Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3427 от 03.06.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 2631/2023
Вид
Решение № 3427
Подписан
03.06.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, ГЕОРГИ СТОЕВ, Ивета Антонова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 3427 гр. София, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100502631 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 20056180/02.09.2022 г., постановено по гр.д. № 40524/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав, са уважени предявените от Б. Г. Х., ЕГН: **********, срещу „Лено“ АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/, ЕИК 203217465, обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността Договор за заем „Бизнес кредит“ с Клиентски № 6264 от 08.03.2019 г., както и иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 18018,87 лева,, представляваща недължимо платени възнаградителна лихва, такси и неустойки по Договор за заем „Бизнес кредит“ с Клиентски № 6264 от 08.03.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2020 г. – до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска до предявения размер от 19 579,35 лева, като неоснователен. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба № 25005060/25.01.2022 г., подадена от ответника, с която е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените искове. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендира 1 разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба, респективно да се потвърди първоинстанционния акт, и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 18 018,87 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихви, такси и неустойки за погасяване на задължения по Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6264 от 08.03.2019 г., т.е. представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит,; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на Договор за Бизнес Кредит с клиентски № 6264 от 08.03.2019 г..

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление 2

№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г.

При физическо лице – едноличен търговец е налице единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001, ОСГК на ВКС).

Задълженията по процесния договор са били поети от ищеца. в лично, а не в търговско качество. Противно на възраженията на ответника, презумпцията на чл. 286, ал. 3 от ТЗ е оборена. Даденото разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013 г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др.

(С-488/11), ECLI: EU: C: 2013: 341, решение на Съда от 06.07.2017 г., Air Berlin & Co.

Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI: EU: C: 2017: 523, решение на Съда от 17.05.2018 г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С-147/16), ECLI: EU: C: 2018: 320, решение на Съда от 21.03.2019 г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI: EU: C: 2019: 232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015 г., Costea (С-110/14), ECLI: EU: C: 2015: 538, решение от 27.10.2022 г., "С. В. " ООД (С-485/21), ECLI: EU: C:

2022: 839 и др.). Такива установени по делото обстоятелства се съобразяват и от настоящия съдебен състав. Виж Решение № 26 от 22.02.2024 г. по т. д. № 1253/2023 г. на ВКС, ТК, І т. о. и Решение № 57 от 17.05.2024 г. по т. д. № 2418/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о. о Определение № 1443 от 3.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 374/2024 г., I т. о., ТК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

3

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Р.И Р., C-453/10 и т. 33 от Invitel, C472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Страните не спорят и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ЕТ „Б. – Б. Х.“, в качеството на заемополучател, Б. Г. Х. – като солидарен и ипотекарен длъжник, и „Лено“ АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/, в качеството на заемодател, е сключен Договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 6264/08.03.2019 г., по силата на който дружеството се задължило да предостави на заемополучателя лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата до 11800,00 евро. Заемодателят се е задължил да върне заема заедно с натрупаната по него лихва, такси и разноски, поджежащи на възстановяване, ако има такива, в срок от 20 години на 240 равни погасителни месечни вноски от по 238,05 евро, които, видно от приложения към договора погасителен план, включват главница и възнаградителна лихва, но не и други сигурни и/или евентуални вземания в полза на заемодателя, възникващи на основание процесния договор.

Според т. 2.1, б. „b“ от договора, заемът се усвоява целево на два етапа. Първият се осъщъствява при подписване на същия, като се отпуска сумата от 1056,92 евро, от които 255,65 евро се предоставят на заемополучателя с цел погасяване на данъчните задължения по отношение на имота, служещ като обезпечение по договора, а остатъкът до пълната сума о т 1056,92 евро се удържа от заемодателя за погасяване на такса за юридическо и административно обслужване и за плащане на оценка на имуществото на кредитополучателя, извършена от трето лице. Страните са предвидили, че посочените плащания ще се извършват от заемодателя директно по сметката на съответния бенефициент и ще се приспадат от заемната сума. Вторият етап от усвояването на заема включва 4 предоставяне на остатъка от заетата сума /11800 евро – 1056,92 евро/, чрез превод по посочена от заемополучателя банкова сметка, с цел използване на същия като „оборотни средства“. Страните са се споразумели въпросната сума да бъде преведена по сметка с титуляр Б. Г. Х..

След анализ на събрания писмен доказателствен материал, се установява, че 1) посочената главница в договора за кредит е била 20 999,65 лева; 2) Длъжникът е престирал на кредитора общо сумата от 41 097,66 лева, от която главница в размер на 14 974,11 евро, възнаградителна лихва 3 229,34 евро; неустойка за забава в размер на 709,42 евро; неустойка за предсрочно погасяване 4 593,17 евро чл. 2.4., б. „е“, предположение (ii), както и такса за заличаване на учредените обезпечения в размера на 680 евро При сключването на договора е събрана и такса за административно и юридическо обслужване в размер на 1 429,14 лева, такса в размер на 138,00 лева за експертна оценка.