Решение № 2548 от 11.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2548 гр. София, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседА.е на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА при участието на секретаря ИСКРА Д. КУРТЕВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско дело № 20231110135678 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основА.е чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на „Ф.Ф.“ АД да заплати на А. М. П., действаща в лично качество и като ЕТ „А.- А. П.“, сумата от 4894.42 лева (след допуснато изменение на иска чрез увеличаване на размера му по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща вземане за възстановяване на недължимо платена- въз основана на нищожна клауза, по сключен между стрА.те договор за бизнес линия № 7005277/06.06.2017г. „такса ангажимент за ползване на кредита“ за периода от 12.10.2018г. до 06.06.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 27.06.2023г., до окончателно изплащане на задължението.

Ищцата твърди, че с ответното дружество сключили договор за бизнес линия № 7005277/06.06.2017г., по силата на който в полза на едноличния търговец като кредитополучател ответникът като заемодател предоставил сумата от 5000.00 лева, а А. П. като физическо лице се задължила да отговаря солидарно за задълженията на търговецазаемател по договора. В чл. 3, ал. 1 от договора била уговорена дължимостта на такса ангажимент за ползване на кредита в размер на 6 % за всеки 14- дневен период от ползване на кредита, но не по- малко от 30.00 лева, като ищцата поддържа, че въз основа на тази клауза извършила в полза на ответното дружество плащА.я за погасяването на задълженията си по нея, вкл. за периода от 12.10.2018г. до 06.06.2019г. Счита цитираната уговорка за нищожна като противоречаща на добрите нрави, доколкото по същество с нея било уговорено заплащането на възнаградителна лихва в размер от 156 % годишно, т. е. значително надвишаващ трикратния, респ. двукратния размер на законната лихва за периода, въведен от съдебната практика като критерий за съответствие с добрите нрави. Ето защо, счита, че посочената сума била заплатена при начална липса на основА.е, което довело до обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя, поради което претендира процесната сума, ведно със законната лихва и разноски за настоящото производство.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.

131 ГПК, с който ответникът излага становище за нередовност на исковата молба, за недопустимост на заявената претенция, а в условията на евентуалност- и за нейната 1 неоснователност. По същество оспорва между стрА.те да е сключен соченият в исковата молба договор за кредит, евентуално- ищцата в качеството си на физическо лице да има основА.е да иска обратно платеното по договора, след като същата била единствено солидарен длъжник по договора. Независимо от доводите за недопустимост на иска, поддържа, че уговорената такса ангажимент не представлява възнаградителна лихва, а такса за предоставена от ответното дружество услуга по договарянето на фиксиран лихвен процент, която освен това не се дължала, в случай че кредитополучателят продължава да ползва усвоената сума и не я възстановява. Същевременно изяснява, че въпросната такса се дължи върху усвоената от кредитополучателя сума за периода, за който заемодателят е лишен от нея. Счита за недоказано възражението на ищцата оспорената от нея клауза за дължимост на такса ангажимент да противоречи на добрите нрави. Поддържа, че евентуалното прогласяване нищожността на процесната клауза би довело до неоснователно обогатяване на ищеца, който ползвал паричния ресурс, без да заплаща насрещна престация за това. В условията на евентуалност релевира възражение за погасяване на процесното задължение по давност. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на стрА.те, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

На първо място, за пълнота и прецизност следва да се изясни- така, както това е сторено в постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение, че наведените от името на ответното дружество доводи за нередовност на исковата молба, респ. за недопустимост на заявената с нея претенция, съдът счита за неоснователни, поради което и искането за прекратяване на производството е оставено без уважение. В тази връзка следва да се изясни, че при извършена от настоящия съдебен състав служебна проверка в електронната деловодна система на съда и въз основа на приложените към делото съдебни актове е установено, че не е налице идентичност между производството по настоящото дело и това по гр. дело № 13423/2023г. по описа на СРС. По последното на 20.10.2023г. е постановено решение, с което клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор за кредит е прогласена за нищожна, а ответникът е осъден да заплати на ищцата недължимо платена от последната в периода от 11.10.2017г. до 11.10.2018г. по нищожната клауза сума в размер на 8097.70 лева.

От една страна, в настоящото производство не е предявен иск за установяване нищожността на коментираната клауза, а от друга, се иска връщане на недължимо платена за различен период сума за погасяване на задължение по сочената за нищожна уговорка, поради което не е налице идентичност между двете производства. Ето защо и доколкото въпросът за действителността на посочената договорна клауза е от преюдициално значение за настоящия правен спор, имащ за предмет връщане на сума, заплатена въз основа същата, производството по настоящото дело е било спряно до влизане в сила на решението, постановено по гр. дело № 13423/2023г. по описа на СРС, 88 състав.

По иска с правно основА.е чл. 55, ал. 1 ЗЗД процесуално задължение на ищцата е пълно и главно да установи сключването на сочения от нея договор за паричен заем с поддържаното в исковата молба съдържА.е, вкл. сочената като нищожна клауза за дължимост от заемополучателя на такса ангажимент, както и заплащането в полза на ответника за исковия период на сумата, чието възстановяване се претендира.

