Решение № 389 от 09.12.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. гр. Д., 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Д. в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря Дарина М. Петрова като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20255610100311 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба от П. Х. С.-А. с ЕГН ********** и с постоянен адрес в гр. Д., ул. „П.Е." № **, вх. **, ет. 2, ап.

** и със съдебен адрес в гр. София, ул. ,.Искър" № 8, ет. 5, чрез адвокат Х. Р. от САК срещу „ВИВА КРЕДИТ" АД с ЕИК 207343548 и с адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, бл.

АТЦ „Силвър център", ет. 2, офис 73 Г, офис 4-5, представлявано от Свилен Петков Петков, за прогласяване на основание чл. 22 от ЗПК недействителността на сключения между тях договор за паричен заем № 5979964 от 23.11.2023 г.

Твърди се, че между ищцата и ,,ВИВА КРЕДИТ" АД е сключен договор за паричен заем № 5979964 от 23.11.2023 г. (наричан по-долу„Договора, по силата на който настоящият ответник е предоставил на ищцата сума в размер на 1800 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 40,32 % и годишен процент на разходите — 49,36 %. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗКИ ответникът "ВИВА КРЕДИТ" АД е финансова институция, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привпичане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисьла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова. Сключеният между страните договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисьла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон — Закона за потребителския кредит. Освен изложените в настоящата молба доводи за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, съдът следвало служебно да следи за наличието на 1 неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. На първо място посочват, че сьдържанието на Договора е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Посочен е ГПР в размер на 49,36 %. Така посочен, сьщият бил неточен и заблуждаващ с оглед задължението, обективирано в чл. 5 от Договора, потребителят да осиryри: две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да е навършило 21-годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осиryрителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНб или да има кредитна история сьс статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството на заемател; или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цяпото задължение на заематепя, посочено в чл. 3, ал. 1, т.7 от Договора, валидна 30 дни след падежа за плащане на договора. Неизпъпнението на посочените горе две алтернативи води до това, че заематепят ще дължи неустойка в размер на 745.80 лв. По този начин се пораждала драстична разлика между посочения в Договора ГПР и реално приложения от ответното дружество, което водело до нарушаване императивната норма на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.

Горепосоченото обуславяло извода, че Договорът следвало да бъде прогласен за нищожен. На второ място клаузата, предвиждаща гореспоменатата неустойка в размер на 754.80 лв. — чл. 5, ал. 2 от Договора, била недействителна поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка се съдържали в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно — такава е неустойка, която е уговорена извън присъщата й тройна функция — обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Процесната неустоечна клауза в договора за паричен заем излизала извън присьщата й функции, надвишавала многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от 33Д. Така, както е уговорена конкретната неустойка, била предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем съобразно Договора и общите условия. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с огпед на индивидуапното договаряне на договорните условия. