Определение № 27620 от 30.07.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 27620 гр. София, 30.07.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАЛИНА В. СТАНЧЕВА като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело № 20241110176909 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Постъпила е молба с вх. № 221868/10.07.2026 г. на ищеца „Всестранна потребителна кооперация Балкан“ ЕООД, с която по реда на чл. 248 ГПК е направено искане за изменение на постановеното по делото решение № 11048/08.06.2026 г. в частта за разноските.

В молбата се навеждат доводи, че по делото не е доказано по надлежен ред сключването на писмен договор между ответника и нейния процесуален представител – по делото липсва представен какъвто и да било писмен договор. В този смисъл и доколкото липсва тази доказана облигационна връзка, се претендира изцяло отхвърляне на претенцията на ответната страна за репариране на направени разходи за заплащане на адвокатски хонорар. В условията на евентуалност, се твърди, че размерът на възнаграждението е прекомерен, като се моли последното да бъде редуцирано до сумата от 1500 лв., колкото бил размерът и на претендирания от ищеца адвокатски хонорар. Признава, че съдът с решението частично е уважил претенцията по чл. 78, ал. 5 от ГПК за редукция на адвокатското възнаграждение до сумата от 3500 лв., но и последната не била справедлива.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът И. Р. Т. чрез адв. В. взема становище за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта на разноските. Конкретно – навежда, че съдът правилно и съответно е преценил дължимият адвокатски хонорар и същият не е прекомерен. Моли молбата да бъде оставена без уважение.

Софийски районен съд, като взе предвид изложеното в искането по чл. 248 ГПК и в отговора и съобразно приложените по делото доказателства, намира следното:

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни 1 или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Съгласно чл. 80 ГПК страната, поискала присъждане на разноски, представя списък на същите най-късно в последното по делото заседание в съответната инстанция, в противен случай няма право да иска изменение на решението в частта за разноските.

Искането за изменение на решението в частта за разноските, в случая е направено от процесуално легитимирано лице, представило своевременно списък на разноски по чл. 80 ГПК /при съобразяване на т. 9 от ТР № 6/2012 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, при наличие на правен интерес, в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което съдът намира, че същото е процесуално допустимо.

Разгледано по същество, същото е неоснователно, като съображенията за това са следните:

В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи, че макар по делото да не е представен договор за правна защита и съдействие, съдържащ уговорка относно начина на плащане на адвокатското възнаграждение, това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод, че разноски за адвокатско възнаграждение не са били действително извършени.

Действително, съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато е уговорено плащане по банков път, извършването му следва да бъде удостоверено със съответните банкови документи, а когато плащането е извършено в брой, удостоверяването му може да бъде извършено чрез отбелязване в договора за правна помощ, който в тази си част има характер на разписка. Същевременно тези разяснения не бива да се съобразяват и тълкуват формално в смисъл, че липсата на нарочен договор за правна защита и съдействие означава липса на реално сторен разход, като именно това е подходът на разсъждение и на Върховния касационнен съд. Това е така, защото съществуването и приобщаването на договора за адвокатска услуга по делото единствено допринася за доказването на наличието на облигационна връзка между довереник и доверител, но това доказателство няма предварително придадена доказателствена сила, респ. същото не е единственото такова, способно да установи съответното правоотношение. Съществуват други начини, посредством които страната би могла да докаже своя разход, без да е представила по делото нарочен договор за правна защита и съдействие, например банкови извлечения, фактури, и други доказателства за действителното плащане на разхода за адвокатско възнаграждение. В този смисъл е Определение № 2031 от 06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2058/2023 г. на IV г.о. на ВКС, в което е прието, че изявлението на процесуалния представител, че е получил уговореното възнаграждение, е достатъчно, за да се приеме, че плащането е извършено.

Както съвсем резонно отбелязва ответната страна, ВКС в годините е натрупала константна практика (в това число цитираното Определение № 380/30.01.2025 г. по гр.д. № 217/2025 г. на ВКС), приемаща, че договорът за правна защита и съдействие няма форма за действителност, а само за доказване, като дори няма пречка такъв договор да не бъде представен пред съда, респ. да не бъде сключен в писмена форма, доколкото формата не е за валидност. Нещо повече, такъв договор може и да не бъде подписан изобщо по аргумент чл.

