задължено лице. Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и за произнасяне с ново, както и в частта за разноските. Претендира направените разноски и пред двете съдебни инстанция, на основание чл.273 ввр. чл.81 от ГПК, като бъде определено 2 справедливо адв.възнаграждение за адвокат, съгласно чл.38 ал.2 ввр. ал.1 т.3 от ЗАдв. и чл.36 ал.1 от ЗАдв.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна ЧСИ И. Ц. (чрез адв.Ю. М.М. от ВТАК), с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно, по съображения по същество, развити в отговора на жалбата. Обстоятелството, че мотивите на първооинстанционния съд не съвпадат с „правните очаквания“ на страната по делото не правели съдебния акт абсолютно неразбираем.

Оплакването за нищожност на сочените от жалбоподателя основания не намирало опора в сочените от него правни норми. Обективно невъзможно било ЧСИ да знае във всеки един момент длъжникът колко трудови договора има и от колко работодатели получава трудово възнаграждение. В т.13 от Tълкувателно решение от 26.05.2015г. по тълк.дело№2/2013г. - ОСГТК на ВКС, се приема, че задължението на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметка, било от банката(третото задължено лице), било от длъжника. Неоснователно било и твърдението за нарушение на процесуалните правила за разпределяне на доказателствената тежест по чл.154 от ГПК и правилото на чл.235 ал. 2 от ГПК. Подробно същата била посочена в определение с проекто-доклад, а и били обсъдени факти и обстоятелства от съда по правилото на чл.235 ал.2 от ГПК в мотивите на съдебния акт. По изпълнителното дело, а и в първоинстанционното дело нямало никакви данни, че ЧСИ е знаел, че по сметката в „Банка ДСК“ЕАД постъпват суми с характер възнаграждение за труд. Едва с връчването на исковата молба на 27.09.2022г. това обстоятелство е станало известно на ЧСИ, в резултат на което на 03.10.2022г. ЧСИ изпратил съобщение до „Банка ДСК“ЕАД, че производството по делото е спряно, а запорът върху банковите сметки на ищеца оставал наложен, но не следвало да бъде изпълняван по отношение на всички средства, постъпващи на основание трудово възнаграждение, респ. друго възнаграждение за труд.

С платежно нареждане от 24.10.2022г. ЧСИ превел 468.44лв. по сметката в „Банка ДСК“ЕАД, от която са постъпили на 05.09.2022г. Намира за неоснователни оплакванията в жалбата, че претърпените имуществени вреди са пряка и непосредствена последица от бездействието на ЧСИ.

Несъстоятелно и обективно невярно било оплакването в жалбата за нарушаване на правилото на чл.236 ал.2 от ГПК. В жалбата са изложени и множество други бланкетни и формални изложения, които имат чисто теоретичен характер, но нямат пряко отношение към данните по делото.

Правилно в съдебното решение било прието, че не е налице изобщо вреда за ищеца, тъй като от една страна исковата молба е депозирана на 26.08.2022г, а сумата с произход хонорар за м.юли.2022г била преведена на ЧСИ на 05.09.2022г., а от друга страна тази сума не била разпредЕ. по изп.дело и по отношение на нея ЧСИ е бил пазач до момента на връчването на исковата молба.

Сумата, предмет на иска била възстановена на ищеца с платежно нареждане приложено към отговора на исковата молба. С действията/бездействията си ищецът сам допринесъл за поставянето си в състояние да не може да разполага със суми, представляващи възнаграждения за труд, а конкретното исково производство било злоупотреба с право на иск, повод за завеждане на което производство е дал само и единствено ищецът, не и ЧСИ. Моли да бъде отхвърлена въззивната жалба като неоснователна. Претендират се направените по делото разноски(в т.ч. определяне на адв.възнаграждение).

В съдебно заседание въззивникът М. Д. О.(чрез адв. К. Г.Т. от ВТАК) представя молба с вх.

№540/17.01.2023г., с която поддържа изцяло въззивната жалба и моли да бъде уважена.

3

Процесуалният представител излага съображения за основателността на жалбата(в устна форма).

Прави изложение под формата на писмена защита, като счита, че атакуваното първоинстанционно решение за неправилно(същото не отразява действителното правно положение между страните по делото), за което релевира искане за неговата цялостна отмяна, като неправилно и да бъде осъден ЧСИ И. Ц. му заплати сумата 8.50лв. , представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди(по остатъчна стойност), които са в пряка и непосредствена последица от сторената от него материалната незаконосъобразност в хода на насоченото индивидуално принудително изпълнение срещу имуществото на М. Д. О.. Претендира разноски за въззивното производство.

В съдебно заседание въззиваемата страна ЧСИ И. Ц. (чрез адв.Ю. М.М. от ВТАК ), моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски за въззивното производство.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.I от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

Валидността на съдебния акт предполага произнасяне от надлежния съд според изискванията за родовата и местната подсъдност, в пределите на правораздавателната власт на съответната инстанция, да е изготвено в писмена форма и да е подписано от съдбения състав, а в мотивите и диспозитива на решението да е изразена ясно волята на съда.