Решение № 3518 от 12.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3518 гр. Пловдив, 12.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330120571 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. П. Ц., ЕГН **********, против „Кредит тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, с която е предявен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Индивидуален договор за паричен заем *** от 24.06.2024 г., обективирана в чл. 16, ал. 6, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1230 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен Индивидуален договор за паричен заем *** от 24.06.2024 г., по силата на който на ищцата е предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 38.90 % и ГПР 48.07 %, на 10 месечни вноски, с общо дължима сума от 1190 лева. Твърди се, че в чл. 16 от Договора било уговорено, договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, като според чл. 16, ал. 6 от договора, в случай на неизпълнение от кредитополучателя на условията в чл. 16, дължи неустойка в размер на 1230 лева, която следва да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска по заема. Ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, но твърди, че не дължи плащания за неустойка. Навежда доводи, че клаузата за дължимост на неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излиза извън присъщите й функции. Била уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. От една страна неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга същата била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1230 лева, обективирана в чл. 16, ал. 6 от Индивидуален договор за паричен заем *** от 24.06.2024 г., сключен между страните, като противоречаща на принципа на добрите нрави. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът не е депозирал писмен отговор.

1

В първото о.с.з. по делото, е постъпила молба от ответното дружество, която е била входирана преди обявения час на разглеждане на делото в о.с.з. Поради късното й докладване на съдията – докладчик /след о.с.з./, съдът в проведеното о.с.з., доколкото не е бил подаден отговор на исковата молба, ответникът, макар и редовно призован, не се е явил и предвид изричното искане на ищеца, е приел, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 239, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 238, ал. 1 ГПК и е постановил, че ще се произнесе по спора с неприсъствено решение.

Предвид, обаче, своевременно депозираната от ответника молба, съдът намира, че следва да се произнесе по съществото на спора.

Ответното дружество оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди се, че ищцата е сключила договор за заем с ответника, но не била осигурила действието на физическо лице – поръчител по договора за кредит, поради което била начислена неустойка.

Счита, че уговорената между страните неустойка не била прекомерна, тъй като не противоречала на общоприетите принципи за справедливост. Излага съображения, че неустойката не следвало да бъде включена в ГПР, тъй като тя не представлява разход, който да се отчита при изчисляването на ГПР.

По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение по договор за паричен заем, сключен с ответника, както и да установи твърдените предпоставки за нищожност на клаузата за неустойка в договора за паричен заем, поради противоречие на добрите нрави, неравноправност и нарушение на материалния закон.

Ответната страна следва да докаже валидност на оспорената клауза, уговорена съобразно изискванията на ЗПК и при спазване правата и интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за основателен и доказан, по следните съображения:

От приетия като писмено доказателство по делото – Индивидуален Договор за паричен заем *** от 24.06.2024 г., се установява, че между страните е бил подписан договора, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 38.90 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.07 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 10 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1190 лева.

Според чл. 16, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в 7-дневен срок, заемателят да предостави на заемодателя обезпечение: поръчител/солидарен длъжник, отговарящ на условията на чл. 16, ал. 3 от Договора. Според чл. 16, ал. 6 от договора, в случай на неизпълнение от кредитополучателя на условията и срока в чл. 16, ал. 1, дължи неустойка в размер на 1230 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Кредит Тайм“ ЕООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.

2 има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 З П К . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.07 %, а възнаградителната лихва– 38.90 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.07 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 16, ал. 6 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – седемдневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.

При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към 3 сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

Съдът намира, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Разпечатката съдържа 37 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/91727d7c-3922-4fdf-b28b-da165a49b622