Определение № 7 от 06.01.2026, Окръжен съд - Плевен
- Съд
- Окръжен съд - Плевен
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 1048/2025
- Вид
- Определение № 7
- Подписан
- 06.01.2026
- В сила
- 16.05.2026
- Състав
- ЕКАТЕРИНА ТИХОМИРОВА ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА, МЕТОДИ НИКОЛОВ ЗДРАВКОВ, ЖАНЕТА ДИМИТРОВА ГЕОРГИЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.213 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.83 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.1,т.1-т.3 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.1,т.1-т.3 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.1,т.1-т.3 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№7 гр. Плевен, 06.01.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА
Членове:
МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. Г. като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400501048 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.
Образувано е на основание частна жалба Вх. № ****/10.11.2025г., подадена от „СТИК-КРЕДИТ“АД гр.С., ЕИК ******** чрез *** против Определение № 901/20.10.2025г., постановено по гр.д. № 20/2025г. на РС - Л.
/ЛРС/, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 174/28.07.2025г. по същото дело в Частта за разноските, присъдени на адв.Е. Г.
И. от АК - Пловдив, като процесуален представител на ищеца Н. Л. Н. от гр.Л., ЕГН **********.
В частната жалба се твърди, че определението на РС-Л. е неправилно.
От въззивното дружество считат, че в така постановеното определение първоинстанционният съд не е разгледал по същество възражението за превърнала се в порочна практика един и същ Договор за правна помощ да се размножава и да се представя по всички заведени от ищеца и неговият адв. И..
От така представеният Договор за правна помощ е невъзможно да се установи дали представения по делото договор е свързан с първоинстанционното гражданско дело.
В частната жалба се твърди също, че правото на иск от страна на ищеца е упражнено превратно с цел увреждане на ответното пред ЛРС дружество.
Твърдят, че ищеца е подал единадесет искови молби срещу ответното 1 дружество, за да възложи в тежест възлагането на разноски и то в прекомерен размер.
Оплакват се, че неправилно ЛРС е преценил, че следва да се изплати възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. в посочения размер, тъй като представените по делото доказателства опровергават извода за наличие на основанията за предоставяне на безплатна правна помощ на ищцата. Твърдят, че не следва да бъдат присъдени разноски в полза на процесуалният представител на Н. Л. Н., тъй като от същото лице има заведени и други аналогични производства със същите страни във връзка с неизпълнение на задължения по различни Договори за кредит, че исковите молби са подадени в отделни производства при злоупотреба с право, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. В тази насока са изложени подробни доводи и съображения, цитирани са множество съдебни актове на различни съдилища.
Навеждат доводи, че така присъденото възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същ материален интерес и предвид това на заинтересованата страна не се дължат разноски и по двете претенции. От дружеството твърдят, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционният съд не е съобразено с промените в националното законодателство, като е цитирана съдебна практика на СЕС и на национални съдилища в тази насока. Смятат, че справедливият размер за адвокатско възнаграждение следва да е значително по-нисък от посоченият ориентир в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатската работа.
Молят съда да отмени определението на ЛРС и да постанови друго, с което да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв., а в условията на евентуалност, да намали значително присъдените разноски.
Ответникът по частната жалба Н. Л. Н. от гр.Л., чрез адв.Е. И. от АК – Пловдив, е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че частната жалба е неоснователна. В отговора са изложени подробни съображения, че е налице оказана безплатна правна помощ, че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС, като в тази насока е посочена съдебна практика - множество съдебни актове на различни съдилища.
Възразява, че не е налице злоупотреба с права, тъй като ищецът добросъвестно е защитавал свои права. По отношение на Договора за правна 2 защита и съдействие в отговора се твърди, че изложеното в жалбата е несъстоятелно, т.к. единствената страна, която може да оспорва осъщественото представителство е ищеца пред ЛРС - Н. Л. Н., а не трета страна, каквато е дружеството за ДПЗС.
Навежда доводи, че в Закона не е посочено адвокатско възнаграждение да се присъжда само и ако е представен в оригинал договора между страните.
Неприсъждането на адвокатско възнаграждение според въззивника би представлявало недопустимо формализиране на процеса и би нарушило принципа на справедливост. Цитирана е съдебна практика на СЕС.
Моли съда да потвърди Определение № 901 от 20.10.2025г., постановено по гр.д.№20/2025г. по описа на ЛРС като правилно и законосъобразно.
Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията в депозираният отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:
Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното определение ЛРС е приел, че по делото са предявени два обективно и субективно съединени иска с правно основание чл.
26 ал.1 от ЗЗД – с цена на иска 8805,84лв. и с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД с цена на иска 259,46лв.
В постановеното решение съдът е изложил подробни съображения в какъв размер и защо се дължи възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ на ищеца адвокат от ответното Дружество.
По делото е предоставена правна помощ на ищеца, която е договорена като безвъзмездна и са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на възнаграждение в полза на адв.Е.
И. в размер на 1 800,00 лева с ДДС. Приел също така, че адвокатското възнаграждение е определено въз основа на цената на иска, съгласно Наредба №1/2004г., а изчислявайки същото съобразно изискванията на Наредбата за възнагражденията на адвокатската работа, възнаграждението възлиза отново на 1 800,00 лева – размер, който е определен от съда.
3
По отношение на възражението, че ищецът не е поискал разрешаване на всичките си правни спорове с ответника в едно производство, съдът приел, че няма законова разпоредба, която да задължава ищеца да разреши споровете по всички правоотношения с ответника в рамките на едно дело.
Дори и това да било сторено, съгласно чл. 2 ал.5 от Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Ето защо, предявяването на множество искове с отделни искови молби, пък били те и със сходен предмет, не може да се квалифицира като злоупотреба с право.
Определението на ЛРС е частично незаконосъобразно.
Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 на СЕС.
Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.
Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1,т.1-т.3 ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
В процесния случай при депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 20/2024г. по описа на ЛРС е представен Договор за правна защита и съдействие – л.9 от делото пред ЛРС и пълномощно от 4
19.12.2024г., с които ищеца в първоинстанционното производство Н. Л. Н. е упълномощил адвокат Е. Г. И. от ***, като изрично в Договора за правна защита е посочено, че упълномощеният адвокат ще осъществява безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА на материално затруднено лице.
Дори и да се оспорва качеството на материално затруднено лице в конкретната хипотеза от ищеца е представена Декларация за семейно и имотно състояние, съдът служебно е изискал справки за притежавани недвижими имоти и МПС, като въз основа на тези доказателства, ЛРС на основание чл.83 ал.2 ГПК е освободил ищеца от внасяне на ДТ и разноски по делото приемайки, че същият е материално затруднен и не разполага с достатъчно финансови средства. Следователно тази преценка при освобождаване от такси и разноски е достатъчна и за преценката налице ли е основанието за предоставяна на безплатна правна помощ.
При определяне размера на дължимото адв. възнаграждение за пълномощника на ищеца, ЛРС в мотивите на решението си правилно е съобразил предмета на делото, обжалваемия интерес, вида и количеството адвокатска работа, правна и фактическа сложност и Наредба № 1/2004г. на ВАС като приел, че обоснован и сраведлив размер за разноски се дължи сумата от 1800лв. с ДДС.
При това не е отчел задължителното за съдилищата, съгласно чл.633 ГПК Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, постановено по преюдициално запитване от СРС, с което е прието, че съдът не е обвързан от размерите, определени с Наредба№1/2004г. на ВАС.
Въззивната инстанция съобразява и по-новата практика на ВКС, постановена с оглед решението на СЕС. В своите актове-определение №712/21.03.2024г. на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. и редица други, ВКС приема, че даденото в Решението на СЕС тълкуване е, че въведеното в чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по 5 смисъла на чл.101, §1 ДФЕС.
В този смисъл неправилни са изводите на ЛРС, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на пълномощника на ищцата по реда на чл.38 ал.2 ЗА, следва да се прилагат посочените в Наредба №1/2004г. на ВАС размери на адвокатски възнаграждения, а следва да се прецени действително извършената от адвоката правна защита, както и фактическата и правна сложност на делото.
Предмет на разглеждане по делото са два иска - установителен иск за недействителност на целия Договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на недължимо платената неустойка, лихви и такси по нищожния договор. И двата иска са взаимно свързани, произтичат от едно и също правоотношение и са в защита на един и същ материален интерес.
В определение на ВКС №29/20.01.2020г. по ч.т.д. №2982/2019г., е прието, че „когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове“.
Общият материален интерес по делото е 11 065,30лв. / 8 805,84лв. за главница и 259,46лв. – иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД/ , като искът по чл.55 ал.1 ЗЗД е обусловен от уважаване на иска за недействителност на Договора за потребителски кредит и за този иск не се налага събиране на допълнителни доказателства. Делото не се характеризира със значителна правна и фактическа сложност.
Разпечатката съдържа 47 от 135 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9186b364-bfe4-47f4-b5ca-a185620e7c85