Определение № 34629 от 28.08.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 34629 гр. София, 28.08.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20231110141933 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на Глава XIII ГПК и ЗОДОВ (Общ исков процес)

Производството е образувано по искова молба с вх. № 213084/27.07.2023 г., уточнена с молба с вх. № 232401/17.08.2024 г. от Н. Н. А., ЕГН **********, затвора в ******** срещу **********, с която е предявен осъдителен иск с правна квалификация чл.4, пар.3 ДЕС вр. чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, нарушение на ПЕС и ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (27.07.2023 г.) до окончателното погасяване на задължението.

В исковата молба (ИМ) са изложени твърдения, че с влязло в сила Определение или Решение на ВКС, с което е обжалвал Решение по гр. д. № 7513/16 г. на СРС, 49 състав претърпял неимуществени вреди – унижение, изтезаване, нечовешко отношение, грубо нарушение на ПЕС и ЕКЗПЧОС, за периода от датата на определението на ВКС до датата на исковата молба.

Позовава се на нарушение на чл.4 ДЕС за претърпени неимуществени вреди от бездействието на ПЕС и ЕКЗПЧОС, чл.20 от ХОПЕС и чл.6 КПБ вр. чл.52, пар. 4 от ХОПЕС. В този смисъл ищецът претърпял неимуществени вреди от нарушение на чл.20 от ХОПЕС и чл.6, ал.2 от КРБ вр. чл.52, пар. 4 от ХОПЕС.

1

Посочва, че в този смисъл за тълкуване равенството пред нормативен акт е и Решение № 14/10.11.1992 г. по к.д. № 14/1992 на КС на РБ, които неимуществени вреди се изразяват – унижение, изтезаване, нечовешко отношение, грубо нарушаване на ПЕС и ЕКЗПЧОС. Насочва Определение № 269/08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г. на ВКС, III гр. д. Позовава се на Решение № 14614/15.11.2022 г. по гр. д. № 5050/2022 г. на СРС.

Моли ответникът да бъде осъден за бездействието на правото на ЕС и ЕКЗПЧОС, че е претърпял неимуществени вреди.

Моли съдът да изиска гр. д. № 76513/2016 по описа на СРС, което да послужи за доказателства. П

В срока по чл.131 ГПК ответникът подава отговор. На първо място счита, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът не се е позовал коя норма е нарушена, както и причините за настъпилите неимуществени вреди.

Прави възражение за недопустимост на иска. Твърди, че с исковата молба ищецът търси възможност за пререшаване на съдебно производство, което в случая е приключило с влязъл в сила съдебен акт на съд от последна инстанция. В случая, ако съдебният състав на СРС по настоящото дело приеме, че определение № 50690/29.09.2022 г. по гр.д. № 4355/2021 г. на ВКС, IV Г.О. е незаконосъобразно, то с тези си констатации по повод на иск за вреди от влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, счита, че той ще се произнесе недопустимо по правилността на влезлия в сила съдебен акт и констатациите му ще влязат в противоречие с последиците на решението, в частност със силата на присъдено нещо на съдебния акт /чл. 297 и 298 ГПК/ и с принципа на чл. 297 ГПК - за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на страните по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища, учреждения и общини в РБ.

Като друго основание за недопустимост, ответникът навежда чл.35, пар.

3а от Условията за допустимост от КЗПЧОС. Според тази разпоредба всяка жалба, която представлява злоупотреба с права по смисъла на чл.35, пар.3 КЗПЧОС е недопустима. Изразява становище какво представлява злоупотреба. Позовава се на Директива 2024-1069 на ЕП и на съвета. Цитира съдебна практика.

По същество оспорва иска, като твърди, че не е налице каузалитет между 2 постановения съдебен акт и изброените от ищеца лични негативни преживявания /изпадане в състояния на унижение, изтезание и др./. В настоящото исковото производство вредите не се презюмират, а се ищецът не ги е доказал. Твърди, че в случая, за да не допусне до касационно обжалване депозираната касационна жалба на А. против решението СГС по в.гр.д.

№7175/2020 г., съдебният състав при ВКС е изложил подробни аргументи.

Производството е било с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1 и т. 2 ЗЗДискр.

Съдът е обсъдил изложението на касатора в т.ч. съдържащите се в него оплакванията срещу постановения въззивен акт. Приел е, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, доколкото касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Подробно е изложено и становище за липсата на предпоставките за допускане на жалбата на основание чл. 280, ал. 2, предл. „трето" ГПК. От значение е й обстоятелството, че ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора.

Сочи, че при постановяването на процесното определение по к.гр.д. № 4355/2021 г., съдебният състав на ВКС изцяло се е съобразил с конституционните принципи, като не е допуснал нарушаване на правата на ищеца, напр. не е лишен от достъп до съд или до справедлив съдебен процес съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В тази връзка не споделя и твърденията за съществуването на причинна връзка между отрицателните промени в психологичното състояние на А., като чувство на унижение, изтезание и др. и действията/бездействията на конституирания ответник.

Не споделя и твърденията на ищеца, за нарушение на чл. 20 вр. чл. 52, § 4 ХОПЕС и чл. 6, ал, 2 КРБ при постановяване на процесното определение.

Съгласно визираните норми от ХОПЕС - Всички хора са равни пред закона;

Доколкото настоящата Харта признава основни права, които произтичат от общите за държавите-членки конституционните традиции, тези права трябва да бъдат тълкувани в хармония с тези традиции.

Твърди, че обжалваното въззивно решение на ОС - ****** е било постановено в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС ( решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., решение № 101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 3

534/2012 г., решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., всичките по описа на IV г. о.). Даденото в нея правно разрешение е, че наличието на "сравними сходни обстоятелства" следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично (същото или сходно) положение. При разлика в третирането, която обаче се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. Така въззивният състав е достигнал до извода, че разликата в начина на организация на затворите не е противоправен резултат от дейността на ответника (ГДИН), не накърнява правата на затворниците и е в рамките на изискванията по чл. 164, ал. 1 ЗИНЗС.

Посочва, че отговорност на държавата за нарушение на общностното право от решение на национален съд, отсъждащ като последна инстанция, може да се породи само в изключителни случаи - когато съдът е в явно нарушение на приложимото общностно право. За посочените от А. оплаквания не се сочи конкретно приложимо право на ЕС -конкретна норма на общностното право, уреждаща отношения във връзка с предявения иск, която конкретна норма да е нарушена от ответника.

Прави възражение за погасяване на предявените искове за вреди и лихви по давност, както и възражение за прекомерност на претендираното обезщетение.

Моли да бъде приобщен единствено крайният съдебен акт в производството по к.гр.д. № 4355/2021 на ВКС, IV Г.О.

Моли съда да прекрати производството, тъй като е недопустимо, а при условие на евентуалност да отхвърлите същата като неоснователна.

На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК моли да бъдат присъдени сторените по делото разноски от страна на ВКС, а именно юрисконсултско възнаграждение в размер определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид изложеното от страните и материалите по делото, установи следното от фактическа и правна страна:

По представителната власт

Ищецът се представлява от служебен защитник адв. А. М., **********, 4 назначена с Определение № 25848/24.06.2024 г. (л.96 от делото).

Ответникът се представлява от юрист – съдебен помощник, на основание чл.32, т.3 ГПК.

По държавната такса

Цената на иска е 5 000 лева, поради което на основание чл.1 ТДТССГПК, държавната такса е 4 %, което се равнява на 200 лева. Този минимум не е внесен. Липсва реквизита по чл.128, т.2 ГПК. Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски за всички инстанции, съгласно Определение № 36526/14.10.2023 г. (л.17 от делото)

По редовността на ИМ

Съдът приема, че исковата молба е редовна. Съдържа всички реквизити по чл.127-128 ГПК. Неоснователно е възраженията на ответник, че липсва посочване на правна норма, която ищецът твърди, че е нарушена, както и че не са посочени причините за настъпилите неимуществени вреди. Правната квалификация се дава от съда, а причините за настъпилите вреди е въпрос по същество на спора. Ето защо съдът приема, че исковата молба е редовна.

По отношение на номерата на цитираните исковите молби съдът установи, че на ответника са връчени правилните искови молба, а грешката е от технически характер.

По допустимостта на производството

С исковата молба ищецът претендира вреди от факта, че не е била допусната до касационно обжалване негова жалба срещу решение на въззивния съд.

В конкретния случай от изложението в исковата молба, с оглед заявените до съда искания, не може да се направи извод, че въобще е налице възможност страната да изложи такива твърдения, които да създадат у съда убеждение, че е допустимо да разгледа претенциите за на съда за този извод са следните:

Без съмнение Държавата дължи репариране на вредите, причинени от действията на правораздавателните органи вкл. съда и този принцип е закрепен в чл. 7 от Конституцията на Република България, съответно детайлната уредба е регламентирана в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Отговорност може да се търси за вреди от 5 особено съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 2в ЗОДОВ, която правна норма е приета през 2019 г. Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. В нормата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за разлика от чл. 1 и от чл. 2в, ал. 1, т. 1 от същия закон, не е направено разграничение от каква дейност са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, каквото нарушение може да се изразява и в постановено решение/присъда или друг акт на органите на съдебната власт, който нарушава принципите на правото на ЕС.

Настоящият съдебен състав приема, че изложените от ищеца и неговия процесуален представител твърдения не очертават фактическия състав на непозволено увреждане, а касаят правилността на влязъл в сила съдебен акт по гражданско производство, който не може да бъде пререшаван. Не е допустимо по пътя на исковото производство съдът да проверява дали в друго съдебно производство, приключило с влязъл в сила съдебен акт, са допуснати процесуални нарушения, респ. дали постановеният акт (на съда или прокуратурата) е правилен. В противен случай би се стигнало до хипотеза, при която, съобразно изложеното в исковата молба „нарушение“ на ВКС, която неправилно отказала да допусни до касация жалба, настоящият граждански съд следва да преценява по същество дали постановеният от ВКС акт по касационната жалба е бил правилен, но подобна преценка излиза извън правомощията на гражданския съд и предвидения от закона процесуален ред за проверка правилността на актовете. Тези обстоятелства подлежат на проверка по пътя на извънредните способи и жалбата до ЕСПЧ.

Ищецът претендира обезщетение за вреди, които последният твърди да е изтърпял от несправедливото недопускане на жалбата му до касационно обжалване. Съдът приема, че с този иск ищецът се домогва гражданският съд да извърши ревизия на дейността на ВКС по гражданското дело, приключило с влязла в сила определение. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 281 ГПК валидността, допустимостта и валидността е основание за касационно обжалване, което може да бъде релевирано в рамките на висящото гражданско производство, то и същото не е допустимо да бъде разглеждано като основание на предявен граждански иск за присъждане на обезщетение за 6 неимуществени вреди. Следва също така да се посочи, че не е допустимо в производство по граждански иск, предявен на деликтно основание, гражданският съд да извършва преценка на обстоятелствата, на които в случая ищецът основава този си иск. Следователно на основание чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на връщане.