Решение № 23 от 12.02.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Велико Търново, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ ИВАНОВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500344 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 191 от 24.04.2025 г., постановено по гр. д. № 670/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе, съдът е осъдил „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, ЕИК 121718407, да заплати, както следва:

1. На Т. С. С., ЕГН **********, с адрес гр. Русе, ************, по банкова сметка BG83BUIN956**********, на основание чл. 432 КЗ, сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на майка и – Т. Т. Т., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 31.07.2022 г. на главен път I-5, причинено при управление от И. Х. С. на лек автомобил „ДачияДъстър“ с рег. № ЕН 15-****, за който е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва, считано от 22.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

2. На адв. Я. Д. Д., член на САК, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в размер на 6 000 лв.

3. На Т. С. С. сумата 4 000 лв., представляваща сторени деловодни разноски.

4. По депозитната сметка на Окръжен съд – Русе сумата 400 лв., представляваща 1 възнаграждение за вещи лица.

С въззивната жалба „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД обжалва това Решение № 191 от 24.04.2025 г., постановено по гр. д. № 670/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е прието, че справедливият общ размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие смъртта на нейната майка е 200 000 лв., както и в частта, с която е присъдено обезщетение над сумата от 40 000 лв. до 80 000 лв., при вече изплатено от застрахователя доброволно обезщетение в размер на 120 000 лв.

Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, несправедливо и необосновано, като постановено в противоречие със съдебната практика по аналогични случаи, поради което счита, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод относно справедливия размер на дължимото обезщетение.

Навежда се оплакване, че определянето на сумата от 200 000 лв. като справедлив размер на обезщетение представлява неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, доколкото този размер е изключително завишен и драстично надхвърля обичайно присъжданите по съдебната практика суми за обезщетение за неимуществени вреди при загуба на близък човек вследствие ПТП. Според въззивника това отклонение нарушава принципа на справедливото възмездяване и не съответства на общественото разбиране за справедливост.

Излага се довод, че първоинстанционният съд е приложил различно и несъответстващо на задължителната практика на ВКС разбиране за понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като се сочи противоречие както с ППВС № 4/1968 г., така и с решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Според въззивника справедливото обезщетение следва да представлява точния паричен еквивалент на конкретно понесените от увреденото лице болки, страдания и психо-емоционални сътресения, а не абстрактно определена сума, откъсната от установените ориентири в съдебната практика.

Поддържа се, че допуснатото от първоинстанционния съд значително разминаване между определеното в конкретния случай обезщетение и обичайните нива на обезщетенията, присъждани от съдилищата при сходни случаи, създава несигурност, липса на предвидимост и нестабилност в правораздавателната дейност, като подкопава доверието в правосъдието и противоречи на обществения критерий за справедливост.

Въззивникът изрично подчертава, че не оспорва наличието и интензитета на претърпените от ищцата морални вреди, както и че претърпяната загуба е невъзстановима и неизмерима в паричен еквивалент. Поддържа обаче, че именно поради това съдът следва да се придържа към установените в съдебната практика ориентири, които отразяват общественото възприятие за справедливост към релевантния период.

Излага се съображение, че макар моралните вреди да са индивидуални и несъпоставими между отделните лица, механизмът на обезщетяването им чрез парични средства изисква наличие на обективен ориентир, какъвто представляват обичайно 2 присъжданите от съдилищата суми при сходни фактически състави.

Въззивникът сочи, че обичайният размер на присъжданите обезщетения при загуба на близък човек вследствие ПТП е от порядъка на 140 000 лв., поради което определянето на база от 200 000 лв. представлява съществено и недопустимо отклонение от съдебната практика. Поддържа се, че дори и при наличие на извънредни обстоятелства, обосноваващи по-висок от обичайния размер на обезщетението, подобно значително отклонение не е оправдано.

Същевременно въззивникът признава, че по делото са установени извънредни обстоятелства, които отличават случая от обичайното стечение на житейските събития и които обосновават присъждането на обезщетение над обичайните размери. С оглед на това счита, че справедливият общ размер на обезщетението следва да бъде определен на 160 000 лв., който размер отчита както наличието на утежняващи обстоятелства, така и необходимостта от съобразяване със съдебната практика и принципа на справедливост.

На това основание въззивникът иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което да бъде прието, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 160 000 лв., както и съответно да бъде отменено присъждането на обезщетение над сумата от 40 000 лв. до 80 000 лв., с присъждане на направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В писмения отговор въззиваемата Т. С. С., действаща чрез пълномощник адвокат Д.

Н. – РАК, преупълномощен от адвокат Я. Д. – САК, оспорва въззивната жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД като неоснователна и недоказана и моли въззивния съд да я остави без уважение, като потвърди изцяло Решение № 191/24.04.2025 г. на Окръжен съд – Русе като правилно, законосъобразно и обосновано, както и да присъди направените разноски.

