Решение № 794 от 29.05.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 794 гр. Русе, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20264520100905 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази:

Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240, ал.1 и чл. 86 ЗЗД.

Постъпила е искова молба от „АПС Бета България” ЕООД срещу Ц. Д.

И., в която се твърди, че между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на кредитодател и ответника като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит по електронен път, при спазване на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, за който договор ответникът кандидатствал онлайн. По силата на договора, последният получил на 21.11.2019г. сумата от 1431,62лв., като се съгласил да върне същата на 12 бр. вноски по 286,92 лв., в срок до 20.11.2020г., когато бил падежът на последната вноска съгласно погасителния план към договора. Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите от 48.12%.

Твърди се, че на 21.11.2019г. ответникът е сключил и Договор за предоставяне на поръчителство с дружеството „Ай Тръст“, което се е задължило да сключи договор с „Кредисимо“ и да отговарят пред кредитора солидарно с ответника за всички негови задължения по процесния договор за кредит. На същата дата между „Ай Тръст“ и „Кредисимо“ бил сключен договор за поръчителство съгласно уговорката.

Твърди се, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит и „Кредисимо“ поканило на 18.02.2021г. „Ай Тръст“ да плати всичките му изискуеми задължения по договора за кредит, което 1 направило на 23.02.2021 г. С извършеното плащане, изпълнилият задължението поръчител на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД се суброгирал в правата на удовлетворения кредитор, за което уведомил по електронна поща и длъжника.

Сочи се, че с Договор за цесия от 02.03.2021г., „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД като цеденти, прехвърлили своите вземания от ответника длъжник по процесния договор на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД, за което било изпратено съобщение до ответника.

Твърди се, че в полза на ищцовото дружество за дължимите суми по процесния договор е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *** от 2025 г. по описа на Районен съд - Габрово. След постъпило възражение от ответника, съдът в заповедното производство дал указания на кредитора за предявяване на установителен иск за вземането си по заповедта. Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което да се признае за установено вземането на „АПС Бета България“ ЕООД в общ размер 3961,92 лв. от ответника Ц. Д. И., както и да се присъдят направените от ищцовото дружество разноски в заповедното и в исковото производство.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявеният иск. Излагат се подробни съображения, въз основа на които се счита, че сключеният договор за кредит е в нарушение на императивни правни норми на Закона за потребителския кредит, във връзка с начина, по който са определени годишния процент на разходите и договорът се явявал изцяло недействителен. Излагат се и подробни съображения относно недействителността и на поръчителството, доколкото била налице свързаност между двете дружества - кредитор и поръчител, по който начин било постигнато уговаряне на допълнително възнаграждение за кредитора каквото не било допустимо по закон. Счита се, че Ай Тръст“ ЕООД не се явява носител на валидно регресно вземане и не може да го прехвърля с цесия. Също така се прави и възражение за изтекла погасителна давност за процесното вземане. По изложените подробно възражения и обстоятелства се счита, че предявените искове следва да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и се претендира присъждане на направените от ответника разноски за настоящото производство.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 21.11.2019 г. между ответника Ц. Д. И. в качеството на кредитополучател и „Кредисимо“ ЕАД като кредитор е сключен при условията на ЗПФУР – чрез използване на електронни устройства за комуникация от разстояние, договор за потребителски кредит №***. Съгласно представения и неоспорен по делото договор и приложение №1 към него, 2 предоставената в заем сума на ответника е 2800лв., със срок за погасяване на задължението 12 месеца, с падеж на последната месечна погасителна вноска – 20.11. 2020г., ГПР – 48,21%; ГЛП – 40%, общ размер на всички плащания 3443,04 лв. В чл. 4 от договора е предвидено, че в случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението си, че ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението: да представи на кредитора банкова гаранция, или да сключи договор за поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението.

Също така в ал.2 от договора е посочено, че в случай, че кредитополучателят не представи съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението му не е одобрено. Ако в заявлението не е посочено обезпечение на кредита, срокът за одобрение на заявлението е 14 дни.

На същата дата – 21.11.2019г. ответникът е сключил договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, с който да отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на всичките му задължения възникнали по договора за потребителски кредит. В чл. 8 от договора е уговорено, че потребителят (кредитополучателят) дължи възнаграждение на поръчителя в размерите и условията уговорени в приложение №1 към договора – 173,09лв. на месец, което се дължи на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план към договора.

Също на 21.11.2019г. е сключен договор за поръчителство между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, с който последното е поело да отговаря солидарно за задълженията на ответника по договора му за кредит.

Няма спор по делото, че ответникът е получил отпуснатата му в заем сума. Също така няма спор, че е платил само първата погасителна вноска по договора.

Възникналото за кредитора и евентуално за поръчителя вземане от ответника по процесния договор е прехвърлено с договор за цесия на 02.03.2021г. на ищцовото дружество „АПС Бета България“ ЕООД, за което обстоятелство до ответника е изпратено уведомително писмо, без данни по делото за получаването му.

