Решение № 414 от 20.12.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 414 гр. Стара Загора, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър М. Христов

Членове:

Румяна Ат. Танева

Анна Т. Трифонова при участието на секретаря Даниела М. Калчева като разгледа докладваното от Румяна Ат. Танева Въззивно търговско дело № 20235501000363 по описа за 2023 година

Обжалвано е решение № 81/27.06.2023г., постановено по гр.д. № 18/2023г. на Районен съд – Раднево, в частта с която са отхвърлени предявените искове от „Н.“ ООД против А. Г. М. за заплащане на договорна възнаградителна лихва от 656, 38 лв., мораторно обезщетение върху падежиралата главница от 75, 80 лв. и мораторно обезщетение върху договорната лихва от 43, 75 лв. по договор за потребителски кредит № 202112170106460059 от 17.12.2021 г. като неоснователни и недоказани.

Въззивникът „Н.“ ООД излага подробни съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Направено е искане да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да се уважи изцяло предявения срещу А. М. насрещен иск. Претендира разноските пред двете инстанции.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който въззиваемия А. М. взема становище по направените във въззивната жалба оплаквания.

Направено е искане да се потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

1

Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК.

Ищецът А. Г. М. моли съда да постанови решение, с което да установи нищожност на клаузата за неустойка по чл. 6 от договор за потребителски кредит № 202112170106460059 от 17.12.2021 г. поради противоречие с добрите нрави и съответно нейната неравноправност. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Н.“ ООД, действащо чрез юрисконсулт Палазов, в който взема становище за неоснователност на исковете.

В срока по чл. 131 ГПК вр. чл. 211 ГПК ответникът „Н.“ ООД, действащо чрез юрисконсулт Палазов, е предявил срещу ищеца А. М. насрещен иск с правно основание чл. 9 ЗПК и чл. 33 ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да осъди А. Г. М. да заплати следните суми: 1 447, 34 лв. падежирала главница в периода от 18.01.2022 г. до 18.02.2023 г. и предсрочно изискуема главница в размер на 522,6 лв., договорна лихва в размер на 656,38 лв. върху падежирали главници, както и обезщетение за забава върху падежиралите главници в размер на 75,80 лв. за периода от 19.01.2022 г. до 24.02.2023 г. и обезщетение за забава върху падежиралата договорна лихва в размер на 43,75 лв. за периода от 19.01.2022 г. до 24.02.2023 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по насрещния иск А. М., чрез адв. М., в който оспорва иска като неоснователен.

Предмет на въззивно обжалване е решението в частта, с която е са отхвърлени предявените искове от „Н.“ ООД против А. Г. М. за заплащане на договорна възнаградителна лихва от 656, 38 лв., мораторно обезщетение върху падежираната главница от 75, 80 лв. и мораторно обезщетение върху договорната лихва от 43, 75 лв. по договор за потребителски кредит № 202112170106460059 от 17.12.2021 г. като неоснователни.

2

По делото не е спорно, че по силата на договор за потребителски кредит № 202112170106460059/17.12.2021 г., „Н.“ ООД е предоставил на А. Г. М. в заем сумата от 2000 лв., която сума А. Г. М. се е задължил да върне на 18 вноски по погасителен план, при падеж на първа вноска 18.01.2022 г. и падеж на последна вноска 18.06.2023 г., съгласно погасителен план. В процесния договор е уговорен лихвен процент в размер на 40,44 % /чл.11- 1 от договора/, а в чл. 11-4 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 48,84 %. В чл. 4-3 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с гаранция съгласно общите условия, а ако е банкова гаранция в размер на 2700 лв., в срок максимум до деня, следващ датата на сключване на договора за кредит. В чл. 6-1 от договора е уговорена неустойка при неизпълнение от кредитополучателя на задължението му по чл. 4-3, която е предвидена в размер на 2 556 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Сключеният между страните договор по правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност, като в този случай заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за 3 сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Видно от процесния договор за потребителски заем, формално фигурира размерът на ГПР – 48, 84 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК . Не е ясна методиката на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Отделно от това, в договора за заем е посочено, че кредитополучателят дължи по договора и неустойка за недадено обезпечение в размер на 2 556 лв., чийто размер надвишава дадената в заем сума. Поради това следва да се приеме, че така предвидената неустойка съставлява разход по кредита по смисъла на чл.

19, ал. 1 от ЗПК, като по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

По отношение на действителността на клаузата за възнаградителната лихва, въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от съдържанието на процесния договор, уговореният лихвен процент е 40,44 %, поради което следва да се направи преценка дали спорната договорна клауза не нарушава добрите нрави, като се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.

Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При 4 положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40, 44 % годишно е повече от три пъти по-висока от размера на законната лихва. Поради това въззивният съд намира, че е налице и нарушение на императивна разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения кредит. Поради това с оглед изложеното, въззивният съд намира, че предявените искове от „Н.“ ООД против А. Г. М. за заплащане на мораторно обезщетение върху главницата в размер на 75,80 лв., за договорна възнаградителна лихва от 656,38 лв. и акцесорната претенция за мораторно обезщетение върху възнаградителната в размер на 43,75 лв. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски.

Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно 5 адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.

Липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава, /както е в настоящия случай/, не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал.

1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА при прилагане на правилата по чл.

78 ГПК е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА, като е необходимо да е налице заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и при липса на данни, които да го опровергават. /в този смисъл Определение № 48 от 21.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 47/2021 г., II т. о., ТК, Определение № 50246 от 20.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1991/2022 г., II г. о., ГК/.