Въззиваемата излага, че съдът е приложил правилно чл. 52 ЗЗД и критерия „справедливост“, като е извършил пълна и съвкупна преценка на релевантните доказателства – свидетелски показания и заключенията на КСМАТЕ и съдебнопсихологическата експертиза. Поддържа се, че са безспорно установени вината на водача на застрахованото МПС и причинната връзка, както и липсата на съпричиняване от страна на пострадалата. По размера на обезщетението се изтъкват установените изключителни обстоятелства – особено близка връзка между ищцата и починалата и майка (единствен родител и житейска опора), внезапност на загубата и настъпили трайни психични последици, обективирани чрез констатациите на съдебно-психологическата експертиза и нуждата от продължаваща психологична подкрепа, поради което се счита, че общият размер 200 000 лв. е съобразен с конкретните факти, икономическите условия и ориентира за застрахователното покритие. Навежда се възражение, че жалбата е бланкетна и неконкретизирана – не сочи конкретни пороци в мотивите и не подкрепя с конкретна практика твърденията за „обичайни“ размери, поради което искането за редукция до 160 000 лв. е необосновано.

3

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна – ответника в първоинстанционното производство „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Жалбата е насочена срещу Решение № 191 от 24.04.2025 г., постановено по гр. д. № 670/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е прието, че справедливият общ размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 200 000 лв., както и в частта, с която е присъдено обезщетение над сумата от 40 000 лв. до 80 000 лв., при вече изплатено доброволно обезщетение в размер на 120 000 лв. В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:

На 31.07.2022 г. около 15:10 часа, на главен път I-5 в участъка Русе – Бяла, при ясно, слънчево и сухо време и в прав пътен участък, е настъпило пътнотранспортно произшествие с участието на три моторни превозни средства. В посока към гр. Бяла се е движел лек автомобил „Дачия Дъстър“, управляван от И. Х. С., който в района преди км 14+000 е навлязъл в лентата за насрещно движение. В резултат на това е настъпило първоначално странично съприкосновение с насрещно движещия се лек автомобил „Рено Клио“, управляван от М. М., след което автомобилът „Дачия Дъстър“ е продължил движението си в насрещната лента и се е ударил челно и косо, с по-силен контакт в лявата част, в насрещно движещия се лек автомобил „Дачия Сандеро“, управляван от Т. Т. Т., в който като пътник се е намирал Ж. П..

Сблъсъкът между „Дачия Дъстър“ и „Дачия Сандеро“ е настъпил изцяло в лентата за движение на последния автомобил. Вследствие на удара автомобилът „Дачия Сандеро“ е променил посоката си на движение, като се е завъртял и е отхвърлен назад и косо вдясно на разстояние около 14 метра.

В резултат на произшествието водачът на „Дачия Сандеро“ Т. Т. Т. е получила множество тежки травматични увреждания, представляващи съчетана травма, несъвместима с живота, и е починала на място. Заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза установява, че смъртта и се намира в пряка причинно-следствена връзка с получените при пътнотранспортното произшествие травми.

От заключението на автотехническата част на експертизата се установява, че причината за настъпване на произшествието е навлизането на управлявания от И. С. автомобил „Дачия Дъстър“ в лентата за насрещно движение. Установено е, че пострадалата водачка не е имала техническа възможност да предотврати настъпването на удара, с оглед опасната зона за спиране на управлявания от нея автомобил, скоростта му към момента на удара – около 48,5 км/ч, както и значително по-високата скорост на насрещно движещия се автомобил – около 98,6 км/ч. Прието е, че дори и при хипотетична възможност за спиране на автомобила „Дачия Сандеро“ преди мястото на удара, сблъсъкът би настъпил поради движението на автомобила „Дачия Дъстър“ в насрещната лента. Установено е също, че Т. Т.

Т. е управлявала автомобила си съобразно правилата за движение по пътищата, със скорост 4 значително под допустимата за участъка и с поставен предпазен колан.

Към датата на настъпване на произшествието за автомобила „Дачия Дъстър“ е било налице валидно застрахователно правоотношение с ответното дружество по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

Във връзка с произшествието е било образувано досъдебно производство, което е приключило с постановление за прекратяване поради смъртта на виновния водач.

Установява се още, че ищцата Т. С. С. е дъщеря на починалата при произшествието Т.

Т. Т..

От свидетелските показания на В. И. В. и от заключението на съдебнопсихологичната експертиза, изготвена след личен преглед и интервю с ищцата, в съвкупност се установява, че отношенията между ищцата и починалата и майка са се характеризирали с изключителна близост и трайна взаимна привързаност, формирана още в ранното детство.

Ищцата е отгледана основно от майка си след ранната раздяла на родителите, като майката е изпълнявала ролята на основен грижещ се родител и житейска опора, включително чрез полагане на постоянни грижи и осигуряване на издръжка и подкрепа. Тази близост не е прекъсната и след започване на обучението на ищцата извън гр. Русе, като между тях са се поддържали интензивни контакти и взаимен обмен на подкрепа.

След внезапната смърт на майката при процесното пътнотранспортно произшествие ищцата е проявила видими поведенчески и соматични изменения, съответстващи на тежко преживяване на загубата – затваряне в себе си и ограничаване на общуването, както и съществено отслабване, което свидетелят е възприел непосредствено във времето след инцидента и при последващи срещи. Събраните доказателства сочат, че в отношенията с ищцата близките и са избягвали темата за настъпилата смърт, именно поради отчетената тежест на преживяванията и риска от повторно активиране на травматичните реакции.