Решение № 2793 от 19.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2793 гр. Пловдив, 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20235330108936 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба на А. И. К., ЕГН **********, против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, с която е предявен установителен иск, с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, обективирана в чл. 6.6. от Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г. и чл. 9 от Анекс към Договора за потребителски кредит.

Предявени са и насрещни обективно съединени осъдителни искове от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, против А. И. К., ЕГН **********, с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил подписан договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г., по силата на който ответното дружество е отпуснало заем на ищеца в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41.00 % и ГПР 49.66 %, като било посочено, че лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от годишната лихва. Договорът бил сключен за срок от 10 месеца, при месечна погасителна вноска от 95.79 лева и дата на последно плащане – 07.01.2021 г.

Сочи, че съгласно чл. 6.2. от договора, обезпеченията по същия могат да бъдат банкова гаранция в размер на 957.90 лева със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или поръчителство на две физически лица, които следва да отговарят на условията на чл. 6.3 от договора. В случай на неизпълнение от кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6.1-6.5 от договора и ОУ, същият съгласно чл. 6.6 от договора и анекс към него, дължи неустойка в размер на 885.90 лева.

Ищцата поддържа, че е усвоила изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на неустойка, поради нищожност на клаузите, съобразно които същата е начислена.

Поддържа, че е заобиколено материалноправното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, небанковите 1 финансови институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече е калкулирана към договорената възнаградителната лихва. Сочи, че преценката за действителност на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следва да се извърши с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване критериите, заложени в т. 3 от ТР 1/2009 г. ОСТК на ВКС.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била в размер близо 100 % от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Предвиждането в договора неустойката да се кумулира към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа за добрите нрави.

Неустойката била договорена в нарушение изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като в добросъвестните отношения интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключването на договора, а не след сключването му, както било в настоящия случай.

Посоченият фиксиран лихвен процент не отговарял на действителния, тъй като чрез уговореното в клаузата на чл. 6.6 от договора се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. По този начин се заобикаляло и ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка, обективирана в чл. 6.6. от Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г. и чл. 9 от Анекс към Договора за потребителски кредит, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Признава, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит с твърдяното от ищцата съдържание на правата и задълженията на всяка от страните.

Възразява срещу твърденията на ищцата, че уговорената неустойка следвало да се кумулира с договорната лихва, при което се надхвърляло ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която разпоредба, при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит.

Възразява срещу твърденията на ищцата за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави и нейната прекомерност. Начислената неустойка била в размер, който бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.

Сочи, че в чл. 6.6. от процесния договор за кредит изрично е посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респ. ако кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява.

Поддържа, че неустойката изпълнявала трите си основни функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Възразява срещу твърденията на ищцата, че предвидената неустойка нарушава предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като в договора за кредит изрично бил установен годишният лихвен процент на кредита и условията за прилагането му и размерът 2 на ГПР бил съобразен със законовите ограничения, съгласно чл. 19 ЗПК.

Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, против А. И. К., ЕГН **********, насрещни обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с които се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца следните суми: главница в размер на 707.90 лева по Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г. и обезщетение за забава за периода 08.01.2021 г. – 18.09.2023 г. в размер на 203.46 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба в съда – 18.09.2023 г., до окончателното погасяване.

В насрещната искова молба се твърди, че ответницата А. К. е извършила плащания по договора за кредит в общ размер на 250 лева, която сума била разпределена, както следва: сумата от 92.10 лева за главница и сумата от 157.90 лева за възнаградителна лихва.

Дължимата и непогасена главница била в размер на 707.90 лева. Предвид изтичане срока на договора и забава в плащанията, ответницата дължала и обезщетение за забава за периода 08.01.2021 г. – 18.09.2023 г. в размер на 203.46 лева. Моли за уважаване на предявените насрещни искове и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените насрещни искове като неоснователни и недоказани в претендираните размери.

Счита, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и сключване в разрез с изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10, вр. с чл. 22 ЗПК, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не и лихва и други разходи по заема.

Сочи, че била налице значителна нееквивалентност на насрещните престации, при което се нарушавал принципът на добросъвестност в облигационните отношения, което водело до нищожност на правоотношението. Към договорената между страните лихва в размер на 41.00 % следвало да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, при което същата надхвърляла с над 10 пъти законната, което нарушавало добрите нрави, доколкото се надвишава драстично трикратния размер на законната лихва, като обективен критерий при формиране размера на възнаградителната лихва, съобразно съдебната практика.

Поддържа, че е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Същата представлявала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Действителният размер на ГПР бил различен от посочения в договора, като потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. В договора не бил установен механизмът, по който е изчислен ГПР и по-конкретно какви други разходи, освен за възнаградителна лихва, са включени в него. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвен процент и ГПР, представляващи част от същественото съдържание на договора, водело до нищожност на цялото заемно правоотношение.

Поради невключване на неустойката в посочения размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

3

Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, се дължала само чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи.

Моли за отхвърляне на насрещните искове и присъждане на разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г., с Анекс към него, по който предоставената сума от 800 лева е усвоена от ищцата. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 319/09.01.2024 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно правоотношение, обективирано в представените екземпляри на Договор за паричен заем, Анекс към него и погасителния план към него.

Според Раздел І от Договора за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ********* от 13.03.2020 г., чл. 1.1. – Кредитодателят предоставя на Кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит съгласно Спецификацията на кредитните продукти на „Ай Ти Еф Груп“ АД, който Кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на този Договор и Общите условия, приложими към Договори за потребителски кредит „Гет Кеш“ /Общите условия/ и погасителния план да усвои върне, както и да заплати на Кредитодателя уговорената лихва за ползване на кредита и другите разходите по кредита. Съгласно чл. 1.2. в рамтикета на срока на договора за потребителски кредит Кредитополучателят може, съгласно Общите условия и настоящия договор, многократно да усвоява суми по кредита („Траншове по кредита“) до максимално разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ Транш по кредита е Кредитополучателя да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен Транш по кредита. Правоотношението между страните в рамките на срока на договора не се прекратява дори при спадане на експозицията на кредитополучателя до нула. Съгласно чл. 3.1. от Договора, същият е сключен за срок от една година, считано от влизането му в сила, като с изтичане на срока на договора, същият се удължава автоматично с допълнителна една година, ако в 30-дневен срок преди изтичане на първоначалния или всеки последващ едногодишен период нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяването на Договора. Правилото от предходното изречение се прилага за всеки следващ едногодишен период в рамките на пет години, считано от момента на влизане в сила на договора за кредит. Според чл. 4.1 от Договора, кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 41.00 % върху главницата по кредита.