Решение № 2302 от 19.08.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2302 гр. София, 19.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Златка Чолева

Розалина Г. Ботева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело № 20221100503193 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20220659/ 08.12.2021г., постановено по гр.д. № 6858/2021г. по описа на Софийския районен съд, 166 състав, е уважен предявения от Е.В. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, като “Б.П.” ООД е осъден да плати сумата 9000 лева, представляваща неустойка за периода м. август 2018г.- м. януари 2020г. за забавено изпълнение на задължение по предварителен договор от 09.02.2018г. за продажба на недвижим имот и допълнително споразумение към него оът12.04.2018г. за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор ***., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба- 04.02.2021г., до окончателното плащане на сумата.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът, който го обжалва с доводи за нарушение на материалния закон и неправилна преценка на доказателствата. Жалбоподателят навежда доводи за нищожност на неустоечната клауза, като развива съображения, че неустойка в размер на 500 лева/ месец за периода на забавата на изпълнение на задължението за снабдяване с Акт 16 противоречи на добрите нрави. Жалбоподателят навежда доводи, че забавата в изпълнение на задължението се дължи на причини, стоящи извън волята на ответника, като развива съображения, че назначаването на приемателна комисия и издаването на Акт 16 са обстоятелства, стоящи извън волята на ищеца. На следващо място, жалбоподателят 1 излага съображения, че в ищецът не е претърпял вреди от забавата, тъй като същият е ползвал имота, а разходите за цена на електрическа енергия са били изцяло за сметка на ответника.

В обобщение на заявените с жалбата оплаквания до въззивния съд е отправено искане да отмени решението и да уважи предявения иск. Претендират се разноски за производството.

Въззиваемата страна оспорва жалбата, като в подадения отговор развива доводи, че решението е правилно, с оглед което заявява искане за неговото потвърждаване.

В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. С него жалбата се оспорва като неоснователна и е направено искане същата да бъде оставена без уважение, а постановеното решение да бъде потвърдено в цялост. Въззиваемата страна е релевирала подробни доводи за неоснователност и немотивираност на направените от жалбоподателя твърдения за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 92 ЗЗД.

Ищецът Е.В. Д. извежда субективните си права при твърдения, че между страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 09.02.2018г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 14, с идентификатор *** по КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул.

“*******. В разпоредбата на чл. 4.5 от договора страните са постигнали съгласие окончателният договор да бъде сключен на 31.05.2018г., като продавачът е поел задължение да подготви и подаде за своя сметка необходимите документи за въвеждане на сградата в експлоатация- чл. 4.6 от договора.

С анекс от 12.04.2018г. страните са измененили съдържанието на договора по отношение на клаузата, регламентираща въвеждането на сградата в експлоатация, като страните са се договорили, че срокът за това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че при забава в изпълнение на това задължение, продавачът дължи неустойка в размер на 500 лева месечно, за всеки месец от забавата, като падежът на първата вноска е 01.09.2018г.

Ищецът навежда твърдения, че окончателният договор е сключен на 27.12.2018г., а сградата е въведена в експолоатация на 20.02.2020г. Ищецът твърди, че забата на ответника в изпълнение на задължението му да въведе сградата в експлоатация е 18 месеца 20 дни, поради което претендира неустойка за забава в 2 размер на 9 000 лева.

В срока и реда по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника “Б.П.” ООД.

В съдебно заседание ответникът изразява становище за неоснователност на иска.

Не се спори между страните, че на 09.02.2018г. между тях е сключен предварителен договор с характеристики на договор за строителство (изработка) и договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № 14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул. “*******, заедно с 5,37 ид.ч. от общите части на сградата и поземления имот. В разпоредбата на чл. 4.5 от договора страните са постигнали съгласие окончателният договор да бъде сключен на 31.05.2018г., като продавачът е поел задължение да подготви и подаде за своя сметка необходимите документи за въвеждане на сградата в експлоатация- чл. 4.6 от договора.

