Решение № 154 от 28.09.2026, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Павликени, 28.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, I СЪСТАВ - ГД, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ПАНТЕЛЕЕВА при участието на секретаря Митко Михайлов като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ПАНТЕЛЕЕВА Гражданско дело № 20264140100326 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба на М. З. Н., чрез адв. Ст. Н., срещу „София Комерс Кредит Груп“АД, ЕИК ***.

Процесуалният представител на ищеца развива съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние №***/30.10.20205 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата сумата от 600 лв. /306.78 евро/, а последната се е задължила да му върне заемната сума, заедно с дължимата възнаградителна лихва и такси, на 6 бр. месечни погасителни вноски, всяка в размер от 63.75 лв. /32.59 евро/ без включена неустойка и 115.45лв. /59.03.евро/ с включена неустойка. Твърди, че в договора е уговорен ГПР от 59.19% и фиксиран лихвен процент – 47.4%. Посочва, че общата дължима сума по кредита е 765 лв. /391.14 евро/, без начислената неустойка или 1385лв. /708.15 евро/, с включена неустойка.

В исковата молба се сочи, че в пар. 7 от договора е предвидена неустойка при непредставяне обезпечение по кредита, с конкретно 1 предвидени параметри и изисквания, в размер на 620.40 лв. /317.21 евро/.

Посочва, че така начислената неустойка е предвидена като дължима допълнителна сума към всяка месечна вноска и не е включена в ГПР, който е 59.19%. Твърди, че процесният договор е изцяло недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК и е сключен при неспазени изисквания по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК.

Твърди, че договорът е съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин, като в ГПР не е включена окончателно дължимата сума по кредита, включващ и неустойката и липсва конкретизация как е формиран ГПР. Счита, че в договора липсва конкретно посочен лихвен процент на ден, към договора не са приложени ОУ, подписани на всяка страница от ищеца, липсва посочване на ред за прекратяване на договора и конкретен погасителнен план.

Счита, че клаузата за договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 47.4% противоречи на добрите нрави, икономически е необоснована, както и че договорът не отговаря на изискванията и за шрифт.

При условията на евентуалност твърди, че е налице нищожност на отделни клаузи в договора, а именно клаузата, регламентираща неустойката за непредставено обезпечение. Твърди, че преди сключване на договора кредиторът е следвало да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава, да откаже отпускането на кредита, а не да се уговаря неустойка/ като тази неустойка излиза извън типичните функции на неустойката и заобикаля закона, а самият й размер е по-голям от главницата отпуснат заем и противоречи на добрите нрави. Моли съда на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

10, във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК да прогласи за нищожен Договор за потребителски микрокредит от разстояние №***/30.10.2025 г., сключен между страните. При условията на евентуалност, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предл. първо, във вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК да прогласи за нищожни параграф 1 /за ФГЛП и ГРП/; параграф 6 /задължение за предоставяне обезпечение/ и параграф 7 /заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечението/. Претендира направените по делото разноски.

Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът заявява, че исковата молба е изцяло основателна относно предявения главен иск. Моли 2 съда да възложи направените разноски по делото в тежест на ищцата на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. При условията на евентуалност, моли да бъде определено минимално адвокатско възнаграждение с оглед признанието на иска. Моли съда да постанови съдебен акт съгласно чл. 237 ГПК.

В срока за отговор е предявен насрещен иск срещу ищцата по главния иск. Твърди, че дружеството е предоставило на потребителя сумата от 600 лв.

/306.78 евро/ чрез Изипей, а той е следвало да заплати главницата с договорната лихва на 12 месечни вноски от по 63.75 лв. /32.59 евро/ с падежна дата 30-число на текущия месец в периода 30.11.2025 г.-20.10.2026 г. Посочва, че кредитополучателят е заплатил както следва: на 09.12.2025 г. – 116 лв.

/59.31 евро/, на 21.01.2026 г. - 115.39 лв. /59 евро/, на 25.02.2026 г. - 109.53 лв.

