Определение № 4565 от 13.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4565 гр. София, 13.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002100018 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №19796/23.07.2024г. на В. С. В. и И. С. В., чрез адв.

С. срещу решение №767/28.06.2024г. по в. гр. д. №3672 по описа на Апелативен съд – София за 2020г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение №3166 от 20.05.2020г. относно уважените осъдителни искове, предявени срещу тях. Считат решението за недопустимо, евентуално за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват решаващите изводи на съда, като твърдят, че те са неправилни, необосновани и не кореспондират със събраните по делото доказателства, включително не съответстват на изложените в исковата молба правопораждащи спорното право обстоятелства и са в противоречие с относимата и задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления. В изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК поддържат наличието на основанията по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК.

Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите формулират следните въпроси:

1. „При иск за заплащане на разходите за извършени подобрения и при констатиране липсата на конкретно посочване в исковата молба на извършените СМР по вид, количество и стойност, така и на времето на извършването им и при наличието на възражение за изтекла погасителна давност следва ли да се приеме, че исковата молба е нередовна?“, по който въпрос твърдят, че решението на въззивния съд противоречи на т.4 от Тълкувателно решение №1 от 17.07.2001г. на ВКС, т.5 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС, Решение №1 от 24.01.2014г. на ВКС по гр. дело №4717/2013г., Решение №131 от 01.07.2015г. на ВКС по гр. дело №6874/2014г., и Решение №509 от 11.06.2009г. на ВКС по гр. дело №5581/2007г.

1

2. „При установена от въззивния съд неправилна правна квалификация, вследствие на която на страните са дадени неточни указания, следва ли той служебно, с цел да обезпечи правилното приложение на материалния закон, да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?“, по който считат, че решението противоречи на т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №148 от 15.07.2014г. на ВКС по гр. дело №852/2014г., Решение №29 от 04.03.2015г. на ВКС по гр. дело №5189/2014г., Решение №377 от 29.07.2019г. по т.дело №520/2018г.

3. „За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения иск за заплащане на разходите за извършени подобрения, длъжен ли е въззивният съд да констатира наличието, съответно да изследва каква е била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него, включително и при наличието на възражение за недоказаност?“, по който твърдят, че решението противоречи на т.2 от Постановление №6/27.12.1974г., постановено по гр.дело №9/1974г. на Пленума на ВС.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, включително да мотивира защо изключва от доказателствения материал доказателства, които е приобщил към делото?“, по който считат, че решението противоречи на Решение №161 от 04.10.2016г. на ВКС по т.д. №2220 /2015г., Решение №212 от

01.02.2012г. на ВКС по т. д. №1106/2010г., Решение №108 от 21.10.2020г. на ВКС по т.д. №1287/2019г., Решение №155 от 18.12.2017г. на ВКС по т.д. №2382/2016г., т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение №125 от 15.01.2020г. на ВКС по т. д.№1204/2018г., и Решение №160 от 07.11.2017г. на ВКС по т.д. №2217/2016г.

На следващо място според касаторите е налице и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК. Молят изложените от тях основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК да бъдат разгледани и като такива по чл.280, ал.2 от ГПК поради наличието на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба -В. В., чрез адв.Н., изразява становище за нейната неоснователност. Излага, че изводите на апелативния съд са правилни, съобразени със закона и съдебната практика, съответстват на събраните по делото доказателства, поради което счита, че не са налице основания за допускане до касация на обжалваното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по евентуално съединени искове с правно основание чл.72, ал.1 от ЗС и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, предявени от В. В. В. срещу В. В., И. В. и Р. М. за солидарно заплащане на сумата от 77 555,78 лева, представляваща извършени подобрения в 2 чужд имот, както и иск с правно основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД против В. В. и И. В. за заплащане на сумата от 5000 лева, представляваща платен от ищцата задатък по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Приет за съвместно разглеждане е и насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, предявен от В. В. и И.

В. срещу В. В. за заплащане на сумата от 9000 лева, представляваща обезщетение за ползването на собствения им недвижим имот от ответника по насрещния иск В. В. за периода от 04.10.2014г. до 13.04.2017 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска – 05.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

От приетия предварителен договор от 31.01.2017г. се установява, че В. С. В. и И. С. В., като продавачи, и В. В. В., като купувач, са постигнали съгласие продавачите да продадат собствения си, придобит в режим на СИО АПАРТАМЕНТ №18, в [жилищен адрес] в[жк], [населено място], заедно с мазе 18 за сумата от 90 000 лв., платима както следва: 5 000 лв. – задатък, платим на датата на сключване на предварителния договор по банкова сметка на продавачите, респ. остатъкът от 85 000 лв. - при нотариалното изповядване на сделката, като е договорено, че владението на имота се извършва във вида, в който се намира при сключване на предварителния договор, а окончателният такъв следва да се сключи в срок до 28.02.2017г.

От представената нотариална покана на В. С. В., адресирана до В. М. В., връчена му на 18.07.2016г., е видно, че последният е поканен да освободи заеманото от него на безвъзмездно основание жилище - ап. 18, находящ се в [жилищен адрес] в[жк], вх. А, ет. 7, в 10-дневен срок от връчване на поканата.

