Протокол № 913 от 14.10.2025, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 913 гр. С., 14.10.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Чакърова при участието на секретаря Величка Маркова

Сложи за разглеждане докладваното от Росица Чакърова Гражданско дело № 20255440100407 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 09:30 часа се явиха:

Ищцата Д. Ц., несвоевременно призована, не се явява. За нея се явява процесуалният й представител адв.М. О., редовно упълномощена.

Ответника „***“ ООД, редовно призован, не се явява.

По делото е постъпила молба от ответника чрез адв. М.-САК, за разглеждане на делото в тяхно отсъствие и излагат съображения по същество на спора.

ПО ХОДА НА ДЕЛТО.

Адв. О. - Считам, че няма пречка да бъде даден ход на делото. Запозната съм с постъпилата молба-становище от процесуалния представител на ответника.

Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото и затова

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

Адв. О. - Поддържам иска така, както е предявен. Оспорвам писмения отговор.

На основание чл.146 от ГПК съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДОКЛАДВА се делото по реда на чл. 146 от ГПК

Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения;

1

Делото е образувано по постъпила искова молба от Д. П. Ц., ЕГН **********, с адрес ****, област С., действаща чрез пълномощника си адв. М.

О. - АК С. срещу „***" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град С., п.к. ******* с предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, по който се претендира осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 790 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем №*** от 03.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Ищцата сочи, че на 03.06.2020г. е сключен Договор за потребителски кредит № *** с ответното дружество към искане № *** при следните параметри: размер на отпуснатия заем: 800,00 лева; размер на погасителна вноска: 3x6,23 лв. и 34x26,87 лв.; ден на плащане: сряда; вид вноска: седмична; годишен процент на разходите: 49,61%; брой вноски: 37; фиксиран лихвен процент: 40,05 %; дата на първо плащане: 10.06.2020г.; обезпечение поръчител/банкова гаранция; дата на последно плащане: 17.02.2021 г.; такса за усвояване - 0 12; обща сума за плащане: 932,27 лв.

Ищцата твърди, че въпреки, че в т.3.12 от договора за заем е посочено, че общата сума за плащане е в размер на 932,27 лева, сумата, която кредитополучателят трябва да заплати на кредитора по този договор е в размер на 1591,00 лева - на основание чл. 8 от договора е начислена неустойка в размер на 658,73 лева за неизпълнение на задължението на кредитополучателя по чл.6 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение измежду тези, изброени в чл.6.

Счита, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Клаузата е нищожна и на друго основание - чл.146 ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като чл.11 ал.1 във вр. чл.6 от договора е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в чл.11 ал.1 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора.

Ищцата твърди, че основното задължение на кредитополучателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С клаузата на чл.11 ал.1 от процесния договор за паричен заем обаче е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на кредитополучателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума и дължимите лихви. При липса на 2 такова обезпечение кредиторът има право на преценка дали въобще да сключи договора за заем, като тази преценка предхожда сключването на договора.

Фактът, че договорът за кредит се сключва, без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение, потвърждава тезата ни, че сумата, формално наречена „неустойка" е всъщност скрита възнаградителна лихва.

Твърди, че при преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване.

Ищцата сочи, че клаузата на чл.11 ал.1 от процесния договор е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което и нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й.

Същата е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи. След като това е така, то договорът за потребителски кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК.

Ищцата сочи, че в случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно ГПР няма да е 49,61%, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 658,73 лева, формално уговорено като неустойка.

Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 658,73 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този начин не става и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законна лихва (чл.19, ал.4 ЗПК). Процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, Поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит.

Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски 3 кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Д. Ц. сочи, че по изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен - чл.22 ЗПК. Последиците от тази недействителност са посочени в чл. 23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В изпълнение на договора Д. П. Ц. е заплатила на ответното дружество сумата от 1 590,00 лева. Поради недействителността на договора за заем за нея е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е получила по него - 800,00 лева, а не на лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от 1 590,00 лева до дължимата от 800,00 лева в размер на 790,00 лева е платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени.

Ответникът заявява, че са неоснователни претенциите на ищцата за нищожност на договора и отделни негови клаузи, както и за връщане на платени при липсващо основание суми. Заявява, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.

Твърди че изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК са напълно несъстоятелни. Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания.

4

Ответната страна твърди, че Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Сочи, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.

Твърди, че оспорената неустойка е действителна. Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения 4 или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия.