Решение № 2383 от 08.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2383 гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

СЛАВИ Г. СЛАВОВ при участието на секретаря Юлия С. Д.а Асенова като разгледа докладваното от СЛАВИ Г. СЛАВОВ Въззивно гражданско дело № 20241100500222 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК

С решение № 20101569 от 29.08.2023 год., постановено по гр.дело № 20538/2021 г. на СРС, Г.О., 56 състав, е отхвърлен предявения от „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407 срещу Х. Л. В., ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал.1, т. 2 КЗ за сумата от 6735 лв., представляваща застрахователно обезщетение във връзка с ПТП, настъпило на 22.05.2018г. между лек автомобил „ Ауди А8“ с рег. № **** и с включени ликвидационни разноски, като неоснователен.

Срещу решението на СРС, 56 с-в е постъпила въззивна жалба от „ДЗИОбщо застраховане“ЕАД, гр.София, подадена чрез пълномощник адв.Ц., с искане същото да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение, с което предявените осъдителни искове бъдат уважени в пълен размер. В жалбата се излагат подробни доводи, че обжалваното решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилни фактически констатации и правни изводи. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник Х. Л. В., чрез особен представител Н. Д. не е депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.

1

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съдът намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона, с оглед на което се явява неправилно.

Съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.410, ал.1, т. 2 КЗ. Изводите на съда не съответстват на данните по делото и събраните по делото доказателства, поради което се явяват незаконосъобразни и неправилни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява, че са налице всички предпоставки по чл.410, ал.1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ за ангажиране на отговорността на ответника, като деликвент за причинени имуществени вреди от ПТП, станало на 22.05.2018г. в гр.София.

Основният спор между страните в настоящето производство се свежда до обстоятелството дали ищецът при правилно разпределена доказателствена тежест е доказал при условията на пълно и главно доказване, че именно ответникът е управлявал лек автомобил „ Ауди А8“ с рег. № **** и нарушавайки ЗДвП е причинил процесното ПТП.

2

В случая СРС в обжалваното решение е приел, че ищецът не е доказал обстоятелството, че именно соченият ответник - Х. В. да е станал причина за случилото се на 22.05.2018г. ПТП. За да стигне до този извод, първоинстанционният съд е кредитирал показанията на разпитаните пред него свидетели В., собственика на застрахованото при ищеца МПС, Т. и изготвилия протокол за ПТП от полицейски служител Л.ов. Настоящият въззивен състав счита, че при анализ на показанията на посочените свидетели се установява, че никой освен ответника не твърди друго лице да е управлявало причинилия ПТП лек автомобил. Свидетелите Л.ов и Т. в своите показания заявяват пред съда, че при пристигане на местопроизшествието са установили, че В. е там, но не са видели таксиметров автомобил, с който ответникът твърди да е пристигнал. Единствено В. поддържа изгодните за него обстоятелства, че не е управлявал собствения си автомобил, който е бил откраднат, както и че е преследвал с такси крадецът, който е управлявал собствения му лек автомобил. Още повече, прави впечатление, че в изготвения от пристигналия на място полицейски служител Л.ов протокол за ПТП е отбелязано, че участник № 1, причинил катастрофата е Х. В., а самият ответник е подписал протокола без никакви възражения на този етап. Съставеният протокол за ПТП от служител на МВР в законова форма е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, т.е. ползва се с материална доказателствена сила по отношение на фактите, които е възприело длъжностното лице. В протокола е записано, че В. е управлявал причинилия ПТП автомобил, а ответникът не го е оспорил, нито е възразил в самия протокол. Следователно се налага извода, че ответникът след като е подписал без възражение съставения от полицейски служител Л.ов протокол за ПТП признава неизгоден за него факт, а именно, че е управлявал причинилия ПТП автомобил. В тази връзка съдът намира за доказан факта, че именно ответникът - Х. В. е управлявал собствения си лек автомобил „Ауди А8“, с рег.

№ ****, и нарушавайки ЗДвП е причинил процесното ПТП. Наведените от ответника в писмения отговор в обратен смисъл доводи, че не е доказан факта, че е управлявал причинилия ПТП автомобил не намират опора в събраните по делото доказателства и като такива се явяват неоснователни.