По делото e представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №47, том I, рег. №693, дело №39 от 2017г., от който е видно, че на 23.02.2017г. В. В. и И. В. са продали процесния апартамент на Р. М. М..

От приетата СТЕ, изготвена от в.л. Г. Ц., се установява, че вследствие на направените в имота подобрения неговата стойност се е увеличила със сумата от 43 882 лв. В заключението е посочена стойността на всяко от претендираните /съобразно приложения към исковата молба опис/ подобрения по пера, както и, че пазарната наемна стойност на имота за периода от 04.10.2014г. – 13.04.2017г. възлиза на 9 712, 35 лв. Според втората, приета СТЕ, изготвена от вещото лице П. Я., стойността на описаните и претендирани с исковата молба движими вещи, като извършени подобрения, възлиза на сумата от 31 993 лв.

При тези доказателства, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота от 2010г. със знанието и съгласието на неговите собственици, като ползването е било предоставено временно и безвъзмездно, т.к. уговорката е била впоследствие да се прехвърли правото на собственост. Изложил е, че този извод се подкрепя и от представената по делото нотариална покана от собственика В. В., връчена на 18.07.2016г. на бащата на ищцата В. В., с която лицата, ползващи имота се поканват да го напуснат и предадат ключовете, и от чието съдържание става ясно, че ищцата и нейните родители са били настанени в процесния апартамент за безвъзмездно ползване. Според съда посочените договорености разкриват белезите на правоотношение по заем за послужване по смисъла на чл. 243 от ЗЗД, като квалифицираните от първоинстанционния съд като 3

„търпими действия“, отнасящи се до лице, допуснато в имот със съгласие на собственика с уговорка за ползване, не могат да намерят приложение в настоящия казус.

Съобразно направения извод, че развилите се между страните отношения са по договор за заем за послужване, въззивният съд е посочил, че приложима е разпоредбата на чл. 245 ЗЗД, според която заемателят е длъжен да поема обикновените разноски по поддържане, запазване и използване на вещта, а ако се наложи да извърши необходими разноски, т.е. такива без които вещта съществено би се повредила или погинала, заемателят има право да иска възстановяването им от заемодателя. Изложил е, че липсва регламентация за полезните разноски, каквито от заключението на съдебно-техническата експертиза се е установило, че ищцата е реализирала в имота, т.е. такива, с които се е увеличила неговата стойност, но които не са били нито обикновени, нито извънредни. Приел е, че отношенията, касаещи подобренията, извършени от заемател по договор за заем за послужване следва да бъдат уредени по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, тъй като заемателят, допуснат да ползва вещ на заемодателя на доверие и безвъзмездно, всъщност е превишил грижата си към имота доколкото негово задължение е било само да предпочете запазването на вещта, но не и да я подобрява.

Въззивният съд е посочил, че извършените подобрения, които увеличават стойността на имота, обективно водят до неоснователно разместване на блага, което следва да бъде отстранено, но като се държи сметка дали заинтересованият е дал съгласието си за подобренията или се е противопоставил, като в първия случай полезните разноски се дължат на основание чл.61, ал.1 от ЗЗД, а във втория – по чл. 61, ал. 3 от ЗЗД. Доколкото обаче съдът не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, а следва да направи такава съобразно въведените в исковата молба фактически твърдения, въззивната инстанция е квалифицирала предявените при условията на евентуалност исковете като такива по чл. 61 от ЗЗД, а не по чл.59, ал.1 от ЗЗД.

След като е съобразил, че липсват данни за противопоставяне от собствениците на процесните СМР, а ищцата от своя страна е извършила същите с намерение да придобие имота в бъдещ момент, въззивният съд е приложил чл. 61, ал.2 от ЗЗД, според който ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му. Предвид което и съобразявайки стойностите, дадени в СТЕ, е присъдил на ищцата сумата 43 882 лв., представляваща увеличена стойност на имота вследствие на направените в същия подобрения.

За основателен е счетен и искът с правно основание чл.93, ал.2 от ЗЗД за сумата от 5000 лева, представляваща платен от ищцата задатък, заплащането на който се установява от сключения между страните на 30.01.2017г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Доколкото е било уговорено окончателен договор да бъде сключен до 28.02.2017 г., а такъв до изтичането на този срок не само не е сключен, а продавачите по него – настоящи въззивници още преди неговото изтичане са продали имота на третия ответник, съдът е приел, че са налице всички изискуеми кумулативно предвидени предпоставки на разпоредбата на чл. 93 ал.2 от ЗЗД.

По отношение на насрещния иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, въззивната 4 инстанция е споделила фактическите констатации и формираните въз основа на тях правни изводи на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК е препратила към мотивите му. Приел е за безспорно, че фактическата власт върху имота е упражнявана от ответницата по насрещния иск и нейните родители, считано от 2010г. до 13.04.2017г. при наличие на основание, което е отпаднало с връчването на нотариалната покана, с която те са поканени да освободят имота. Доколкото за периода от 29.07.2016г. /когато е изтекъл предоставения десетдневен срок за освобождаване/ до 30.01.2017г. липсва основание същият да се владее, държи или ползва, насрещният иск по чл. 59 ЗЗД е бил уважен като основателен за сумата от 1880 лв.