Решение № 513 от 20.10.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 513 гр. София, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20251001000596 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по: въззивна жалба от 22.04.2025 г. на ищеца „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД срещу решение № 445/24.03.2025 г. по т. д. № 1085/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-16 състав, с което: 1) са отхвърлени предявените срещу ответника „Лаури – България“ ООД искове по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ за заплащане на сумата 105 765,78 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 1001708020087 за настъпило на 24.08.2017 г. в гр. София застрахователно събитие – пожар, и на сумата 188 389,03 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 10017080100219 за вреди от същото събитие; и 2) ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 9 830 лв.; частна жалба от 9.06.2025 г. на ответника „Лаури – България“ ООД срещу определение № 2097/21.05.2025 г., постановено по същото дело, с което е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за изменение на решението от 24.03.2025 г. в частта за разноските.

В жалбата на ищеца ЗАД „Армеец“ АД се поддържа, че неправилно и необосновано съдът е приел процесните вземания за погасени по давност. Твърди се, че макар исковата молба да е постъпила в съда на 9.06.2023 г., то тя била подадена чрез пощенски оператор на 27.02.2023 г., за което било представено известие за доставяне, а тази дата била преди изтичане на давностния срок. Сочи се и, че неправилно съдът приел, че началото на погасителната давност е денят на плащане на двете застрахователни обезщетения през м.

03.2018 г., а не датата на връчване на отправената от ищеца покана за доброволно изпълнение, връчена на ответника на 22.08.2018 г., която била прекъснала давността и от когато започнала да тече нова давност, преди изтичане на която е депозирана настоящата 1 искова молба. Освен това приложима за давността била разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, свързваща началото на давността за вземания от непозволено увреждане с откриването на дееца, който момент настъпил за застрахования и за ищеца – застраховател с издаването на постановлението от 12.03.2020 г. на СРП, с което било прекратено досъдебното производство, образувано за разследване на причините за процесния пожар. Претендира разноски.

В частната жалба на ответника „Лаури – България“ ООД се излагат доводи за неправилно отхвърляне на искането му по чл. 248 ГПК. Сочи се, че неправилно съдът приел, че по реда на чл. 248 ГПК не можело да се променя вече формираната воля по отношение на разноските в основния акт, а единствено за преодоляване на пропуск на съда да се произнесе по направено искане за разноски. Твърди се, че противно на приетото от съда уговореното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, както и, че то не можело да надхвърля хонорара на адвоката на насрещната страна. Претендира разноски.

Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на атакуваните съдебни актове, намира за установено следното:

І. По въззивната жалба на ищеца

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от аргументите, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. От събраните по делото доказателства се установява, че: 1) между ищецът и „Еърсофт Системс“ ЕООД е бил сключен договор за имуществена застраховка „Защитено имущество“, обективиран в застрахователна полица № 000561044/26.10.2016 г., с която ищецът е застраховал движими вещи, принадлежащи на застрахования /машини, съоръжения, оборудване, компютри, аудиовизуална и офис техника, стопански инвентар, материали и суровини/, находящи се на адрес – гр. София, ул. „Кремиковско шосе“ № 15 /ул. „Челопешко шосе“ № 81/, предприятие за производство на еърсофт оръжия и муниции /патрони/, с период на застрахователно покритие – 27.10.2016 г. – 26.10.2017 г.; 2) аналогична застраховка е била сключена между ищеца и „Еърсофт Системс Присижън Уъркс“ ЕООД с полица № 000561087/31.01.2016 г. за движимо имущество на същия адрес, с период на покритие 1.11.2016 г. – 31.10.2017 г.; 3) в периода на покритие по двете застраховки на 24.08.2017 г. е настъпило застрахователно събитие – пожар в съседен обект, нает и стопанисван от ответника „Лаури – България“ ООД, находящ се на ул. „Челопешко шосе“ № 79, използван за цех за преоборудване на камиони и бусове в хладилни МПС, като пожарът е възникнал като запалване на превозно средство в процеса по преоборудването му от служители на ответника, вероятно поради искри от работа с машина /ъглошлайф, бормашина и др./, довел и до експлозия на запалими течности, вследствие на което стената към съседния обект, стопанисван от застрахованите лице, се е срутила и пожарът е разпространен и върху имущество в този обект, което е унищожено; 4) по предявената на 25.08.2017 г. от застрахования „Еърсофт Системс“ ЕООД претенция е била образувана при ищеца преписка по щета № 10017080100219, по която за увреденото застраховано 2 имущество е определено застрахователно обезщетение в размер на 188 389,03 лв., изплатено по банков път на 12.03.2018 г.; 5) по предявената на 25.08.2017 г. от застрахования „Еърсофт Системс Присижън Уъркс“ ЕООД претенция е била образувана при ищеца преписка по щета № 1001708020087, по която за увреденото застраховано имущество е определено застрахователно обезщетение в размер на 105 765,78 лв., изплатено по банков път на 1.03.2018 г.; 5) с регресна покана с изх. № Л-6122/22.08.2018 г. ищецът е отправил към ответника искане за възстановяване на заплатеното по двете щети в общ размер на 295 084,81 лв., за която няма данни за получаване от ответника; 6) според приетото заключение на съдебно-оценителна експертиза действителната стойност на увредените вещи по щета № 10017080100219 възлиза на сумата 197 330 лв., а по щета № 1001708020087 – 82 390 лв.

