Определение № 4988 от 14.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4988 гр. Варна, 14.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Д.а като разгледа докладваното от Деница Д.а Въззивно частно гражданско дело № 20243100502224 по описа за 2024 година

Производството е с правно основание чл. 15, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№72217/10.09.2024г. от Д. С. Д., чрез адв. Т. от ВАК срещу разпореждане( с характер на определение) № 31267/30.07.2024г., постановено по гр.д.№ 16347/2023г. по описа на Варненски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора на общия съд.

Жалбоподателят счита обжалваното определение за незаконосъобразно.

Съдебният състав е пренебрегнал аргументите на ищеца, че търсената от него защита е в качеството му на физическо лице-потребител по договор за кредит, обезпечен с ипотека. Акцентира, че договорът е сключен при симулация относно целта за която е отпуснат кредита. Съдът е пропуснал да съобрази, че заемните средства са преведени по банкова сметка нa физическото лице, а не по сметка, обслужваща дейността на ЕТ. Освен това задълженията по договора за кредит са обезпечени с ипотека върху имот, собственост на физическото лице, без данни за връзка на задълженията с дейността на търговец. На следващо място се позова, че на 06.10.202г. адвокат на ответното дружество е регистрирал ЕТ на ищеца именно с оглед опускане на кредита.

Видно от съдържанието на договора част от отпусната сума е послужила за покриване на задължения на Д. Д.. С оглед на изложеното и като претендира, че едната от страните е потребител по см. на пар. 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, намира, че са налице пречки за уговаряне на арбитраж.

В срока по чл. 276,ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна „Лено“ АД. Счита обжалваното определение за законосъобразно. Намира за неотносими към преценката за потребителското качество на ищеца аргументите относно сметка, по която е усвоена сумата и 1 относно сметката, по която са погасявани задълженията. Въз основа на изложеното настоява за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

Частната жалба е депозирана срещу подлежащо на обжалване прекратително определение, с което е зачетено наличие на действително арбитражно споразумение, изключващо разглеждане на делото от общия съдчл. 15а, л. 2 от ГПК. Спазен е едноседмичният преклузивен срок за обжалване. Жалбоподателят –страна по спора разполага с процесуално право на жалба.

За да се произнесе по основателността на обжалването, съставът на въззивния съд съобрази следното:

Варненският районен съд е сезиран с искова молба от Д. С. Д., лично и като ЕТ „Д. 79-Д. Д.“, гр. Варна, с която срещу „ЛЕННО“ АД, гр. София е предявен осъдителен иск за връщане на даденото по договор за кредит поради липса на основание.

С исковата молба се твърдяло, че договорът само привидно е сключен от ищеца в търговско качество, с цел осуетяване приложението на правилата за потребителка закрила.

С отговора, за подаването на който срокът е бил възстановен, ответникът „Лено“ АД е обективирал възражение за неподведомственост на спора поради арбитражна клауза, предвидена в сключения между страните Договор за бизнес кредит № 8354/07.10.2022г.

За да уважи възражението за неподведомственост на спора, съдът е приел, че уговорката за арбитраж не изключва сама по себе си компетентността на държавния съд. Арбитражното споразумение може да е сключено и като алтернативна възможност за разрешаване на спора, но посочването, че спорът може да се разреши както от държавен съд, така и от арбитраж не създава приоритет за държавния съд. Приел е, че от формална страна целта на кредитирането е свързано с търговската дейност на ищеца, а доводите за сключването при заобикаляне на закона/ конкретно потребителската закрила/ подлежат на разглеждане по съществото на спора.

Съобразил е, че физическото лице е предприело редица съзнателно действия, вкл. регистриране като ЕТ, които надхвърлят обичайното поведение на неосведомения потребител.

При произнасяне по жалбата съставът на въззивния съд съобразява, че съгласно ТР 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, не е ограничен от изложените в жалбата оплаквания, а следва да извърши цялостна проверка за съответствието на обжалвания съдебен акт с императивни процесуалноправни норми.

Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ГПК страните по имуществени спорове могат да уговорят разрешаването им от арбитражен съд. Изключенията за арбитрируемостта на споровете са изрично посочени в 2 закона и се свежда до имуществени спорове за вещни права или владение на недвижим имот, за издръжка или права по трудово правоотношение, както и тези, по които една от страните е "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

За да е налице валидно арбитражно споразумение, е необходимо същото да отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА – да е постигнато писмено съгласие от страните за възлагане на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали помежду им относно определено договорно /извъндоговорно/ правоотношение.

В разглеждания случай арбитражната клауза, на която се позовава ответникът, е инкорпорирана в сключен между страните писмен договор.

В чл. 6.8 от договора страните са приели, че съдебните производство помежду им ще бъдат завеждани пред компетентен съд в гр.София, а отделно от това споровете могат да се разглеждат от Арбитражен съд при Асоциация Български арбитражен съд, Арбитражен съд при стопанска асоциация Пловдив и Арбитражен съд при Пловдив.

