Решение № 17050 от 02.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17050 гр. София, 02.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско дело № 20251110154129 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано е по искова молба на Г. Л. С., подадена чрез адв. Б. Й., срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ООД, с която при условията на пасивно субективно и обективно съединяване са предявени установитени и осъдителни искове, както следва:

- за признаване на установено спрямо първия ответник, че сключеният между Г. Л. С. в качеството й на кредитополучател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на кредитодател договор за паричен заем № 5270396 от 04.11.2024 г. и договор за паричен заем № 5168660 от 10.07.2024 г. са нищожни;

- за признаване на установено спрямо втория ответник, че сключеният договор за предоставяне гаранция № 5270396 и договор за предоставяне гаранция № 518660 между Г.

Л. С. и „Файненшъл България“ ООД са нищожни;

- за осъждане на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на ищцата сумата от 2 030,24 евро /3 970,80 лв./, представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем № 5270396 от 04.11.2024 г. и сумата от 1 466, 34 евро /2 867,92 лв./, представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем № 5168660 от 10.07.2024 г.;

- за осъждане на „Файненшъл България“ ООД да заплати на ищцата сумата от 3 059,16 евро /5 983,20 лв./, представляваща недължимо платено възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на гаранция № 5270396 от 04.11.2024 г. и сумата от 2 213, 93 евро /4 330,08 лв./ – недължимо платено възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на 1 гаранция № 5168660 от 10.07.2024г.

В исковата молба се твърди, че на 04.11.2024 г. между ищеца в качеството на заемател/кредитополучател/ и потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и първия ответник в качеството на заемодател /кредитодател/ е сключен Договор за паричен заем № 5270396, по силата на който ищецът получил в заем сумата от 9 000 лв., а следвало да върне сумата на 18 погасителни вноски, всяка от по 720,60 лв., като общо дължимата сума възлизала на 9 367,92 лв., посочен бил годишен процент на разходите /ГПР/ 63, 68 % .

Твърди, че съгласно чл. 4 на договора за паричен заем, заемателката сключва договор с „Файненшъл България“ ЕООД за предоставяне на възмездно поръчителство, като дължащото се възнаграждение било в размер на 5 983, 20 лв. или 332, 40 лв. на всяка вноска.

Според ищеца договорът за заем е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не съдържа действителния годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, както и че е неясно как е изчислена договорната възнаградителна лихва. Счита, че възнаграждението за поръчителя следва да се счита за част от разходите по договора и да е ясно посочено като елемент от ГПР в договора. Освен това поддържа, че двамата ответника са свързани лица и реално възнаграждението на поръчителя представлява още едно възнаграждение за кредитодателя, като чрез него се цели да се заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК. По отношение на договора за гаранция счита, че същият противоречи на чл. 16 ЗПКр, като прехвърля риска за платежоспособността на длъжника върху кредитора. Сочи, че самият договор е акцесорен и прогласяването нищожността на главния договор за кредит води и до неговата нищожност.

По отношение на осъдителния иск поддържа, че е заплатила всички задължения по сключения договор за кредит, като е платила сума в общ размер на 18 954 лв., а на основание чл. 23 ЗПКр, следва да бъдат възстановени всички платени суми с изключение на главницата, а именно 3 970,80 лв., заплатени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и 5 983,20 лв., заплатени на „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че на 10.07.2024 г. между ищеца в качеството на заемател/кредитополучател/ и потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и първия ответник в качеството на заемодател /кредитодател/ е сключен Договор за паричен заем № 5168660, по силата на който ищецът получил в заем сумата от 6 500 лв., а следвало да върне сумата на 18 погасителни вноски, всяка от по 520, 44 лв., като общо дължимата сума възлизала на 9 367, 92 лв., посочен бил годишен процент на разходите /ГПР/ 50 % . Твърди, че съгласно чл. 4 на договора за паричен заем, заемателката сключва договор с „Файненшъл България“ ЕООД за предоставяне на възмездно поръчителство, като дължащото се възнаграждение било в размер на 4 330, 08 лв. или 240, 53 лв. на всяка вноска. Изложени са идентични правни аргументи за недействителност на сключените договори. По отношение на осъдителния иск поддържа, че е заплатила всички задължения по сключения договор за кредит, като е платила сума в общ размер на 13 698 лв., а на основание чл. 23 ЗПКр, следва да й бъдат възстановени всички платени суми с изключение на главницата, т.е. дължи се връщане на сумата от общо 7 198 лв., представляваща сбора от 2 867, 92 лв., заплатени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и 4 330, 08 лв., заплатени на „Файненшъл България“ ЕООД.

В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от двамата ответници – съответно от „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез юрк. Д. К. и от „Файненшъл България“ ООД чрез юрк. М. З.. В отговора на исковата молба първият ответник излага възражения за нередовност и недопустимост на исковата молба. Твърди се, че процесните договори за заем са действителни, като излага подробни съображения, че възнаграждението по договора за гаранция не част от разходите по договора за кредит, а посоченият в договора за потребителски кредит ГПР е коректен. Твърди, че договор за потребителски кредит № 5270396 е предсрочно погасен, поради което е платено договорно възнаграждение в размер на 2 021, 15 лв. Другият договор № 5168660 също е предсрочно погасен, в резултат на което 2 е платено договорно възнаграждение в размер на 123, 12 лв. Моли за прекратяване на делото по установителените искове, а в случай на неуважение на искането за отхвърлянето на исковата молба. Претендира разноски, възразява срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

В своя отговор на исковата молба вторият ответник оспорва допустимостта на производството по установителните искове, като твърди, че ищецът няма интерес от тяхното предявяване. Оспорва основателността на исковете. Твърди, че възнагражденията по договорите за предоставяне на гаранция са получени на валидно правно основание, като излага подробни съображения. Претендира разноски, възразява срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предвид възраженията на ответниците за недопустимост на производството и задължението на съда служебно да следи за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и валидното упражняване правото на иск, настоящият състав намира за необходимо да изложи доводи относно допустимостта на настоящия процес.

Основно защитно средство на потребител – кредитополучател е правоизключващото възражение за нищожност на договора или отделни негови клаузи. Общоизвестно е, че обявяването на нищожността на сделката може да се осъществи чрез възражение в рамките на образуван исков процес, в който се отричат последиците на сделката, както и чрез самостоятелен установителен иск. В първата хипотеза произнасянето по валидността на правоотношението ще бъде в мотивите на съдебния акт, тъй като при липса на предявен иск за обявяване на нищожност съдът не се произнася по недействителността на сделката в диспозитива на решението по спора. Обратно, при предявен иск произнасянето по валидността на сделката се съдържа в диспозитива на съдебното решение и по него ще се формира сила на пресъдено нещо, тъй като недействителността на договора в част от предмета на делото /в този смисъл Определение № 576 от 15.10.2009г. по т.д. № 474/2009г. на ВКС, I т.о./. Всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск и в двата му варианта – положителен или отрицателен, е допустим. Макар предмет на претенцията да е договор, който е изпълнен от длъжника, то процесуалната позиция на ответника за валидност на договорната връзка е индиция за застравашане материалното право на ищеца. При това положение следва да се приеме, че за кредитополучателя е налице правен интерес от установяване невалидността на договорната връзка, която цел няма как бъде постигната със сила на пресъдено нещо посредством осъдителен иск.

При преценката относно наличието на правен интерес следва да се държи сметка и за съдебната практика, обективирана в Решение от 23.11.2023г. по д. С-321/2022г. по описа на Съда на Европейския съюз, според която не се допускат разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или насрещен иск за изпълнение. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по-ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, 3 разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност. Цитираните съждения, пренесени на плоскостта на предявен насрещен иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи или на целия договор, би довело до необходимостта кредитополучателят да бъде заставен да предявява нов самостоятелен установителен иск в отделно исково производство, което би довело до затрудняване на възможността му да се ползва от потребителската защита, предоставена с Директива 93/13/ЕО.

Поради изложените съображения настоящият състав намира, че са налице всички процесуални предпоставки, свързани със съществуването и надлежното упражняване правото на иск, поради което и повдигнатият правен спор следва да бъде разгледан по същество.

Съдът е сезиран с пасивно субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове, които намират правната си квалификация в чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 ЗПП, както и осъдителни искове за осъждането на всеки ответниците да заплати недължимо платените суми по сключените договори на ищеца с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Основателността на установителните искови претенции е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищцата, че между страните има сключен договор за паричен за заем и договор за възлагане на поръчителство с твърдените клаузи, както и че са налице визираните пороци. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците е да докажат валидност на клаузите.

За хронологичност и прецизност на изложението на първо място следва да бъдат разгледани предявените срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД искове.

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 10.07.2024г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. Л. С. е сключен договор за паричен заем № 5168660, по силата на който ответното дружество се е задължило да предостави на ищцата под формата на кредит сумата от 6 500 лв. при фиксиран годишен лихвен процент - 50,00 % и ГПР - 63,37 %. Общата стойност на задължението по кредитното правоотношение възлиза на 9 367,92 лв. и е платима на 18 месечни вноски, всяка от които в размер на 520,44 лв., с краен падеж – 04.01.2026г. В клаузата на чл. 4 е предвидено задължение в тежест на кредитополучателя в 3-дневен срок от сключването на сделката да предостави обезпечение на кредитодателя под формата на поръчителство или банкова гаранция, отговарящи на описаните изисквания, или одобрено от кредитодателя дружество гарант. Не се спори и досежно и обстоятелството, че на 04.11.2024 г. страните са сключили и договор за паричен заем № 5270396, с който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на ищцата заемна сума в размер на 9 000 лв. при фиксиран лихвен процент – 50 % и ГПР – 63,68 %. Общата стойност на задължението по тази сделка е 12 970,80 лв. и също е платима на 18 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 720,60 лв., с падеж на последната погасителна вноска – 30.04.2026г. Подобно на предходната сделка в чл. 4 е регламентирано задължение за заемателя да обезпечи изпълнението на договора посредством поръчителство, банкова гаранция или дружество – гарант, одобрено от кредитодателя. В това отношение, правният спор се концентрира относно валидността на двете облигационни правоотношения.

Разпечатката съдържа 27 от 112 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/916ffa7e-8203-4a6f-b8b3-631a97cc57a6