Решение № 3248 от 13.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3248 гр. София, 13.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100500347 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 14284 от 23.07.2025г., постановено по гр.д. № 24615/2024г. по описа на СРС, 74-ти състав, са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Е.

Н. М. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 204,84 лева – главница, представляваща за цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. в имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб. № 2596, ведно със законната лихва от 26.04.2024 г. до окончателното плащане на вземането, сумата от 49,48 лева, представляваща обезщетение забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2021 г. до 18.04.2024 г. върху вземането за главница за цена на потребена топлинна енергия, сумата от 17,64 лева – главница, представляваща за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.03.2021 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от 26.04.2024 г. до окончателното плащане на вземането, и сумата от 4,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.05.2021 г. до 18.04.2024 г. върху вземането за главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в която са развити съображения за неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят сочи, че неправилно първоинстанционният съд бил приел за недоказано наличието на облигационно правоотношение между страните, тъй като правото на собственост върху топлоснабдения имот се установявало от приетата декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която наследодателят на ответницата бил декларирал имота като своя собственост. Счита решението за немотивирано и неправилно, Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Е. Н. М. чрез назначения й особен 1 представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция особеният представител на въззиваемата страна е заявил, че оспорва въззивната жалба, тъй като по делото не била доказана облигационната връзка между страните както и доставката на топлинна енергия. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е взело становище по предмета на спора.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Относно неговата правилност съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното.

За уважаването на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между страните по неформален договор за продажба на топлинна енергия през процесния период, количеството на доставената топлинна енергия и нейната стойност, извършването на услугата дялово разпределение и нейната стойност, изпадането на ответника в забава и размера на мораторната лихва. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и плащане на процесните вземания.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярят на вещното право на ползване.

Наред с това, с Тълкувателно решение № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, е изяснено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.

В конкретния случай от приетата в първоинстанционното производство данъчна декларация за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България по 2 чл. 26 ЗМДТ от 16.06.1998г. се установява, че Н.Й.М. е декларирал пред данъчните органи, че е собственик на апартамент, находящ се в гр. София, ул. ****, като е декларирал себе си като единствен собственик на имота. От приетия в първоинстанционното производство и неоспорен списък на живущите в апартаменти в жилищната сграда на вх. Б, на ул. **** от 30.12.1988г. се установява, че Н.Й.М. се е подписал като собственик на апартамент № 15 в сградата. От приетия пред СРС и неоспорен списък на етажните собственици към протокол от общото събрание на собствениците на индивидуалните обекти в сградата, находяща се в ул. ****, проведено на 23.09.2002г., се установява, че Н.Й.М. се е подписал като собственик на процесния имот с абонатен № 2596.

Така приетите писмени доказателства представляват извънсъдебно признание на Н.Й.М., че именно той е бил носител на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Преценени по реда на чл. 175 ГПК тези извънсъдебни признания се явяват в синхрон помежду си, както и с останалите писмени доказателства по делото, а именно - приетите в първоинстанционното производство съобщения към фактури, от които е видно, че партидата за имота, находящ се в гр. София, ул. ****, се води на името на Н.Й.М. и представените от третото лице – помагач индивидиални справки за дялово разпределение, от които също се установява, че партидата на така посочения имот в гр. София, ул. ****, с абонатен № 2569, се води на името на Н.Й.М.. Същевременно по делото не се твърди, нито се доказва Н.Й.М. да се е разпоредил с признатото от него право на собственост през периода от 23.09.2002г. до неговата смърт, настъпила на 28.04.2015г. С оглед на това, така събраната доказателствена съвкупност се явява напълно еднопосочна и по безпротиворечив начин води до извода, че за периода от 1998г. до 28.04.2015г. собственик на процесния топлоснабден имот е бил именно Н.Й.М..

На следващо място по делото няма спор и от приетото удостоверение за наследници с изх. № РОБ25-УГ51-1339 от 01.04.2025г. се установява, че единствен наследник по закон на Н.Й.М. е неговата дъщеря – ответницата Е. Н. М., която е придобила правото на собственост върху апартамента на 28.04.2015г. по силата на наследственото правоприемство. При това положение и при липса на твърдения и доказателства за промяна в правото на собственост върху процесния имот, потребител на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период от м.05.2020г. до м.04.2022г. се явява именно ответницата Е. Н. М. на основание чл.

153, ал. 1 ЗЕ.

Ето защо релевираното с въззивната жалба оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд за липса на доказателства за съществуването на облигационна връзка между страните е основателно. Както беше уточнено, в случая облигационното правоотношение по неформален договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди следва от правото на собственост на ответницата върху топлоснабдения имот, а последното подлежи на доказване с всички допустими доказателства и доказателствени средства в гражданския процес, не само чрез представяне на акт за собственост.

На следващо място от приетото от първоинстанционния съд експертно заключение по съдебно-техническата експертиза, което въззивната инстанция кредитира по реда на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено се установява, че през процесния по делото период в имота не имало отоплителни тела и не е ползва на топла вода, вследствие на което не е разпределяна топлинна енергия за отопление на имота и битово горещо водоснабдяване.

Процесната сума е формирана изцяло от разпределената за имота топлинна енергия отдадена от сградната инсталация, която е разпределена по реда на т. 6.1.1. от методиката за дялово разпределение, приложение № 1 към Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г., в която насока също липсват възражения в първоинстанционното и въззивното производство. При това положение и при съобразяване нормата на чл. 195, ал. 1 АПК, се налага изводът, че дяловото разпределение е извършено законосъобразно. Показанията от протокола за главен отчет са нанесени правилно в подробните изравнителни сметки. Вещото лице е установило, че технологичните разходи за абонатната станция са приспаднати за сметка на топлопреносното предприятие, а извършеното разпределение на топлинната енергия не се отклонява от методиката, установена в ЗЕ, НТ и общите условия на топлопреносното предприятие. Установено е, че топломерът в абонатната станция е преминал периодична метрологична проверка през 2018г., 2021г. и 2024г. и съответства на одобрения тип.

Въз основа на отчетените и разпределени количества топлинна енергия за сградна 3 инсталация, вещото лице по СТЕ е установило, че стойността на реално доставената енергия в процесния имот е в размер на 204,85 лева, която сума надхвърля размера на исковата претенция от 204,84 лева. Ето защо така предявеният иск се явява изцяло доказан по основание и размер.

С оглед основателността на иска за главница, неправилно е отхвърлен и обусловеният от него иск за заплащане на мораторна лихва върху тази главница за периода от 15.09.2021г. до 18.04.2024г. По отношение на процесните вземания за цена на топлинна енергия са приложими общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София /ОУ/, одобрени на 27.06.2016г. В чл.

32, ал. 1 ОУ е предвидено, че месечната дължима сума по прогнозно потребление се издава ежемесечна фактура. Според чл. 32, ал. 3 ОУ, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки /т. нар. обща фактура/. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурите /месечни и общи/ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Обезщетението за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ, се начислява при неплащане на задължението по общите фактури в определения срок. Ето защо при действието на общите условия от 2016г., мораторната лихва се начислява единствено върху стойностите по общите фактури, издадени след отчитане на изравнителния резултат, а не върху прогнозно начислените месечни сметки. Следователно задължението за плащане на сумата за топлинна енергия е с определен падеж /45-дневен срок/ и вземането за мораторна лихва възниква на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД с изтичане на крайния срок за плащане, без да е необходима покана.