Настоящият състав намира, че посочената клауза на чл. 6.8 от договора урежда алтернативна възможност за сезиране на арбитраж. Поначало страните са предвидили договорна подсъдност (чл. 117 от ГПК), приемайки, че местно компетентен е съответния съд в София, но същевременно са уговори допълнително възможността за сезиране на арбитраж.

Действително, както е приел първоинстанционният съд, арбитражното споразумение може да е сключено и като алтернативна възможност за разрешаване на спора. В този случай обаче не е налице приоритет на една юрисдикция пред другата, а концентрацията между двете алтернативни възможности се извършва посредством избора на ищеца ( независимо от това коя от страните ще инициира спора). С предявяване на възражението за неподведомственост ответникът не може да обезсили направения вече от ищеца валиден избор да сезира държавния иск. Според цитираното от първоинстанционният съд Решение № 101 от 15.07.2024г. на ВКС по к. т. д.

№445/2024г., посочването в договора, че споровете ще се разрешават от държавен съд, но могат да се решават и от арбитраж, не създава приоритет на държавния съд пред арбитража и съответно задължение за ищеца да отнесе спора пред съда и да чака евентуално позоваване или липса на позоваване на арбитражната клауза от ответника. Тоест в това си решение ВКС е приел, че и 3 държавния съд, и арбитражния са еднакво компетентни да разрешат спора, като само от волята на ищеца зависи кой орган ще сезира.

Следователно, при така уговорената алтернативна юрисдикция, не е налице отрицателната процесуална предпоставка за допустимостта на иска пред държавния съд, който ищецът е избрал да сезира.

На следващо място следва да се обсъдят доводите относно арбитрируемостта на спора в контекста на потребителското качество на ищеца.

С оглед преценката за потребителското качество следва да се съобрази, че директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда от 06.07.2017г., Air Berlin & Co.

Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523, решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.).

По делото е представен договор за бизнес кредит клиентски № 8354/07.10.2022г., видно от който на ищеца в качеството му на ЕТ е предоставено кредитиране в размер на 13 000 евро за оборотни средства, усвоими на няколко етапа, посочени в т. 2. 1 от договора. Видно от съдържанието на договора част от средствата са предоставени за погасяване задължения на Д. С. Д. както следва: за местни данъци за недвижимия имот, върху който е учредена ипотека (122,97 евро), за такса смет (229,04 евро), за данък върху МПС (61,26 евро).Със сумата от 153,99 евро е покрито задължението на Д. С. Д. за връщане на парична сума, която е отпусната във 4 връзка с Писмо-ангажимент за отпускане на кредит, обезпечен с ипотека, подписано на 19.09.2022г.

В случая на ЕТ “Д. 79-Д. Д.“, ЕИК 207108781 е отпуснат кредит с посочена цел на кредитирането на „оборотни средства“ Регистрацията на самият ЕТ “Д. 79-Д. Д.“ е извършена ден преди сключване на договора, а отпуснатите средства са постъпили или по лична сметка на ищеца, или са послужили за погасяване личните задължения на физическото лице за местни данъци и такси, възникнали преди сключване на договора за кредит/ т. 2.1. (b) (I) от договора/. След регистрацията на ЕТ по партидата на търговеца липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително обявяване на годишни финансови отчети. Тези обстоятелства сочат на индиция, че търговска дейност изобщо не е била осъществявана и след сключване на договора за кредит.

При тези данни съдът намира, че поне част от отпуснатите средства са били за погасяване на задължения, възникнали преди сключването на договора за кредит, респективно преди търговската регистрация на физическото лице. Тоест касае се за такива задължения, които нямат общо със стопанската дейност на ищеца. Формално посочената в договора цел на кредитирането не следва да се съобразява безкритично, а да се тълкува в съвкупност с всички обстоятелства около отпускане на заема. Именно при такава преценка, съставът на въззивния съд намира, че липсват категорични данни по делото кредитирането да е свързано с търговската дейност на жалбоподателя. Напротив, изрично страните са приели, че със средствата се погасяват лични задължения на физическото лице. Сходен с настоящия е разгледания с Решение № 57 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2418/2022 г., I т. о., ТК, правен казус.

Поради изложеното съдът намира, че ищецът има качеството на "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Това становище на въззивния съд обаче е ограничено единствено до целите на преценката относно наличие на изключението по чл. 19, ал. 1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, след събиране на относимите по спора доказателства, следва да извърши самостоятелна преценка по въпроса при разрешаване на материалния спор.

По изложените съображения обжалвания съдебен акт следва да се отмени, а делото да се върне на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане/ с характер на определение/ №

31267/30.07.2024г., постановено по гр.д.№ 16347/2023г. по описа на Варненски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради 5 неподведомственост на спора.

ВРЪЩА делото за продължаване на съдопроизводствените действия на същия състав на първоинстанционния съд.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.