Определение № 1583 от 25.06.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1583 гр. София, 25.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно частно гражданско дело № 20241000501602 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от „Лено“ АД, с която обжалва определение № 1 520 от 22.04.24 г., постановено по т. д. № 1 458/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 26 състав, с което съдът е изменил на основание чл. 248 ГПК определение от о.с.з., проведено на 08.03.2024 г., в частта на разноските, които „Лено“ АД е осъдено да заплати на адв. А. Д. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. като е осъдил „Лено“ АД да заплати на адв. А. Д., личен № ********** на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение по делото в размер на 2 400 лв.. с ДДС и е отхвърлил искането за присъждане на възнаграждение за горницата до пълния претендирай размер от 4 620 лв. с ДДС.

В жалбата се твърди, че атакуваното определение е неправилно. Твърди, че съдът не е взел предвид възраженията, че първоначалната частната жалба или „молба по чл.

248 ГПК“ (ако така ще бъде квалифицирана от съда) е подадена от ответника А. П. Ц., лично и в качеството й на ЕТ „Алла - А. П.“, а същата няма правен интерес и не е активно легитимирана да обжалва (иска изменение) определението в частта относно разноските.

Твърди, че правото на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА е лично право на адвоката, т.е. носител на материалното право е адвокатът, който е предоставил безплатната правна помощ, а не лицето, което е било представлявано безплатно от този адвокат, а д околкото А. П. Ц., лично и в качеството й на ЕТ „Алла - А. П.“ няма право на разноски, по причина, че такива не е сторила, то същата не е носител на правото на разноски и следователно не е активно легитимирана да обжалва определението в частта относно разноските, нито да иска неговото изменение по реда на чл. 248 ГПК. Твърди, че още с отговора на допълнителната искова молба е оспорил наличието на предпоставките за оказване на безплатна правна помощ, но съдът не се е произнесъл по това възражение. Твърди, че определението не е съобразено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. на СЕС, както и че съдът не е съобразил конкретните особености на делото - вида на производството, което не се отличава с фактическа и правна сложност, не са разглеждани и обсъждани доказателства в хода на делото, зашото ход не е даван, а ангажираните такива са стандартни и не изискват неимоверно количество време и труд. не са въвеждани множество възражения, не са предявявани насрещни претенции и пр.

От друга страна отговора на искова молба съдържа основно цитати от актове на 1 съдилищата, а в допълнителния отговор не са въвеждани нови защитни тези, като поголямата част от книжата обхващат разсъждения за възнаграждението на процесуалния представител. Твърди, че страната не е понесла разноски, тъй като се е възползвала от предоставена безплатна правна помощ и съдът първоначално правилно е присъдил разноски съобразно Наредбата за заплащане на правната помощ, поради факта, че не се прилага Наредба №1 09.01.2004 г., като е изложил и практика на Върховен касационен съд в този смисъл. Твърди, че уредбата на европейско ниво е ясна, както и че съдът правилно е определил възнаграждението по Наредбата за правната помощ. Моли съда да постанови определение, с което да отмени атакуваното като неправилно и незаконосъобразно.

Ответникът по частната жалба А. П. Ц. и ЕТ „ Алла-А. П.“ оспорват частна жалба. Твърди, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Твърди, че съвсем логично молбата по чл. 248 ГПК е подадена от страната в производството чрез нейния процесуален представител, без значение, че в случая е оказана безплатна адвокатска зашита, именно защото това е процесуалният ред за извършване на подобно действие, както е посочено и в ГПК. ГПК не прави разлика в процесуалната легитимация между случая, когато молбата по чл. 248 ГПК е подадена от клиент, който е заплатил авансово адвокатско възнаграждение, и случая, когато клиентът е сключил договор за правна зашита и съдействие с адвоката на основание чл. 38, ал. 1. т. 2 от ЗА. Твърди, че при съобразяване на постановките по дело С-427 16 г. и С-428/16 г. на СЕС не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. Аргументите за това са следните. Твърди, че следва да се вземе предвид и решение на СЕС от янтари 2024 г. по дело С- 438/22г. по запитване на български съд относно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В запитването си запитващата юрисдикция отправя и въпроси по какъв механизъм съдът следва да извърши намалението за разноски за адвокатско възнаграждение, на конто не е получил отговор, тъй като в чл. 101 ДФЕС не е налице подобна уредба, поради което даването на такъв отговор от страна на СЕС би съставлявало превишаване на компетентност, а по аналогия следва да бъде приложено разрешението, изведено с решение по дело С57/15 на СЕС. Цитира и прави тълкуване на практика на СЕС, обективирана в посочени дела, като твърди, че присъдените разноски - адвокатско възнаграждение, в размер от 2 400 лв. са и пропорционални на заведените искове на обща стойност от 39 4502. 59 лв. Твърди, че по аналогия следва да се приложи и разрешението изведено от СЕС при тълкуването на член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 и разубеждаващият ефект от иск. Присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални съставляват санкция за неизправната страна, която не е дала повод с поведението си за предявяване на исковете в заявените от ищеца и неуважени от съда размери и вместо да възпират, те ще стимулират ищеца, който е монополист на пазара, да води срещу потребителите множество неоснователни искове и обратно ще възпре адвокатите да водят дела срещу тези дружества за бързи кредити, защото няма да има икономически смисъл от спечелването на делата заради ниския размер на присъдени разноски. Твърди, че преценката дали едно лице е или не е материално затруднено по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата принадлежи изцяло на адвоката и цитира практика в този смисъл. Моли съда да постанови определение, с което да потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно.

