Решение № 1968 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1968 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100512334 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20089444 от 03.05.2023 по гр. д. № 23100/2021 г. по описа на СРС, 127 състав е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че „****“ ЕООД дължи на „А1 Б.” ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 938.36 лв. месечни такси за използване на услуги по договор М1273990/02.07.2008 г. за периода 19.06.2017- 18.12.2017г. и сумата от 9 лв. - месечни такси за използване на услуги по договор М5248941/27.07.2016г. за периода 18.08.2017- 19.10.2017г ., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПС по ч. гр. д. № 14955/2019 г. по описа на СРС, 127 състав . Със същото решение СРС е отхвърлил предявените от „А1 Б.” ЕАД срещу „****“ ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 993,10 лева, представляваща неустойка по чл. 54.12 от Общите условия на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване по вина на абоната на Договор № М1273990/02.07.2008 г. и сумата в размер на 50 лева, представляваща неустойка за невърнато оборудване (2 броя VoiceBox устройства по 25 лева).

Срещу първоинстанционното решение в частта на отхвърляне на исковете по чл. 92 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищеца „А1 Б.” ЕАД, с доводи за неправилност, необоснованост и за противоречие с материалния закон и практиката на ВКС и на Съда на ЕС. Твърди се съдът неправилно да е приел, че неустоечната клауза за предсрочно прекратяване на договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като не е съобразил практиката на СЕС, както и постигнатата с КЗП съдебна спогодба. Поддържа, че като е приел уговорената неустойка за нищожна, физическите 1 лица – потребители биха се поставили в неравноправно и по – неблагоприятно положение от търговците, които сключват договори във връзка със своята търговска дейност и по отношение на които намира приложение чл. 309 ТЗ. Навежда се неправилно в нарушение на съдопроизводствените правила да е прието за недоказано предоставянето на оборудването, за което се претендира неустойка за невърнато оборудване в размер на 50 лв. Отправя се искане за отмяна на акта в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което предявените искове да се уважат изцяло.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „****“ ЕООД.

С влязло в сила разпореждане от 20.09.2023 г. на СРС, 127 състав е върната въззивна жалба с вх. № 25022357/30.05.2023 г., депозирана от „****“ ЕООД срещу Решение № 20089444/03.05.2023 г.

Решението в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че „****“ ЕООД дължи на „А1 Б.” ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 938.36 лв. - месечни такси за използване на услуги по договор М1273990/02.07.2008 г. за периода 19.06.2017- 18.12.2017г. и сумата от 9 лв. - месечни такси за използване на услуги по договор М5248941/27.07.2016г. за периода 18.08.2017- 19.10.2017г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПС по ч. гр. д. № 14955/2019 г. по описа на СРС, 127 състав, като необжалвано е влязло в сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл първоинстанционният съд е съобразил, че „А1 Б.“ ЕАД от една страна в качеството на оператор съгласно договор № М1273990/02.07.2008 г. за партида № 102415432 (кл. ID 502415432) е предоставял на „М.-**“ ЕООД в качеството на абонат, електронни съобщителни услуги съобразно уговореното в договора и общите условия към него, като абоната е поел задължение да заплаща последните, съобразно уговореното. Поради неизпълнение от ответника ищецът е предприел едностранно прекратяване на договора считано от 07.12.2017 г на основание чл.54.12 от ОУ. Районният съд е приел, че процесната неустойка по чл.

54.12 от Общите условия на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване на 2 договор № М1273990/02.07.2008 г. по вина на абоната е нищожна, защото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На практика, с прекратяването на договора, абонатът заплаща всички такси до края на срока на договора без да получава насрещна престация, т.е. мобилният оператор се обогатява неоснователно. Относно неустойките за невърнато оборудване - 2 броя VoiceBox устройства, съдът е приел, че в производството не е установено предаването на устройствата на абоната с оглед индивидуализацията на същите.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 993,10 лева е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за мобилни услуги, съгласно който абонатът се е задължил да заплати неустойка за предсрочно прекратяване на съглашението при забава на задължението за заплащане на дължимите абонаментни такси и цена на потребени услуги продължила повече от 124 дни, прекратяване на договора поради виновно поведение на абоната, договорения размер на месечната абонамента такса, останалите месеци до края на изтичане на уговорения срок към датата на прекратяване на договора, а в доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск за сумата в размер на 50 лева е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, по силата на което ищцовото дружество е предоставило на абоната оборудване ( 2 броя VoiceBox устройства), валидно уговорено неустоечно задължение при невръщане на полученото оборудване в хипотеза на прекратен договор, прекратяване на договора и размера на вземането.

