Определение № 1571 от 28.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1571 гр. Пловдив, 27.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно частно гражданско дело № 20235300501484 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752, против Разпореждане от 12.05.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 5933/2023 г. на РС - Пловдив, I бр. състав, в частта с която е отхвърлено заявление с вх. № 39434/28.04.2023 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК срещу длъжника Л. А. Р. с ЕГН: **********, за заплащане на сумата от 523,30 лв. договорно възнаграждение за периода от 15.06.2019 г. до 11.08.2020г., дължимо по сключен между страните договор за потребителски кредит № 30036322815 от 15.04.2019 г.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно, доколкото в сключения между страните договор липсват неравноправни клаузи. Навежда доводи, че договореното възнаграждение отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, с оглед стойността на отпуснатия заем, срока за връщането му и обстоятелството, дали е обезпечен. Твърди, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите, като в случая е спазена и разпоредбата на чл. 19 ЗПК. Иска се отмяна на разпореждането в обжалваната отхвърлителна част и връщане на делото на PC - Пловдив с указания за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата от 523.30лв. Претендира присъждане на разноски – държавна такса, платена за образуване на настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД като анализира доказателствата по делото и направените в жалбата възражения, приема за установено следното:

Жалбата е депозирана в срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е приел, че е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, сключен с потребител и е отхвърлил частично подаденото заявление по чл.410 ГПК.

Настоящия съдебен състав споделя направените от заповедния съд изводи, поради следните 1 съображения:

Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, доколкото длъжникът в заповедното производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В конкретният случай следва да бъде проверено от заповедния съд съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на ЗЗП и приложимия, с оглед предмета на договора ЗПК, поради което неоснователно е възражението в частната жалба за липса на правомощия на заповедния съд затова. За да се отхвърли заявлението, е достатъчна констатацията за наличие на обоснована вероятност относно неравноправност на клаузи по договора за паричния заем, а такава в случая е налице.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законът задължава заповедният съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

Предмет на настоящият договор е кредит от 1500 лв., като дължимата сума за връщане по кредита е 2158,70 лв. при ГПР от 44,99% и годишен лихвен процент от 38.30 % , като нито в договора, нито в общите условия към него са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от закона начин, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.

19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая липсва яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, като не са посочени допусканията, използвани при изчислението му, което от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.

10, ал. 1 ЗПК/.

Гореизложеното обосновава извода, че не е спазено изискването на закона, в договора за потребителски кредит да са посочени по ясен и разбираем начин всички разходи, които потребителят кредитополучател следва да понесе при сключването му. Не е посочен действителен размер на ГПР, което противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което пък от своя страна обосновава вероятност за недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

Колкото до клаузата за възнаградителна лихва в уговорения размер- съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС максималният размер на лихвата / възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер на законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва при необезпечените кредити. Уговорена над този размер лихва противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД / в този смисъл Решение № 1270/2009 г. по гр.д.

№ 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; Определение № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /. Уговореният в процесния договор размер над 30 % , а именно 38, 30 % обосновава вероятност за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва.

По изложените мотиви съдът намира разпореждането, в частта с която е отхвърлено искането на заявителя за заплащане на сумата 523,30 лв. - договорно възнаграждение за периода от 15.06.2019 г. до 11.08.2020г., дължимо по сключен между страните договор за потребителски кредит № 30036322815 от 15.04.2019 г. за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, разноски на жалбоподателя не се дължат.

2

Ето защо съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 12.05.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 5933/2023 г. на РС - Пловдив, I бр. състав, в частта с която е отхвърлено заявление с вх. № 39434/28.04.2023 г. на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752 за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК срещу длъжника Л. А. Р. с ЕГН: **********, за заплащане на сумата 523,30 лв. - договорно възнаграждение за периода от 15.06.2019 г. до 11.08.2020г., дължимо по сключен между страните договор за потребителски кредит № 30036322815 от 15.04.2019 г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3