Определение № 20832 от 24.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20832 гр. София, 24.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Д, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Димитров

Членове:

Маргарита Апостолова

Галя Вълкова като разгледа докладваното от Галя Вълкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100510796 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 294475/05.09.2025 г. на „Микроадванс“ АД срещу определение № 34545/19.08.2025 г. на СРС, 33 с-в, гр. дело № 19063/2025 г. с което е оставена без уважение молба на ответника с правно основание чл. 248 ГПК. С частната жалба дружеството „Макроадванс“ АД оспорва определението на Софийския районен съд, с което е осъдено да заплати разноски в размер на 450 лева (400 лв. адвокатско възнаграждение и 50 лв. държавна такса). Жалбоподателят твърди, че разноските следва да се възложат на ищеца, тъй като поведението на ответника не е дало повод за завеждане на иска и в производството искът е признат. Позовава се на чл. 78, ал. 2 ГПК и трайната съдебна практика, според която разноски се присъждат на ищеца, когато липсва извънпроцесуално поведение на ответника, оправдаващо завеждането на делото. Алтернативно се прави искане адвокатското възнаграждение да бъде редуцирано под минималния размер, предвид ниската правна и фактическа сложност на делото, липсата на спор по фактите, признаването на иска и кратката продължителност на процеса.

Излагат се доводи, основани на практиката на Съда на Европейския съюз (дела C‑94/2004, C‑202/2004, C‑427/2016, C‑428/2016, C‑438/22), според която Наредба № 1/2004 за минималните адвокатски възнаграждения противоречи на принципите на свободната конкуренция и не обвързва националните съдилища при определяне на дължимото възнаграждение. Жалбоподателят сочи, че направените искания следва да бъдат уважени, тъй като: не е извършено поведение, дало повод за предявяване на иска; – процесуалната защита на ищеца е минимална и не оправдава минималния размер на хонорара; следва да се вземе предвид практиката на СЕС и ВКС относно възможността съдът да присъжда възнаграждение под определеното в 1

Наредбата.

С отговора на частната жалба Х.Н.спорва доводите на жалбоподателя „Макроадванс“ АД и моли съдът да потвърди обжалваното Определение № 34545/19.08.2025 г., постановено по гр. д. № 19063/2025 г. на Софийския районен съд. Ответникът поддържа, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските върху ищеца, тъй като дружествотожалбоподател е дало повод за завеждане на иска. Посочва се, че към момента на предявяване на иска кредиторът („Макроадванс“ АД) не е извършил действия, с които да заяви воля за разваляне или оспорване на процесния договор за потребителски кредит, а напротив — претендирал и получавал изпълнение по него. Признанието на недействителността е направено едва с отговора на исковата молба, с цел избягване на отговорността за разноски.

Излагат се доводи, че съдебната практика, на която се позовава жалбоподателят, касае различни фактически състави (напр. искове по чл. 439 ГПК), поради което е неприложима към настоящия случай. Твърди се, че именно поведението на кредитора е мотивирало ищеца да предяви иска за нищожност на договора, поради което не са изпълнени кумулативните условия на чл. 78, ал. 2 ГПК. Относно възраженията за прекомерност на адвокатското възнаграждение, ответникът сочи, че след решението на СЕС по дело С‑438/22 съдилищата следва да определят разумни и пропорционални разноски, които да гарантират правната защита на потребителя, съобразно критериите „разумност“ и „пропорционалност“, разгледани в решенията на СЕС по дела C‑57/15, C‑385/20 и др. Посочва се, че Наредба №1/2004 на Висшия адвокатски съвет остава обвързващ ориентир за пазарните нива на адвокатските услуги в България, като това становище е потвърдено и в тълкувателната практика на ВКС. Допълнително се излага, че прекомерното намаляване на адвокатските възнаграждения би имало разубеждаващ ефект върху адвокатите да предоставят безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, което би накърнило достъпа на потребителите до правосъдие.

Аргументира се, че съдът следва да съобрази извършената фактическа и процесуална работа, включително подготовката и консултациите с клиента. В заключение, ответникът моли частната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното определение – потвърдено като правилно и законосъобразно.

Производството по гр. дело № 19063/2025 г. на СРС, 33 с-в е образувано по предявен от Х.С.Н. против „Микроадванс“ АД иск с правно основание чл. 26 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК за прогласяване на нищожен, поради противоречие със закона, на сключения между страните договор за потребителски кредит № 25509/14.06.2024 г.

В отговор на исковата молба ответникът признава предявения иск и моли на ищеца да не бъдат възлагани разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото.

