Решение № 3143 от 07.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3143 гр. Пловдив, 07.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330100699 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени от Г. А. Я. субективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, както следва: против „Изи Асет Мениджмънт“ АД за прогласяване за недействителен на договор за паричен заем № **** г., поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК и против „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване за недействителен на договор за предоставяне на гаранция № **** г., поради липса на основание, противоречие с добрите нрави, поради това, че обезпечава нищожна сделка. При условията на евентуалност против „Файненшъл България“ ЕООД, е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.5 ЗПК и чл. 26, ал.1 ЗЗД за прогласяване за недействителна на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция, като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

В исковата молба се излагат твърдения, че между Г. А. Я. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № *** г., по силата на който на ищеца е предоставен заем от 600,00 лв. Сочи се, че договорът е недействителен доколкото в него не е посочен реално дължимия ГПР и не е включено възнаграждението за поръчител. Посоченото представлявало и заблуждаваща търговка практика, което правела клаузата за ГПР неравноправна, както и не е включено възнаграждението в лихвения процент, доколкото по своята същност е скрита лихва и 1 от там следвало, че такава клауза липсва и договорът е недействителен, съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1,т. 9 и т.10 ЗПК. Излагат се твърдения, че във връзка с договора за кредит и с оглед отпускането му, ищецът бил задължен да сключи договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, който да обезпечи задълженията му по договора за кредит. В договора било уговорено възнаграждение за поръчителя. Счита се, че този договор е недействителен, доколкото е сключен с цел да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи се, че същото възнаграждение представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит, поради което липсва основание за сключването му и поради противоречие с добрите нрави.

Направено е искане за прогласяване нищожността на двата договора. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който предявеният срещу този ответник иск се оспорва като недопустим поради липса на правен интерес, евентуално като неоснователен. Сочи се, че договорната лихва не е нищожна и не противоречи на добрите нрави; че в договора е уговорен ГПР, който не е в противоречие на чл.19, ал.4 ГПК. Заявява се, че вземанията по договора за поръчителство не са включени в ГПР, доколкото не са част от него, те не са част от договора за кредит и не формирали ГПР. Излагат се съображения за действителност и на договора за поръчителство. Иска се отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор и от „Файненшъл България“ ЕООД, с който предявените срещу този ответник искове се оспорват, като недопустими поради липса на правен интерес, евентуално като неоснователни. Сочи се, че договорът за поръчителство е действителен и не страда от сочените от ищеца пороци. Също така договорът бил сключен, като обезпечение на действителна кредитна сделка. Иска се отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В първото по делото съдебно заседание е прието за безспорно между страните, а и от представените към исковата молба договор за паричен заем № **** г. и договор за предоставяне на гаранция № **** г.се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за кредит № **** г. с посоченото от ищеца съдържание и по който е предоставена заемната сума от 600,00 лева, фиксиран лихвен процент от 35.00% и ГПР от 40.80%, за обезпечаването на вземането по който, е сключен договор за предоставяне на поръчителство между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД от същата дата, в който е предвидено възнаграждение за поръчителя.

Безспорно е също така, че по договора за кредит в ГПР не е включено 2 възнаграждението за поръчителя.

Съгласно чл. 4 от Договора за заем, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и като осигури поръчител, чрез представяне на гаранционна сделка с одобрен от заемодателя поръчител/гарант.

На свой ред съгласно чл. 3 от договора за поръчителство възнаграждението по него е в размер на 323, 40 лева и е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластен да приема вместо поръчителя плащанията. Съгласно чл.

5, ал. 1 от Договора за поръчителство, ако поръчителят изпълни задълженията по договора за заем, то същия има право да поиска от потребителя/заемателя да му възстанови платена за погасяване на задълженията по кредита сума.

При така установеното между ищеца от една страна и всеки от ответниците е възникнало облигационно отношение, съответно между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на договор за заем, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД по силата на договора за предоставяне на поръчителство.

Въпросът за допустимостта на предявените искове е разгледан от съда в проведеното по делото открито съдебно заседание на 13.06.2023 г., в което е прието, че за ищеца в настоящото производство е налице правен интерес от тяхното предявяване, поради което и исковете са приети за допустими и като такива следва да бъдат разгледани по същество.

По отношение на договора за кредит:

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по 3 кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство не само, че не се оспорва от „Изи Асет Мениджмънт” АД, но и изрично се признава с оглед изявленията в отговора на искова молба.

Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде гарантиран неговият интерес от обезпечение на кредита.

Съдържанието на клаузите за предоставяне на гаранция и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че по своето същество те представляват неотменимо изискване към потребителя и не му предоставят избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които въвежда към потребителя чл. 4 от договора, уреждащ задължението за предоставяне на обезпечение, са практически непосилни за него, с оглед на обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (600,00 лева). Поради това правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури гаранционната сума от 666,60 лева, както и че при възможност да осигури последната, би имал интерес да търси сключване на процесния договор за кредит за сумата от 600,00 лева. Така, поставяйки изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави гаранция от одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД дружество. Това дружество е другият ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за кредит, предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт” АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. По този начин печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД за извършената от него търговска дейност, като гарант, се разпределя в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД. Така в действителност възнаграждението по договора за гаранция представлява цената за 4 предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.

Изложеното до тук обосновава извод, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Неспазването на посоченото изискване самостоятелно води до предвидените в чл. 22 от ЗПК последици, поради което и на основание същата разпоредба, договорът за потребителски кредит следва да се прогласи за недействителен, респективно предявеният срещу този ответник иск, като основателен, следва да се уважи.