С анекс от 12.04.2018г. страните са измененили съдържанието на договора по отношение на клаузата, регламентираща въвеждането на сградата в експлоатация, като страните са се договорили, че срокът за това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че при забава в изпълнение на това задължение, продавачът дължи неустойка в размер на 500 лева месечно, за всеки месец от забавата, като падежът на първата вноска е 01.09.2018г.

От представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация за въвеждане в експлоатация № 164/ 20.02.2020г. се установява, че сградата е въведена в експлоатация на 20.02.2020г. От удостоверението се установява, че заявлението на възложителя е подадено на 12.02.2020г., а окончателният доклад на лицето, упражняващо строителен надзор по чл. 19а, ал. 3, т. 2 от Наредба № 2 от 2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти е от м.02.2020 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка

3 въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се предвижда възможност за заплащане в полза на изправната страна по облигационната връзка на неустойка, уговорена между страните, която обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява функции както да обезпечи изпълнението, така и да обезщети кредитора за пълното неизпълнение или за забавено изпълнение на задълженията му. Основателността на иска за неустойка предполага установяване на наличието на следните предпоставки: действителен договор, съдържащ валидна неустоечна клауза при неизпълнение от страна на продавача; обстоятелството, че се явява изправна страна по същия, т.е. че е изпълнил поетите с договора задължения. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, установяване на посочените обстоятелства е в тежест на ищеца.

Конкретиката на случая сочи, че между страните е сключен предварителен договор от 09.02.2018г., съдържащ характеристики на договор за строителство (изработка) и договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № 14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул.

“*******. В разпоредбата на чл. 4.5 от договора страните са постигнали съгласие окончателният договор да бъде сключен на 31.05.2018г., а в тази на 4.6, че подготовката и подаването на необходимите документи за въвеждане на сградата в експлоатация е задължение на продавача. С анекс от 12.04.2018г. страните са измененили съдържанието на договора по отношение на клаузата, регламентираща въвеждането на сградата в експлоатация, като страните са се договорили, че срокът за това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че при забава в изпълнение на това задължение, продавачът дължи неустойка в размер на 500 лева месечно, за всеки месец от забавата, като падежът на първата вноска е 01.09.2018г.

Логическото тълкуване на посочената клауза по правилото на чл. 20 ЗЗД, налага извод, че страните са изменили съдържанието на договора по отношение на срока, в който сградата да бъде въведена в експлоатация и след изтичането на който ответникът отговаря за забавата, като са го определили чрез посочване на определен ден- 31.07.2018г.

Конкретиката на случая сочи, че сградата е въведена в експлоатация на 20.02.2020г., като ответникът е в забава 18 месеца 20 дни.

По отношение на доводите в жалбата, следва да се посочи следното:

Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., не е нищожна клауза за неустойка в търговски договор, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.

4

Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Разпоредбата н а чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД намира приложение и при търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието "добри нрави", но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи и права и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. В тази връзка, въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението. Конкретиката случая сочи, че страните са договорили неустойка в размер на 500 лева/ месечно. Съпоставяйки неустойката с размера на цената на имота, обстоятелството, че в полза на кредито не е допуснато обезпечение, както и периода на забавата- осемнадесет месеца, счита, че неустойката не е нищожна. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената мораторна неустойка не е в разрез с присъщите по закон обезпечителна и обезщетителна функции, и е съобразен с естеството на обезпеченото задължение, с възможните вреди от неспазването на срока за звъвеждане на сградата в експлоатация. Предвид естеството на процесната неустойка именно като мораторна, ще следва да се отбележи, че времето, през което тя ще се начислява, е било предоставено изцяло на волята и на отговорността на длъжника по изпълнението, т.е. на ответната по иска.

Следва да се посочи, че в първоинстанционното производство не е навел доводи за съществуването на обективни причини за забавата, нито че ищецът е ползвал имота преди въвеждането на сградата в експлоатация. Защита му в първоинстанционния съд се е изразила единствено в оспорване на иска, без да се сочат конкретни обстоятелства за това. С оглед горното, посочените доводи, въведени за пръв път във въззивната жалба се явяват преклудирани..