Решение № 195 от 08.10.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Свищов, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Никола П. Римпопов при участието на секретаря Татяна Ст. Тотева като разгледа докладваното от Никола П. Римпопов Гражданско дело № 20264150100296 по описа за 2026 година

Делото е образувано по искова молба от В. М. Б., чрез адв. Д. М. от АК Пловдив с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, против против „А“ АД, с ЕИК: *, по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване нищожността на клаузите на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за кредит „Б“ от 24.07.2024 г., сключен между ищцата и ответното дружество.

Ищцата твърди, че е страна по договор за кредит „Б“ от 24.07.2024г. сключен с „А“ АД, по който, дружеството се задължило да й предостави револвиращ кредит, в размер на 700.00 лева, а тя се задължила да върне сумата по кредита, съгласно условията на договора. Сочи, че съгласно чл. 20 от договора при непредоставяне на допълнително обезпечение в тридневен срок дължи неустойка в размер на 15 % от усвоената и непогасена главница, която се включва в текущото задължение за съответния месец и се начислява при всяко отделно неизпълнение. Съгласно чл. 21, ал. 4 при забава в плащането на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора дължи разходи за събиране в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащането, а съгласно чл. 21, ал. 5 след настъпване на предсрочна изискуемост дължи еднократна такса от 120 лв. за извънсъдебно събиране на задължението.

Поддържа, че посочените клаузи са нищожни, тъй като противоречат на императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит, накърняват добрите нрави и представляват неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите. Твърди, че уговорената такса от 2,50 лв. за всеки ден до погасяване на текущото задължение е нищожна на основание чл. 21, ал.

1 ЗПК, тъй като представлява недопустима такса свързана с управление и усвояване на кредита, за действия по събиране на същия в противоречие с чл.

10а, ал. 2 ЗПК. Сочи, че неустойката в размер на 15% от усвоената и непогасена главница и таксата от 2,50 лв. за всеки ден до погасяване на текущото задължение противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като представляват 1 допълнителни санкции за забава над размера на законната лихва. Поддържа, че предвидените неустойка и допълнителни такси са необосновано високи и представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Позовава се на уреденото в глава четвърта от ЗПК задължение на кредитора преди сключването на договора да оцени кредитоспособността на потребителя, както и на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО. Счита, че начисляването на такса от 2,50 лв. за всеки ден до погасяване на текущото задължение прехвърля върху потребителя риска от неизпълнение, увеличава размера на дълга, противоречи на целите на Директивата и заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. С таксите и разходите в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение на за неизпълнение на акцесорно задължение. Ищеца навежда доводи, че процесните такси и разходи са нищожни по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.

Счита, че те водят до значителна нееквивалентност на насрещните престации и увреждат интересите на кредитополучателя с цел извличане имуществена облага от страна на кредитора. Излага, че уговорените неустойка, такси и разходи са нищожни, поради противоречие на добрите нрави, тъй като се начисляват при всяко отделно неизпълнение, а таксата от 2,50 лв. се дължи за всеки ден до погасяване на текущото задължение, представляваща такса за разход по събиране задължението, поради което общият им размер може да нарасне значително. Счита, че по този начин се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост и се допуска несправедливо облагодетелстване на кредитора за сметка на потребителя. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че клаузите на чл. 20 и чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за кредит „Б“ от 24.07.2024 г., сключен с „А“ АД, са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави, както и като неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Претендира разноски.

В хода на устните състезания не взема становище. С писмено становище посочва, че поддържа изложеното в исковата молба.

Ответникът „А“ АД в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани. Ответникът счита исковете за процесуално допустими, но прави възражение за нередовност на исковата молба, тъй като не било уточнено дали посочените основания за нищожност на отделните договорни клаузи са предявени при условията на евентуалност и в каква поредност следва да бъдат разгледани. Сочи, че не е конкретизирано и коя от хипотезите на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 11, чл. 19, чл. 22 и чл. 33 ЗПК и чл. 146 ЗЗП се поддържа. Въпреки соченото, че ищцата била потребител, ответника се позовава се на принципа на диспозитивното начало и застъпеното в ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което принципът на диспозитивното начало се проявявал в пълнота при предявяване на иск за прогласяване нищожността на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Поддържа, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и чл. 128 ГПК относно индивидуализиране на спорното право, чрез основанието и петитума, поради което моли на основание чл. 129, ал. 2 ГПК на ищцата да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовностите. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит „Б“ от 24.07.2024 г., но оспорва всички останали фактически твърдения, на които се основават исковете за прогласяване нищожност.

Излага, че финансовият продукт „Б“ представлява револвиращ кредит, 2 предоставян под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява по преценка на кредитополучателя чрез платежна карта, като потребителя сам определя дали, кога и в какъв размер да усвои средства, като при липса на усвояване не дължал нищо за това, а договорната лихва се начислявала ежедневно само върху усвоената сума. По отношение на клаузата на чл. 20 от договора ответникът твърди, че обезпечение следва да се предостави само при неизпълнение от страна на ищцата на задължението си за плащане по договора, както и че в случай ч еищцата изпълни задължението си в срок, обезпечение не следва да се предоставя. Според ответника изискването за поръчител, условията, на които той следва да отговаря, и последиците от непредоставянето му са били ясно посочени както в договора, така и в предоставения преди сключването му Стандартен европейски формуляр.

Ответникът оспорва клаузата да противоречи на добрите нрави. Излага, че неустойката не е прекомерна и изпълнява обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, тъй като цели да дисциплинира кредитополучателя, който да предприеме действия по осигуряване на обезпечението на заемното правоотношение в договорения срок. Акцентира, че неустойката има присъщата и обезпечителна и обезщетителна функция. Поддържа, че ищцата не е конкретизирала кой принцип на справедливостта или добросъвестността е нарушен, нито е ангажирала доказателства в тази насока, като преценката за съответствие с добрите нрави следва да бъде извършена към момента на сключване на договора. Възразява и срещу твърдението, че неустойката представлява скрит разход по кредита, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който при изчисляването на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. В подкрепа на това становище посочва Решение № 1301 от 05.02.2026 г. на 7-мо отделение на ВАС по адм. д. № 11835/2025 г.

Според описаното в отговора на исковата молба, ответника твърди че предвидената неустойка не е уговорена в отклонение на функциите й, предвидени в чл.92 от ЗЗД, начислява се единствено при неизпълнение на задълженията н аклиента, представлява условно задължение, като възникването й, зависело единствено от действията на потребителя, поради което не противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал1 от ЗЗД. На следващо място ответникът оспорва твърдението на ищцата, че чрез уговорената неустойка се заобикалят ограниченията на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, тъй като неустойката не санкционирала забавата при изпълнението на паричното задължение, а неизпълнението на друго непарично задължение на кредитополучателя /да предостави допълнително обезпечение/, като се позовава на чл. 71 ЗЗД. Поддържа, че чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК са императивни разпоредби и се прилагат единствено при забава на потребителя по паричното му задължение, поради което не могат да бъдат тълкувани разширително или прилагани по аналогия към неизпълнението на непарични задължения.

Според него, възприемането на противна теза би влезнало в противоречие с принципа на справедливост в гражданските и търговските отношения, поради което уговорената неустойка, следвало да се приеме за действителна. В подкрепа на това, бил и факта, че ищцата е в неизпълнение на задължението си за заплащане на дължимите суми по договора / към дата на подаване на ОИМ – не е предоставено обезпечение при настъпили условия за 3 предоставянето му, не е и заплатена значителна част от паричните задължения, произтичащи от договора./ Също така, ответникът твърди, че преди сключването на договора ищцата е получила СЕФ, в който били посочени изискванията и определения /5 дневен/ срок за предоставяне на обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва.

Според него с предоставянето на тази информация балансът на информацията между страните бил възстановен. Поради това ищцата не била поставена в понеблагоприятно положение, тъй като сама решила да сключи договора и можела предварително да осигури обезпечението, преди да възникне необходимостта от него или изобщо да не сключва договора. Допълва, че непредоставянето на обезпечение увеличава риска кредитът да не бъде събран и застрашава нормалното осъществяване на дейността му. Според него дружеството е свободно да определя условията, при които отпуска кредити, стига те да са законосъобразни, а потребителят може да не сключи договора, ако не ги приема. Поради това счита, че последващото им оспорване от ищцата е недобросъвестно и представлява злоупотреба с право. Също в отговора на исковата молба, се оспорва тезата, че обезпечението е трябвало да бъде предоставено преди сключването на договора. Според ответника, специфичното на бързите кредити е, че са по-достъпни, което ги отличава от банковото кредитиране. Ответникът твърди, че неустойката не заобикаля чл.

19, ал. 4 ЗПК и не е печалба, а обезщетява риска и разходите при необезпечен кредит, като кредитора сам преценя какво обезпечение е достатъчно, а кредитополучателя, дали при тези условия да сключи договора. Оспорва се твърдението, че клаузата за неустойка е неравноправна. Позовава се на чл. 143 ЗЗП, който определя кога една клауза е неравноправна, както и на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, според който такива клаузи не обвързват потребителя.

Сочи и чл. 146 ЗЗП, съгласно който неравноправната клауза е нищожна, ако не е уговорена индивидуално. Според ответника в случая клаузата е индивидуално уговорена, тъй като ищцата поискала кредита и имала възможност да влияе върху условията. Твърди още, че тя предварително получила СЕФ и останалите документи, като е могла спокойно да се запознае с тях, допълвайки, че договорът ясно посочвал кога и какви разходи се начисляват. Твърди, че ищцата е имала достатъчно време преди по време на сключване на договора и след това да прецени условията и последиците от неизпълнението му. Според него дължимите разходи били посочени ясно и с точни суми, поради което ищцата не била поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка на информираност и имала възможност да преговаря.

Поддържа, че договорът защитава правата и на двете страни, а волята им била изразена ясно, поради което възраженията за нищожност на неустойката са неоснователни. По искането за прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора ответникът оспорва твърденията, че те противоречат на добрите нрави, че са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и че заобикалят ограниченията на чл. 19, ал. 4 и чл. 33 ЗПК, с последицата по чл. 21 ЗПК. Твърди, че сумата по чл. 21, ал. 4 се дължи само при неплащане на текущо задължение в уговорения срок, а тази по чл. 21, ал.

Разпечатката съдържа 21 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9152086e-8efe-415b-a582-2772ec0c25fa