По депозирано на 23.10.2025г. от ищцовото дружество заявление е образувано ч.гр.д.№***/2025г. по описа на РС – Русе и срещу ответника е издадена заповед за изпълнение рег. №***/29.10.2025г. за задължения произтичащи от процесния договор - 2 724.34лева – главница, ведно със законната лихва, считано от 23.10.2025г. до изплащане на сумата, мораторна лихва в размер на 1595.30 лева за периода 21.11.2020г. - 06.10.2025г., сумата 549.71 лева договорна лихва за периода 21.11.2019г. - 20.11.2020г., сумата 1903.93 лева - възнаграждение по договор за поръчителство, мораторна лихва 3 в размер на 975.58лева за периода 21.11.2020г.- 06.10.2025г. върху възнаграждение за предоставяне на поръчителство, както и сумата 131.73 лева - заплатена държавна такса по делото, сумата 80.00 лева юрисконсултско възнаграждение.

С Определение №***/09.02.2026г. по ч.гр.д.№***/2025г., съдът е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение, тъй като в срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предявен в срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал.1 т.1 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.

Ищцовото дружество е основало исковата си претенция на обстоятелството, че е придобило вземането си от кредитори на ответника, доколкото предмет на установителния иск е не само вземане по договора за потребителски кредит, а и възнаграждение по договор за поръчителство.

Предпоставка за уважаване на така предявената претенция е наличието на действителен договор за паричен заем, тъй като ответникът не е оспорил исковата претенция на основания, стоящи извън действителността на процесните договори и погасителна давност (прим. плащане на претендираните суми).

Между ответника и първоначалния кредитор са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК, поради което и независимо от възражения в тази насока, съдът следва служебно да извърши проверка за действителността на договора и евентуално за неравноправността на отделни негови клаузи, каквото е изискването и на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент.

Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за паричен заем и за поръчителство са недействителни. Договорът за паричен заем следва да отговаря на императивните изисквания на ЗПК, като в случая това обстоятелство не е налице. Не е спазено изискването на чл. 11, ал.1 т.6 ЗПК, като не е посочен в процесния договор неговия срок, като крайна дата, а само като месеци, което не съответства на падежните дати на отделните погасителни вноски, съобразени с датата на сключване на договора. На следващо място не е спазено и изискването на чл. 11, ал.1 т.9а ЗПК – не е посочена методиката за изчисляване на посочения ГПР, а единствено кредиторът се е задоволил бланкетно да посочи, че изчислението е съгласно изискването на закона, което е недопустимо. В случая липсва каквато и да е яснота как е формиран посочения ГПР в размер на 48,21%, дали 4 възнаграждението по гаранционната сделка е включено в него, какъв е размерът му и пр., което е самостоятелно основание за недействителността на договора за кредит. Друго такова е липсата на посочен лихвен процент на ден.

На следващо място налице е самостоятелно основание за прогласяване нищожността на чл. 7 от процесния договор, с който е уговорен размер на възнаградителна лихва 40%, или надвишаващ три пъти размера на законната лихва към момента на сключване на договора. Съгласно утвърдената съдебна практика, такава уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, още повече, че в случая се касае за обезпечен договор за кредит, където възнаградителната лихва не следва да надвишава двукратния размер на законната лихва, за да не е налице основание за прилагане на чл. 26, ал.1 ЗЗД по отношение на тази уговорка.

Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съобразявайки претенцията на кредитора и липсата на възражения от ответника срещу основателността на иска, основани на обстоятелства, за които съдът не следи служебно (като недействителността на договора за кредит), следва да се приеме, че дължима по договора за кредит е само претендираната сума за главница – 2724,33 лева (1392,92 евро) главница, със законната лихва върху нея считано от депозиране на заявлението по реда на чл. 410 ГПК. Останалите суми за договорна лихва и законна лихва преди депозиране на заявлението произтичат от неравноправни клаузи и не следва да бъдат признати за дължими от ответника.

Недействителността на договора за потребителски кредит води до недействителност и на уговореното в него задължение на ответника за сключване на договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД. Становището на съда е, че с предвиденото задължение за сключване на гаранционна сделка се цели заобикаляне на императивните изисквания на ЗПК за максимално допустимия размер на ГПР . С чл. 4 от процесния договор е създадено задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати възнаграждение за поръчител, което е прекалено високо (близко по размер на главницата по договора за кредит) и същото на практика е предпоставка (задължително условие) за сключване на договора за кредит. Недопустимо е осигуряване на различен поръчител освен посочения от кредитора и то срещу заплащане на посочената по-горе цена. Логически неоправдано е представянето на банкова гаранция от заемополучателя на цялата получена в заем сума. Ако той разполагаше с такава нелогично е да я поиска в заем от кредитора и то при толкова висока договорна лихва и допълнителни разходи. Поради това единствената възможност за получаване на главницата по заема е сключването на договор за поръчителство с юридическо лице посочено от кредитора. Този 5 тип обезпечение е несъвместим с предоставената услуга. Посочените „обезпечения“ от кредитора имат единствената цел да създадат допълнително оскъпяване на кредита и всъщност клаузата на чл. 4 представлява предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени от кредитора (а не договорена между страните) допълнителни разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл. 19 ЗПК, т.е тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и съответно се явява нищожна и на основание чл. 21 ЗПК. Поради това недействителен се явява и договорът за поръчителство, на който е основана исковата претенция. Поради това в тази част (главница и лихва основани на договора за поръчителство) исковата претенция следва да бъде изцяло отхвърлена.