С решение № 13937/17.07.2025 г. предявеният главен иск е уважен. По отношение на разноските съдът изложил подробни мотиви за възлагането им в 2 тежест на ответната страна. Първоинстанционният съд е приел, че при изхода на спора право на присъждане на разноски възниква за ищеца на основание чл.78,ал.1ГПК. В тази връзка е обсъдил направеното от ответника искане за прилагане на чл.78,ал.2ГПК и възражението за прекомерност на разноските.

Съдът е счел, че не са налице предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноски по чл.78,ал.2ГПК, тъй като не е изпълнено първото условие — липса на поведение, дало повод за завеждане на иска.

Районният съд е приел, че не са представени доказателства за извънсъдебно споразумение между страните относно липсата на обвързаност по договора, както и че ответникът не е направил изявление преди образуване на делото, с което да признае недействителността му. С оглед на това е приел, че ищецът не е имал възможност да постигне извънсъдебно желания резултат и разноските следва да му бъдат присъдени. На ищеца е присъдена сумата 50лева за платена държавна такса. По делото е бил представен договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ предоставена безплатна правна помощ от адв.Д.Ф. на основание чл.38,ал.1,т.3ЗАдв. Районният съд е приел, че съгласно чл.38,ал.2ЗАдв. адвокатът има право на възнаграждение, определено от съда, когато насрещната страна е осъдена на разноски. В решението е взета предвид практиката на ВКС (Определение№319/ 09.07.2019г.поч.гр.д.№2186/2019г. ) , съгласно която за присъждане на адвокатско възнаграждение е достатъчно да е налице договор за правна защита, без да се изисква доказване на основанията за оказване на безплатна помощ.При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът се е позовал и на решението на

Съда на

Европейския съюз от24.01.2024г.поделоС‑438/22, според което националните съдилища не следва да прилагат императивни разпоредби за минимални адвокатски възнаграждения, ако те противоречат на чл.101,§1ДФЕС. Изхождайки от тази позиция, районният съд е приел, че не е обвързан от Наредба№1/2004г. и следва самостоятелно да определи размера на възнаграждението съобразно конкретните особености на случая. Като е отчел ниската правна и фактическа сложност на спора, провеждането на едно открито заседание и липсата на събиране на допълнителни доказателства, първоинстанционният съд е определил възнаграждение за адв.Ф. в размер на400леваза оказаната безплатна правна помощ на ищеца.

Настоящият състав споделя изцяло изложените мотиви и препраща към същите на основание чл. 272 ГПК. Същите изцяло кореспондират на трайната съдебна практика, според която когато потребител предявява иск за установяване на неравноправния характер или нищожността на договорна клауза, разпоредбите на националното право относно разпределението на разноските не могат да създават пречки за ефективното упражняване на предоставените му от Директива93/13правомощия. Ето защо при спор, произтичащ от съдържанието на потребителски договор, ищецът, който има качеството на потребител, не може да бъде поставян в по-неблагоприятно процесуално положение чрез възлагане на направените от него разноски 3 въпреки благоприятния изход на спора. Прилагането на разпоредбата на чл.78,ал.2ГПК, с което се цели освобождаване на ответника от отговорността за разноски, би довело до ограничаване на ефективния съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на клаузите в потребителски договори.

Такова тълкуване е несъвместимо с принципите на ефективност и равностойност, залегнали в практиката на Съда на Европейския съюз.

Осъществявайки своето право да се освободи от неравноправни или нищожни клаузи в сключения с ответника потребителски договор, ищецът не може да бъде задължаван да доказва наличие или липса на извънпроцесуални действия от страна на ответника, за да придобие право на разноски по делото. Правото на потребителя да търси съдебна защита срещу неравноправни клаузи включва и процесуалната гаранция разноските по производството да не възпрепятстват достъпа му до правосъдие. В обобщение се приема, че в случаите, когато искът за обявяване на нищожност на клаузи в потребителски договор е уважен, разноските следва да бъдат възложени в тежест на ответника, независимо от приложението на чл.78,ал.2ГПК, с оглед осигуряване на ефективна съдебна защита на потребителя (така Определение № 50466/30.11.2022 г. по ч.т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, I т.о.).

По изложените мотиви частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без уважение частна жалба вх. № 294475/05.09.2025 г. на „Микроадванс“ АД срещу определение № 34545/19.08.2025 г., с което е оставена без уважение молба вх. № 246275/04.08.2025 г. на „Микроадванс“ АД за изменение на първоинстанционното решение № 13937/17.07.2025 г. в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4