Решение № 4658 от 02.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4658 гр. София, 02.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.ева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20211100506532 по описа за 2021 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 294, ал. 1 от ГПК.

С решение на ВКС по гр.д. 4389/2019г. е обезсилено въззивното решение на СГС по в.гр.д. 1980/2019г. и делото е върнато за ново разглеждане с указания за процедура по чл. 129 ГПК.

С молба от 02.11.2021г. ищецът е уточнил исковете, като посочва, че се търси отговорност за умишлено причиняване на вреди от ответника докато е заемал длъжност „главен счетоводител“, като е изтеглил част от посочените суми в този период от клиентска адвокатска сметка на ищцовото дружество и не ги е предал в дружеството.

С молбата СГС намира за отстранени нередовностите на исковата молба.

Възраженията в тази насока на ответника от ОСЗ на 24.03.2022г намира неоснователни. Посочена е хипотезата на чл. 203, ал. 1, предл. 1 от КТ като 1 твърдяна в случая - умишлени вреди.

Твърденията за изтеглени и непредадени в дружеството средства не могат да се подведат по чл. по чл. 207 КТ - отчетническа отговорност.

Имуществената отговорност на работника се осъществява при условията на чл. 207 КТ само когато вредите са причинени небрежно или причината за настъпването им е неустановима. Ако твърденията са за причинени умишлено вреди, отговорността се определя по общите правила на гражданския закон чл. 203, ал. 2 от КТ (Решение № 493 от 23.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 586/2011 г., IV г. о., ГК). В случая такива няма, защото ясно се твърди умишлено изтегляне на средствата (чрез пълномощно предвид изложеното в молба от 18.01.2016г.) и невръщането им, като е ясна и причината за липсващите средства. Изтегляне на суми от банкова сметка няма как да стане по небрежност, а средства липсват, защото са изтеглени от ответника и не се твърди липса по смисъла на чл. 207 КТ (липсата се характеризира като вреда причинена небрежно или с неизяснен произход при или по повод на работа с активи).

Неоснователни са и останалите оплаквания за недопустимост. Всеки иск предявен от дружество обявено в несъстоятелност при уважаване на който би постъпило в масата на несъстоятелността имущество е такъв за нейното попълване и държавна такса не се внася предварително.

Касае се за обективно кумулативно съединяване на искове за различни суми, при което цената на всеки иск по отделно е меродавна за родовата подсъдност, а не общият сбор. В конкретния случай родово компетентен да разгледа исковете като първа инстанция е бил именно СРС.

Не е налице и липса на представителна власт и правомощия на синдика с оглед на постановките на ТР 2/2018г. на ОСТК на ВКС.

Следователно решението е валидно и допустимо в обжалваната му част.

В частта му за отхвърляне на иска по чл. 55 ЗЗД, предл. 1 за сумата от 2000,00 лева, изтеглена след прекратяване на ТПО между страните, а именно на 13.09.2013г. и по иска за мораторни лихви изтекли преди исковата молба решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Разгледана по същество жалбата е частично основателна.

Между страните не се спори и е обявено за безспорно, че до края на м.

2

Август 2013г. страните са били в ТПО. Това се доказва и от писмото от НОИ на л. 57 от делото на СРС, според което ТПО е прекратено от 01.09.2013г.

Не се спори и е обявено за безспорно от настоящият състав, че ответника е изтеглил всички претендирани с исковата молба суми на посочените дати.

СГС приема за установено и че ответника е разполагал с пълномощно дадено му управителя на дружеството ищец за сключване на договори и разпореждане със сметките. Това твърдение на ищеца в молбата му от 18.01.2016г. до СРС не е оспорено от ответника до подаване на въззивната жалба и оплакването в тази насока в жалбата е преклудирано.

Упълномощаването се потвърждава от изявленията в ОСЗ от 24.03.2022г. пред настоящият състав на процесуалния представител на ответника-жалбоподател и от съдържанието на приетото в настоящото дело като писмено доказателство Споразумение от 29.11.2013г., представено от ответника в настоящото дело с молба от 31.03.2022г. и подписано от ответника именно като пълномощник на ищцовото дружество ( с нотариално пълномощно с посочен номер на Нотариус М.). Упълномощаването се потвърждава и от разпитания в хода на настоящото дело свидетел К. - представляващ адвокатското дружество от чиято адвокатска клиентска сметка са теглени исковите суми.