При горните факти са безспорно установени предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, като възложител на работата, при извършването на която е бил причинен процесния пожар. Без значение е от дейността на кое точно физическо лице е възникнал пожара, стига да е ясно, че причинителят е служител на ответника, което в случая е несъмнено /т. 7 от ППВС № 7/1959 г./. Деликтната отговорност на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД и на ответника – възложител по чл. 49 ЗЗД не би възникнала единствено, ако причината за пожара е непреодолима сила или случайно събитие, доказването на което е в тежест на ответника, който не е провел подобно доказване.

Липсват данни и за съпричиняване на събитието от застрахованите лица.

Поради това с плащането на двете застрахователни обезщетения в полза на ищеца са възникнали регресни вземания по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ срещу ответника – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.

Отговорността на ответника обаче е лимитирана и от дължимото от него деликтно обезщетение, което се съизмерява с действителната стойност на причинените вреди. От приетата оценителна експертиза се установява, че тази стойност за вредите по щета № 10017080100219 възлиза на сумата 197 330 лв., което е повече от изплатеното обезщетение от ищеца, а по щета № 1001708020087 е 82 390 лв., от което следва да се приспадне остатъчната стойност на вещите от 1011,75 лв., което е по-малко от изплатеното застрахователно обезщетение. Ето защо регресното вземане по първата щета се съизмерява с изплатеното обезщетение от 188 389,03 лв., а по втората щета възлиза на 81 378,25 лв., за разликата над която искът до пълния размер от 105 765,78 лв. е неоснователен поради липса на регресно вземане.

2. Спорният въпрос е дали така установените регресни вземания са погасени по давност, в каквото насока е своевременно заявеното възражение на ответника.

Противно на доводите на ищеца неприложима към процесните вземания е разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, според която за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Процесните вземания не са деликтни, а регресни и за тяхната давност има специална уредба в чл. 378, ал. 5 КЗ, изрично предвиждаща, че регресните и суброгационни искове се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка. Впрочем, в същия смисъл относно началото на давността е била и съдебната практика при предходната законодателна уредба /мотивите към т. 14 от ППВС № 7/1978 г./. В случая едното от процесните застрахователни обезщетения е заплатено на 1.03.2018 г., а другото на 12.03.2018 г., от когато са възникнали и регресните вземания по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ спрямо ответника и от тогава тече и погасителната давност съобразно чл. 378, ал. 5 КЗ.

След началото на давността и преди изтичането е настъпило основание за нейното спиране за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.) и съобразно § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр.

44/13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Периодът на спирането от 69 дни не се зачита спрямо срока на давността, поради което с него практически се продължава срока на същата 3 и тя изчита на 9.05.2023 г. /за регресното вземане по щета № 1001708020087/ и на 22.05.2023 г. /за регресното вземане по щета № 10017080100219/.

Не се установява настъпването на други основания за спиране или прекъсване на давността. Несъстоятелен е доводът на ищеца, че давността била прекъсната поради отправената на 22.08.2018 г. извънсъдебна покана за изпълнение до ответника. Подобно основание не е предвидено в чл. 116 ЗЗД или друга законова разпоредба. Следва да се припомни, че дори и поканата за доброволно изпълнение да бе връчена в рамките на образувано изпълнително производство, тя също не прекъсва давността – така изрично мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС – ОСГТК. Отделен е въпросът, че няма данни дали и кога процесната покана от 22.08.2018 г. е връчена на ответника, но и това няма значение за давността.

Не се установява настоящата искова молба да е била подадена преди изтичане на давностните срокове за двете регресни вземания. Според чл. 125 ГПК искът е предявен с постъпването на исковата молба в съда, но съобразно чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК срокът /вкл. давностен/ не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. В случая исковата молба е постъпила в съда на 9.06.2023 г. – след изтичане на давностните срокове. Основателни са съображенията на първоинстанционния съд, че е направен неудачен опит да се придаде вид, че исковата молба е подадена чрез пощенски оператор в по-ранен момент – на 27.02.2023 г. Повече от 3-месечната разлика между двете дати е повече от съмнителна, но по-важното е, че липсват сигурни доказателства, за твърдяното от ищеца обстоятелство – предаването на пощенски оператор на документите на 27.02.2023 г., доказването на което е изцяло в негова тежест.