Установява се въз основа на представения по делото в проведеното на 06.11.2024г. открито съдебно заседА.е, неоспорен от името на ответника и подписан от сочените като стрА. по него договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7005277/06.06.2017г., че стрА.те по делото са встъпили в договорно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който на А. М. П. в качеството й на ЕТ „А.- А. П. е предоставен паричен заем в размер на 5000.00 лева, която сума, както и уговорената като дължима в чл. 3, ал. 1 от 2 договора „такса ангажимент за ползване на кредита“, представляваща по правната си същност възнаградителна лихва, следвало да бъдат върнати на заемодателя в срок до две години, считано от подписването на договора. Съгласно писмения договор А. М. П. като физическо лице е встъпила в заемното правоотношение в качеството си на солидарен длъжник. Уговорката в последния смисъл, обаче, доколкото се касае за кредитополучателедноличен търговец, е на практика без правно значение, доколкото при възникването на едноличния търговец не се създава нов правен субект, различен от физическото лице, а лицето придобива търговско правно качество, като за поетите задължения във връзка с търговската си дейност едноличният търговец отговаря с цялото си имущество, включено в търговското предприятие, с личното си имущество и с половината от имуществотосъпружеска имуществена общност, което не е включено в търговското предприятие- в този смисъл решение № 80 от 26.07.2012 по т. д. № 287/2011г. на I ТО на ВКС, решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д. № 1853/2017 г., I т. о., oпределение № 38 от 15.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7371/2014 г., IV г. о., ГК, oпределение № 33 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2565/2019 г., I т. о., ТК, определение № 1998 от 06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 1574/2023 г., IV г. о. и др. Именно по изложените съображения негодни да обосноват неоснователност на претенциите са доводите на ответното дружество, касаещи посочването в исковата молба като ищец по претенцията на А. М. П. в качеството й на физическо лице, доколкото по същество не се касае за различен правен субект от посочения в процесния договор за кредит кредитополучател- ЕТ „А.- А. П.“.

Установява се въз основа на приложените по делото в заверени преписи решение № 17000/20.10.2023г., постановено по гр. дело № 13423/2023г. по описа на СРС, 88 състав, и решение № 5983/03.10.2025г., постановено по възз. гр. дело № 2924/2024г. по описа на СГС, че с влязло в сила на 03.10.2025г. решение клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7005277/06.06.2017г., предвиждаща дължимост от кредитополучателя на т. нар. „такса ангажимент за ползване на кредита“, представляваща възнаграждение за ползване на заетата сума, е прогласена за нищожна. Силата на пресъдено нещо на решението в този смисъл е задължителна за всеки съд на основА.е нормата на чл.

297 ГПК, поради което, а и съобразно разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК за настоящия съдебен състав не съществува правомощие да преразглежда въпроса за действителността на тази клауза, поради което и възраженията и доводите на стрА.те в тази насока, съдържащи се в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, не подлежат на разглеждане в настоящия съдебен акт, а съдът следва да приеме, че процесната уговорка е недействителна и като такава е негодна да породи предвиденото в нея парично задължение на кредитополучателя.

Установява се от заключението на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновА. отговори на възложените задачи, че за погасяване на паричните задължения по процесния договор за заем в полза на ответното дружество е заплатена сума в общ размер на 21 279.22 лева, от които 5000.00 лева- главница, 15 592.04 лева- „такса ангажимент“, и 687.18 лева- „наказателни такси“, като въз основа на тези данни, а и при липсата на оспорване в тази насока следва да се приеме, че с тези плащА.я са погасени всички уговорени в писменото съглашение парични задължения на кредитополучателя.

А съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението за исковия период- от 12.10.2018г. до 06.06.2019г., в полза на заемодателя е заплатена т. нар. „такса ангажимент за ползване на кредита“ в размер на 4894.42 лева, като датите на конкретните плащА.я за погасяване на тази част от задължението са посочени в таблицата на стр. 4 от заключението, съгласно която първото- най- старото, плащане за периода е извършено на 23.10.2018г.

С оглед на така установеното от фактическа и правна страна посочената сума от 3

4894.42 лева като заплатена въз основа на прогласена за нищожна договорна клауза се явява платена при начална липса на основА.е, поради което в правната сфера на ответника е възникнало задължение да възстанови така настъпилото между правните сфери на стрА.те имуществено неравновесие, като възстанови на ищцата процесната сума, за което по делото не са представени доказателства, а и не са изложени твърдения да е сторено.

С оглед формирА.я положителен извод за възникнало в патримониума на ЕТ „А.- А.

П.“ кондикционно вземане за посочената сума на обсъждане подлежи своевременно релевираното от името на ответника възражение за погасяването му давност.

В случая, както бе изяснено, а и не е спорно между стрА.те кредитополучател по договора за бизнес линия е А. М. П., действаща като ЕТ „А.- А. П.“, т. е. в търговско качество, поради което по отношение на процесното съглашение неприложими се явяват правилата за потребителския кредит, както и формираната по въпросите за сключването, изпълнението и действителността му съдебна практика, вкл. задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, в частност възприетото в решение по дело № C‑484/21, че погасителната давност за вземането по реституционния иск започва да тече едва след влизане в сила на съдебното решение, с което е установена неравноправната клауза, въз основа на която се е достигнало до неоснователно обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. Поради това приложение по въпроса относно началния момент, от който тече приложимият в случая общ петгодишен давностен срок за реституционното вземане, следва да намерят разясненията в т. 7 от ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. дело № 1/1979г., съгласно които при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основА.ето не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от деня на получаването й.