36, ал. 3 от ЗАдв. При доказване на извършени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, дори и да не е представен договор за правна защита, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 от ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по делото. Плащането с посочване на основанието за това чрез индивидуализиращите белези на конкретно дело във фактурата е индиция за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставяне на правна услуга за процесуално представителство. Удостоверяването, че разноските са понесени от страната, се извършва или непосредствено с договора за правна 2 защита и съдействие, от който да е видно постигнатото между страните съгласие по размера – тогава, когато в него е отразено, че плащането е направено в брой, или заедно с отделен банков платежен документ – тогава, когато е предвидено това да стане „по банков път“, а липсата на договор за правна защита и съдействие може да бъде преодоляна с друг документ /напр. издадена фактура/, от който може да бъде направен обоснован извод за постигната между страната и нейния пълномощник договореност относно размера на възнаграждението и начина на плащането му. Следователно, установяването на направени разноски за адвокатско възнаграждение чрез фактура и платежно нареждане е доказано и без представяне на изричен писмен договор за правна защита и съдействие, след като процесуалният представител е надлежно упълномощен. В този смисъл са определение № 357/30.07.2018г. по ч.т.д. № 1710/2018г. на ВКС, I ТО; определение № 234/24.04.2018г. по ч.т.д. № 2624/2017г. на ВКС, I ТО; определение № 1694/20.06.2024г. по т.д. № 1134/2024г. на ВКС, II ТО; определение № 422/18.10.2018г. по ч.т.д. №1078/2018г. на ВКС, I ТО и др.

В настоящия случай по делото са представени платежни документи за извършени банкови преводи, които, преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото, установяват по несъмнен начин, че претендираното адвокатско възнаграждение е действително заплатено. Поради това съдът приема, че разноските за адвокатско възнаграждение са доказани и подлежат на присъждане по реда на чл. 78 ГПК.

В условията на евентуалност, ищецът претендира редукция на адвокатския хонорар поради неговата прекомерност, като с оглед възприетото от съда по-горе, дължи произнасяне и по това искане, заявено в условията на евентуалност.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част.

Актуалното състояние на правната регламентация сочи, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 Г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 18.01.2025 г.) не определя минимални прагове, нито пък максимални такива за адвокатските възнаграждения на адвокатите. В този смисъл съдът се позовава и постановките, възприети в решение на СЕС по дело С-438/2022.

Същевременно – в посочения подзаконов акт са описани определени ориентири за правоприлагащите, които да ги навеждат, в най-общи линии, за определяемите адвокатски хонорари.

Преди съдът да подложи на повторен анализ критериите в светлината на разглежданата разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК, веднага следва да се посочи, че с решението си по същество на спора от 08.06.2025 г. първоинстанционният съдебен състав е възприел, че първоначално претендираното възнаграждение /и реално доказано по съответния изискуем ред/ в размер на 5 000 лв. е прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 3500 лв. в съответния й евров еквивалент от 1789,52 евро. С настоящата молба ерго се търси втора редукция на веднъж вече намаления размер, като според молителя последният разумен такъв е 1500 лв. /колкото е платеното възнаграждение и на процесуалния представил на ищеца, с което е спазено изискването на чл. 78, ал. 5, изр. последно от ГПК/.

В решение по дело United Video Properties, C-57/15, СЕС приема, че прекомерни биха били разноски, произтичащи от необичайно високи адвокатски възнаграждения или от услуги, които не са били необходими за защитата на страната, докато разумните и необходими разноски следва да бъдат възстановени в съответен размер. Съдът подчертава, че изискването за пропорционалност не предполага ограничаване на разноските до фиксиран минимум, а оценка с оглед конкретните обстоятелства по делото.

Идентично е разбирането и на българския Върховен юрисдикционен орган. Всеки 3 национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (така прието в Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г. на 4-то г.о. на ВКС).

Настоящият съдебен състав не намира причини да ревизира изводите си, изведени в оспореното в частта на разноските съдебно решение, при следните допълнителни съображения.

Налице е фактическа и правна сложност на казуса. Касае се за дело за съдебна делба, в хода на което всяка от страните, в това число и ответната, е трябвало да изследва факти и обстоятелства, насложили се във времето, считано от 1970 г. до настоящия момент. Имотът, предмет на делба, е претърпял множество изменения не само във физически и устройствен аспект, но и в юридически такъв. Това обстоятелство предполага само по себе си оценка на множество документи, техният анализ и тълкуване по същество на спора, респ. немалко усилия и време на процесуалния представител на ответника, чието редуциране се претендира. Тук е мястото да се отбележи, че обстоятелството, че ищецът претендира една част от имота на ответната страна, респ., че само тази част е предмет на настоящия спор, не означава, че усилията на страните са ограничени в съответствие с обема на собствеността.

В хода на първоинстанционното производство също така са събрани редица доказателствени източници, което също индикира за наличие на фактическа и правна сложност на спора.

Съдът няма как, а и не следва да предполага колко време е посветил процесуалният представител на ответника за подготовка и изграждане на съответна теза и стратегия за защита по делото, единствената задача на съда е да съобрази естеството и вида на процесното дело, като в този смисъл съобрази обичайното време, което би следвало да се посвети от страна на съответния професионалист адвокат за осъществяване на добросъвестно и качествено представителство.

Както резонно сочи ищецът - всяка страна, без значение колко адвокати е ползвала за достигане на своите цели по едно дело, има право на репарация на разноски само за един адвокат. Съдът е съобразил това положение, като факта на наличие на повече от един адвокат, защитаващ интересите на ответника, в това число по време на всяко от преведените по делото открити съдебни заседания, не е рефлектирало върху размера на адвокатския хонорар на ответника, който е редуциран от съда до 3500 лв.