Съдът след като се съобрази с доводите, изложени в частната жалба и обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна:

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното определение № 1 520 от 22.04.24 г., постановено по т. д. № 1 458/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 26 състав, съдът е изменил на основание чл. 248 ГПК определение от о.с.з., проведено на 08.03.2024 г., в частта на разноските, които „Лено“ АД е 2 осъдено да заплати на адв. А. Д. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. като е осъдил „Лено“ АД да заплати на адв. А. Д., личен № ********** на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение по делото в размер на 2 400 лв.. с ДДС и е отхвърлил искането за присъждане на възнаграждение за горницата до пълния претендирай размер от 4 620 лв. с ДДС.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че производството пред Софийски градски съд е образувано по предявен от „Лено“ АД иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания по договор за кредит за главница за сумата от 630.61 евро и договорна лихва в размер на 19 536.79 евро. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че ответникът, чрез адв. А. Д. е подал отговор на исковата молба, отговор на допълнителната искова молба, в които е аргументирал възражения за нищожност на договора, явил се е в първото по делото о.с.з., като преди това е депозирал и доказателства за плащане на задълженията по договора.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че в деня преди съдебното заседание исковете са оттеглени.

От правна страна:

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е основателна.

С атакуваното определение № 1 520 от 22.04.24 г., постановено по т. д. № 1 458/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 26 състав, съдът е изменил на основание чл. 248 ГПК определение от о.с.з., проведено на 08.03.2024 г., в частта на разноските, които „Лено“ АД е осъдено да заплати на адв. А. Д. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. като е осъдил „Лено“ АД да заплати на адв. А. Д., личен № ********** на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение по делото в размер на 2 400 лв.. с ДДС и е отхвърлил искането за присъждане на възнаграждение за горницата до пълния претендирай размер от 4 620 лв. с ДДС.

Частната жалба е подадена в срок и от упълномощени лица, поради което съдът намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Релевираните в частната жалба доводи са свързани с твърдения за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, като се твърди, че съдът не е отчел липсата на активна легитимация на лицето, подало молбата за изменение на атакуваното определение в частта за разноските, не е отчел фактическата и правната сложност на делото, извършените от назначения особен представител процесуални действия, както и не е отчел практиката на СЕС по отношение на приложението и възможността да намали дължимото възнаграждение под определения минимум, посочен Наредба № 4/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения размер. Твърди се, че съдът първоначално правилно е определил размера по реда на Наредбата за правната помощ.

Така наведените доводи съдът в настоящия си състав намира за основателни по следните съображения:

3

По въпроса относно легитимацията на страната да поиска изменение на решението в частта за разноските съдът в настоящия си състав намира, че същото е неоснователно. Трайната практика на ВКС, обективирана и в определение № 9 от 07.01.2016 г., постановено по ч. т. д. № 3 590/15 г., по описа на Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др. приема, че макар, че адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се присъжда директно на процесуалния представител на страната, по отношение на неговото присъждане се прилагат процедурните правила по чл. 78 и сл. ГПК, респ. правилата по чл. 248 ГПК. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК се присъжда по искане на страната и следва да бъде включено в списъка на разноските. С оглед разпоредбите на ГПК адвокатското възнаграждение е част разноските по делото, а не представлява самостоятелна претенция на адвоката към ответната страна. Ето защо молбата за изменение на решението в частта за разноските, дължими по чл. 38, ал. 2 ГПК, е допустима само по искане на страната - в едномесечен срок от постановяване на решението. Липсата на отделен процесуален ред за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ГПК, респ. за изменение на решението в частта за разноските, обуславя валидността на тълкуването, направено в т. 9 от ТР № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК и по отношение на разноските по чл. 38, ал. 2 ГПК, а именно - че молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима.

С оглед на така изложената практика, която се споделя и от настоящия състав съдът намира, че подадената молба за изменението на постановеното определение в частта за разноските е недопустима. Видно от доказателствата по делото ответникът не е представил списък с разноските до приключване на производството пред първоинстанционния съд, поради което същият не може да сезира съда с молба за изменение, предвид непредставянето на списък с разноските.