При предявен иск по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ в тежест на ищеца е да докаже наличието на действително застрахователно правоотношение по имуществена застраховка между него и собственика на увредения автомобил, настъпването в срока на действие на застрахователния договор на събитие, което е сред покритите с договора застрахователни рискове, изплащането от застрахователя на застрахования на обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ, механизмът на настъпване на ПТП и причинноследствената връзка между виновното противоправно поведение на ответника и настъпилите вреди. В тежест на ответника е да докаже извършено към застрахователя плащане на претендираната сума. С доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. В случая се установява, че между увредения и ищеца е било 3 налице действително и валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Каско+“. Видно от застрахователна полица № 440118213035935/01.04.2018 г. за процесния увреден автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“, с рег. № ****, при ищцовото дружество „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, е имало сключена застраховка „Каско+“ на МПС, със срок на валидност от 01.04.2018 г. до 31.03.2019г. включително.

Механизмът на ПТП се установява от приетата по делото съдебно- автотехническа екпертиза, в която съдебният експерт е дал своето обосновано заключение, че лек автомобил „ Ауди А8“ с рег. № ****, собственост на Х. В., се е ударил в паркиралия лек автомбил „Фолксваген Пасат“, с рег. № ****, поради обстоятелството, че е управлявал лекия автомобил с несъобразена скорост. Причинно-следствената връзка между виновното и противоправно поведение на деликвента и настъпилите вреди също е доказана, щетата е заведена при ищеца, а застрахователно обезщетение е платено на застрахованото лице в претендирания размер, видно от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.

В случая предявения иск по чл.410, ал.1 КЗ е доказан по основание и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника.

При така изложените правни съображения, предвид несъвпадане на приетите от двете инстанции крайни изводи по съществото на спора, постановеното от СРС, 56 състав решение, с което предявения иск с правно основание чл.410, ал.1 от КЗ е отхвърлен изцяло, следва да бъде отменено, като неправилно и вместо това да бъде постановено решение, с което на ищеца да бъде присъдена сумата от 6735 лв., включваща обезщетение за имуществени вреди и ликвидационни разходи по щета № 44012131816996, ведно със законната лихва, считано от дата на предявяване на исковата молба – 12.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на сумата от – 1137.83 евро /превалутирани 2225,4 лв/, от която 775.3 евро /превалутирани 1516.4 лв./ са направените разноски за първата съдебна инстанция за държавна такса, заключения на вещи лица, явяване на свидетел и адвокатско възнаграждение и сумата от 362.51 евро /превалутирани 709 лв./ направени разноски за въззивната инстанция за държавна такса и платено адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска под 5 000 лв., ако делото е гражданско, и под 20 000 лв. – ако е търговско (с изключение на решенията по искове с по-ниска цена, обусловени от исковете, по които надлежно е упражнено правото на касационно обжалване).

Съгласно формираната актуална практика на ВКС по реда на чл. 274, ал.

4

2 ГПК, обективирана в определение № 493/01.03.2024 г. по ч.т.д. № 177/2024 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496/01.03.2024 г. по ч.т.д. № 178/2024 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и определение № 2166/31.07.2024 г. по ч.т.д. № 1073/2024 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., в основанието на претендираното суброгационно право от ищеца е заплащането на застрахователно обезщетение, извършено съгласно сключения предшестващ застрахователен договор. Поради това и доколкото спорът между страните е свързан със застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане - абсолютна търговска сделка по чл.1, ал. 1, т. 6 ТЗ, делото следва да се определи като търговско. Разглежданият случай е точно такъв.

При съобразяване на горецитираната практика на ВКС, следва да се приеме, че спорът е търговски, защото правата са породени от договор за имуществено застраховане и плащане на обезщетение по същия. При цена на така предявения иск под законоустановения праг за касационна проверка на търговски дела от 20 000 лева, се налага изводът, че съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване пред касационната инстанция. Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20101569 от 29.08.2023г, постановено по гр.дело № 20538/2021 г. на СРС, Г.О., 56 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Х. Л. В. ЕГН: **********, с адрес: град София, ж.к. ****, да заплати на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ № 89 Б, на основание чл.410, ал.1 от КЗ, сумата от 3443.55 евро /превалутирани 6735 лв./, включваща обезщетение за имуществени вреди и ликвидационни разходи по образувана преписка-щета №44012131816996, ведно със законната лихва, считано от дата на предявяване на исковата молба в съда -12.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Х. Л. В. ЕГН: **********, с адрес град София, ж.к. ****, да заплати на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ № 89, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1137.83 евро /превалутирани 2225,4 лв./ представляваща направени разноски по делото пред двете съдебни инстанции.