Липсва спор пред въззивния съд между страните, че са обвързани от описаните в исковата молба облигационни правоотношения за предоставяне на електронни съобщителни услуги и продукти, което се установява и от ангажираните по делото доказателства. Задължението на ответника за заплащане на стойността на използваните услуги съгласно ангажираните по делото фактури е установено с влязлата в сила част от съдебното решение, която не е обжалвана от страните.

Спорът пред настоящата инстанция е относно съществуването на вземане в полза на ищеца за сумата от 993,10 лева, представляваща неустойка по чл. 54.12 от Общите условия на ищцовото дружество за предсрочно прекратяване по вина на абоната на Договор №М1273990/02.07.2008 г. и сумата в размер 50 лева, представляваща неустойка за невърнато оборудване ( 2 броя VoiceBox устройства по 25 лева).

Вземането за неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл на база договорното правоотношение се развива вторично санкционно правоотношение. За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка, кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението. Той не е длъжен да доказва, че е претърпял вреди, нито техния размер, като такава се дължи и без да са настъпили вреди. Това е така, защото посредством неустойката страните по договора предварително определят размера на обезщетението за предполагаемите вреди, които съобразно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД не е нужно да се доказват.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в 3 зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението.

В случая неустойката за предсрочно прекратяване на договора поради забава на плащането на дължимите суми от абоната, продължила повече от 124 дни, тъй като от ангажираните в производството писмени доказателства и изслушаните ССчЕ и СТЕ, които съдът кредитира като компетентно и обективно дадени, се установява, че окончателното предоставяне на услугите по партида № 102415432 е на 07.12.2017г., като последното плащане по същата е от м. 05.2017 г. Поради неизпълнение от ответника ищецът е предприел едностранно прекратяване на договора считано от 07.12.2017 г на основание чл.54.12 от ОУ. При прекратяване на договора при желание/вина на абоната последният дължи неустойка за неизпълнение и неспазен срок на действие, уговорена в Приложенията за активиране на всяка отделна мобилна услуга/пакет от услуги, за които срокът на действие не е изтекъл. Неустойката е определена като сбор от стандартните месечни абонаментни такси за мобилните планове без отстъпки, дължими от абоната за съответните SIM карти, считано от датата на прекратяване на договора до изтичане на посочения в договора срок за всеки мобилен номер. При така очертания способ за определяне размера на претендираната неустойка се налага изводът, че същата се равнява на месечните такси, без уговорените отстъпки. Същевременно за периода, за който е начислена неустойката за неизпълнение ищецът не е предоставял уговорените мобилни услуги, съответно ответникът не ги е ползвал, включително ответникът не ползва и уговорените отстъпки. Доколкото стойността на дължимата неустойка надвишава по размер насрещната престация на длъжника, на който не са предоставени уговорените мобилни услуги и не е ползвал уговорените отстъпки, правилно и законосъобразно решаващият съд е достигнал до извода, че разглежданата неустойка е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Това от своя страна съставлява нарушаване на добрите нрави и води до нищожност на разглежданата неустоечна клауза. В тази насока е формираната съдебна практика за подобна уговорка (в този смисъл решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г. на ВКС, І ТО; решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, І ТО; решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г. на ВКС, І ТО; решение № 283/27.12.2018 г. по т. д. № 2951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО и др.).

Решението на СЕС, на което се позовава жалбоподателя - решение от 22.11.2018 г. по дело № С-295/17 г. на СЕС, няма отношение към спора, предмет на делото, доколкото се отнася до облагане на обезщетения/неустойки с ДДС. Решението не разглежда въпроси за действителността на съответната неустойка, т.е. диспозитивът му касае случаите , в които неустойката е породила правни последици.