/56 евро/, след което договорът е обявен за предсрочно изискуем, за което кредитополучателят е уведомен на 27.04.2026 г. Твърди, че потребителят му дължи 259.08лв. /132.47 евро/ главница. Моли съда да осъди ответника по насрещния иск да му заплати сумата 259.08 лв. /132.47 евро/ главница по договор за потребителски микрокредит от разстояние от 30.10.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск /28.04.026 г./ до погасяване на задължението. Претендира за направени разноски.

Постъпил е отговор на насрещния иск. Поддържа твърденията си относно нищожността на договора за потребителски микрокредит от разстояние от 30.10.2025 г. на посочените в исковата молба основания.

Заявява, че при уважаване на главния иск, признава дължимостта на сумата по насрещния иск 259.08 лв. /132.47 евро/, но моли съда да постанови решение и да бъде отхвърлена като неснователна и недоказана претенцията по насрещния иск. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

С протоколно определение от 21.09.2026 г. като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са отделени фактът на сключване на Договор за потребителски микрокредит от разстояние №***/30.10.2025 г.; предоставяне на заемната сума на кредитополучателя; че така сключеният договор противоречи на закона поради неправилно посочен ГПР; че по така сключения договор е дължима сума в размер на 259,08 лв., представляваща незаплатена главница. Съдът намира, че тези факти се установяват безспорно 3 и от приетите по делото писмени доказателства - договор за потребителски микрокредит от разстояние от 30.10.2025 г., с ОУ, и декларация съгласие, СЕФ и основни характеристики на кредита и информация за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, разписка за извършено плащане, платежно нареждане-5бр., уведомление за предсрочна изискуемост.

С оглед изложеното, по същество липсва спор относно правнорелевантните факти по делото, като от правна страна, съдът намира следното:

Процесният договор е сключен по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и съставлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Същият е за предоставяне на потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и относно изискванията към неговото съдържанието и действителност, намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Според практиката на СЕС /Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 г./, застрахователните премии или други услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможност да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на Директива 2008/48/ЕО, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по 4 смисъла на чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Съдебната практика на Съда на ЕС е задължителна за съдилищата на държавите-членки относно тълкуването и прилагането на правото на ЕС, в т.ч. и Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО.

С оглед дадените разяснения, съдът приема, че уговорената в § 7 от процесния договор в размер на 620.40 лв. /317.21 евро/ неустойка при непредставяне на одобрено от кредитодателя обезпечение се явява задължително условие за предоставяне на процесния заем и представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита.

По делото безспорно се установява, че получаването на кредита е било обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя, а при непредставяне на посоченото обезпечение, потребителят дължи „неустойка“ за непредставяне на обезпечение. Уговорената в § 7 от договора за кредит неустойка се дължи независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, което противоречи на същността на неустоечната клауза и нейните функции. Следователно, с уговаряне на неустоечната клауза кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на „неустойка“, което на практика не се съотнася по никакъв начин с обезпечеността на вземанията на кредитора и за неговата дължимост е без значение дали главният дълг се погасява от длъжника, или не. В тази връзка, показателно е обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят, или не, както и дали реално заемът е бил погасен от потребителя. Видно от представения договор, макар да се посочва, че общата 5 дължима сума по кредита е различна в случай на представяне, съответно непредставяне на обезпечението, начислената неустойка не се отразява по никакъв начин на първоначално посоченият ГПР от 59.19%. С оглед изложеното, неустойката не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР от 59.19%, като този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като с оглед стойността на неустойката, която е в по-голям размер от стойността на отпуснатата по договора главница, то очевидно с включването й в ГПР същият би надвишил пет пъти размера на законната лихва в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид изложеното, уговорената неустойка представлява услуга, свързана с договора за кредит, по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, и доколкото свързаните с нея разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба, те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР. В настоящият случай се касае за прикрито допълнително възнаграждение за предоставяне на заем като необезпечен (прикрита допълнителна възнаградителна лихва) и така се заобикаля ограничението, предвидено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Разпечатката съдържа 28 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/91cf4b98-b820-48cb-b39a-621b9adea7b6