Правилно СРС е приел, че няма доказателства сумите посочени в точка 1 от уточнителната молба от 02.11.2021г. от 10400,00 лева и 15000,00 лева (изтеглени на 29.07.2013г. и 30.07.2013г. в периода на действие на ТПО) да са били предадени на дружеството. Според твърденията в отговора на исковата молба, те били предадени на управителя (към онзи момент З.В.) лично и в брой в присъствието на Г. М.. Разпитан пред настоящият състав в ОСЗ на 09.11.2023г. М. отрича да е бил работник на ищцовото дружество през този период. Отрича изрично и да е присъствал на предаване на парични суми от ответника на З.В.. СЧЕ допълнителна не е установила заприходяване на сумите. Изтегляне на суми от чужда сметка чрез пълномощно може да бъде само съзнателно целенасочено действие и при липса на доказателства да са предадени на собственика им или да са разходвани в негова полза следва да се приеме, че това е направено с цел да бъдат задържани от ответника за него самия. Това обуславя и отговорност по чл. 203, ал. 2, предл. 1 от КТ когато е 3 извършено в период на действие на ТПО между служителя и работодателя, като е без значение, че искът се предявява след прекратяване на ТПО.

По отношение другите суми по т. 1 от молбата (сумите изтеглени на 30.07.2013г. - 500 лева, на 31.07.2013г. - 300 лева, на 05.08.2013г. - 180 лева и на 16.08.2013г. – 130лева) няма конкретни възражения в отговора на исковата молба, нито конкретни оплаквания в жалбата. По отношение на тях важи изложеното по – горе.

По изложените съображения решението в частта му по исковете по чл.

203, ал. 2, пр. 1 от КТ за сумите 10400,00 лева; 15000,00 лева; 500,00 лева;

300,00 лева; 180,00 лева и 130,00 лева следва да се потвърди.

Съдът намира за доказано възражението, че с част от изтеглената на 29.11.2013г. сума в размер на 14310,00 лева е платил задължение към адвокатско дружество “Д.,М. и К.” по фактура № ********** от 20.12.2013г. на стойност от 12200,00 лева. СГС в настоящият си състав не споделя изводите на СРС, че към момента на изтегляне на тази сума и на установеното по делото посредством извлечение от процесната клиентска сметка и заключение на вещо лице внасяне на сумата от 12200,00 лева (на 20.12.2013г.) не може да се приеме, че посочената сума е била внесена именно от ответника и че към онзи момент задължението по фактура № ********** от 20.12.2013 не било възникнало. По делото са представени (л. 26; л.36-37 от настоящото дело) и неоспорени договори за правна защита между ищцовото дружество и адвокатското дружество и договор за абонаментно отслужване от 2011г. (л.5960 от делото на СРС), като видно от фактурата тя е издадена именно във връзка със задълженията на ищцовото дружество към адвокатското дружество за плащане на адвокатски хонорари по двете дела предмет на двата договора за правна защита и по абонаментния договор. Именно договорите са източникът на задълженията, които са възникнали още 2012г. ( с падежи 15.01.2013г. и 15.12.2012г.), а не фактурата от 20.12.2013г. Както се посочи погоре ответникът е имал пълномощно от ищцовото дружество, което не е било прекратено след прекратяване на трудовия договор (именно чрез пълномощно с посочен рег. номер на нотариус е сключено неоспореното споразумение на л.

25 от настоящото дело) от 29.11.2013г-след прекратяване на ТПО. При това положение е логично при внасяне на сумата да бъде записано като вносител именно ищцовото дружество, а не лично ответника - именно то е задълженото 4 по договорите за правна защита и за абонаментно обслужване лице. Свидетеля К. също посочва, че изплащането на сумата е станало от ответника като пълномощник на ищцовото дружество. От публично известната история на вписванията в търговския регистър се установява и че от 2012 до 2014г. ответника е бил и съдружник в ищцовото дружество, което подкрепя показанията на К. в същият смисъл. Вещото лице също е дало заключение, че с част от изтеглената на 29.11.2013г. сума от 14310,00 лева са погасени задълженията по тази фактура (тоест по договорите посочени по-горе) в размер на 12200,00 лева.

Доказано е и възражението на ответника, че с горницата над 12200 лева до пълния размер на изтеглената сума 14310 лева, тоест с 2110,00 лева ответникът е погасил дължими от ищцовото дружество спрямо него задължения за трудови възнаграждения за периода 01.01.2013г. - 31.08.2013г.

Дружеството работодател не е доказало плащане на възнаграждението (чийто нетен размер според неоспорената основна СЧЕ за този период е 2224,40 лева). Както се посочи пълномощното на ответника е било за сключване на договори и опериране с банковите сметки (според твърденията на ищеца и според показанията на св. К., който посочва и че ответника е бил оперативния управляващ). Няма пречка в такъв случай да погаси задължения към самия него възникнали в период преди да бъде прекратено ТПО. Предвид изложеното сумата от 14310,00 лева не може да се приеме, за получена без основание, нито за получена на отпаднало основание (по евентуално заявения иск) от ответника след като е изтеглена от пълномощник и с нея са погасени задължения на ищцовото дружество по действащи договори по които то е страна и за трудови възнаграждения и исковете по чл. 55 ЗЗД за тази сума (главен и евентуален) са неоснователни. Неоснователен е и другият евентуален иск - по чл. 59 ЗЗД, защото изпълнението на задължения на дружеството с тази сума очевидно е в негова полза и няма обедняване, нито има обогатяване на ответника-не е задържал сумата за себе си.

По отношение сумата от 80,00 лева, изтеглена на 24.10.2013г. ответника не е направил конкретни възражения, като не е посочил основание за нейното задържане или разходване в полза на дружеството и правилно СРС е счел, че тя подлежи на присъждане в полза на ищеца.

Предвид изложеното решението в частта му с която исковете по чл. 55, 5 ал. 1, пр. 1 са уважени над размера от 80,00 лева и до уважения размер от 14390,00 лева следва да се отмени, а искът за сумата 14310,00 лева да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход на делото и двете страни имат право на разноски за въззивна инстанция пропорционално на уважената съответно отхвърлената част от жалбата, включително за предходните въззивно и касационното производство.

При обжалван интерес от 40700,00 лева и уважена част от жалбата в размер на 14310,00 лева или 35% от жалбата въззивникът – ответник има право на 35 % от сторените разноски, които се изчерпват със заплатената държавна такса по касационното производство пред ВКС по гр.д. 4389/2019г. от 30,00 лева, от които му се следват от ответното дружество 10,50 лева.

Въззивникът следва да бъде осъден на основание чл. 76 ГПК вр. с чл.78, ал.6, вр. чл.649, ал.6 ТЗ да заплати в полза СГС по банковата сметка на СГС за държавни такси съответната на отхвърлената част от жалбата му държавна такса за двете въззивни производства, която е общо в размер на 1628,00 лева.

Решението на СРС в частта му по разноските, с която ответника е осъден да заплати в полза на СРС разноски за държавна такса над размера от 1063,60 лева следва да се отмени като последица от въззивното решение по същество.

Водим от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение от 17.10.2018 г. по гр.д. № 74975/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав В ЧАСТТА, С КОЯТО са уважени за разликата над сумата от 80,00 лева до уважения размер от 14390,00 лева (представляващ сбор от сумите от 14310,00 лева и 80,00 лева), предявените от „К.А.“ ЕООД / в несъст./ с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: обл. Благоевград, гр. Белица, ул. „******* срещу И. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумите от 14310,00 лева и 80,00 лева като получени при липса на основание като вместо това ОТХВЪРЛЯ ИСКА ЗА СУМАТА ОТ 14310,00 лева, (представляваща разликата между размера от 80,00 лева и уважения размер от 14390,00 лева) като неоснователен.