Решение № 13898 от 12.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13898 гр. София, 12.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20261110104161 по описа за 2026 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 48979/16.02.2026г. на СРС, подадена от Е. Т. П. срещу „Креди Йес“ ООД.

Ищцата Е. Т. П. чрез адв. Д. Г. – АК-Ловеч, е предявила срещу ответника „Креди Йес“ ООД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл.

146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № 461***/20.02.2025г.

Ищцата твърди, че на 20.02.2025г. сключила с ответника описания по-горе договор за предоставяне на потребителски кредит в размер на 1300,00 лева. Сумата трябвало да се върне за 11 месеца при 4,2% месечна лихва и 63,98% ГПР. Според чл. 6 от Договора ищцата трябвало в тридневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение – гаранти /две физически лица, отговарящи на съответни изисквания/, както и още едно обезпечение по неин избор – ипотека, особен залог, безусловна банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Според чл. 6, ал. 2 от Договора при неизпълнение се дължала неустойка в размер на 1144,01 лева, която била включена в погасителния план, заедно с погасителната вноска за главница и лихва. Така сумата, която действително трябвало да върне заемателката, била по-голяма – 2794,00 лева. Обосновава се, че договорът за кредит, както и клаузата за неустойки сама по себе си, са нищожни. Описаната неустойка реално нямала обезпечителни, обезщетителна и санкционна функции и по естеството си съставлявала скрита лихва, не била включена в изчислението на ГПР. Посоченият ГПР е нереален, като обуславя и нищожност на целия договор. По начина, по който били формулирани клаузите на договора, се осъществявало заобикаляне на закона и в частност чл.

33 от ЗПКр. Нарушавал се чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Кредиторът прехвърлял на потребителя тежестта от неизпълнение на собственото си задължение да провери кредитоспособността му. Обосновава се неравноправност, невъзможност на потребителя да влияе върху клаузите на договора и наличие на конструкция, целяща прикриване на действителните разходи по кредита. В насроченото по делото открито съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се 1 поддържа.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД чрез адв. Н. – АКХасково, е подал Отговор, вх. № 109065/06.04.2026г. на СРС, с който оспорва предявения иск като заявен с нередовна искова молба и неоснователен. Изтъква, че ищцата е била предварително запозната с клаузите на договора и ги е приела, като те са индивидуално уговорени. Оспорвайки доводите на ищцата, ответникът подробно обосновава, че договорът за заем е законосъобразен, действителен и не противоречи на закона и добрите нрави, като клаузите му са валидни и законосъобразни. Представя в табличен вид сумите, които заемателката е изплатила във връзка с договора за кредит. За насроченото по делото открито съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявения с нея иск, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявеният с нея иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за паричен заем № 461***/20.02.2025г. със съдържание съобразно представеното към исковата молба копие.

Видно от представената разпечатка на договора, „Креди Йес“ ООД като заемодател е отпуснало на Е. Т. П. като заемател в заем сумата от 1300,00 лева при лихва от 4,2% месечно и ГПР, посочен като 63,98%. Сумата следва да се върне на 11 месечни анюитетни вноски с падежи в периода 20.03.2025г.-20.01.2026г. Според чл. 6, ал. 1 от Договора, в зависимост от изразеното от заемателя желание в искането за заем, той може да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на определени условия, както и с едно или повече от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество или банкова гаранция. Съгласно чл. 6, ал. 3 от Договора, заемателят декларира, че му е известно, че, ако не представи исканото в чл. 6, ал. 1 обезпечение, дължи неустойка от 1144,01 лева, която се изплаща разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Така общата сума за връщане става 2794,00 лева. Видно от представената в отговора на исковата молба справка, на ищцата явно са начислявани и събирани суми за неустойка за недадено обезпечение.

2

Клаузата на чл. 6, ал. 3 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 6, ал. 1 от Договора, е сама по себе си нищожна. Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидатзаемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски. За пълнота следва да се посочи, че са нищожни поради противоречие с чл. 33 ЗПКр и клаузите, предвиждащи заплащане на такси за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в значителен размер, съизмерим с главницата по кредита! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка с това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 63,98% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, 3 когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг.

Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. В тази връзка следва да се вземе предвид и това, че, ако „неустойката“ по чл. 6, ал. 3 от Договора бъде включена при изчислението на ГПР, то същият ще е в различен и много по-висок размер, който не е посочен в договора: изчислен информативно по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на съответен софтуерен продукт, реалният ГПР е около 466%.

За пълнота следва да се изтъкне, че сама по себе си и клаузата, определяща възнаградителната лихва от 4,2 % месечно, т.е. 50,4% годишно, също е нищожна. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към момента на сключване на договора Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр.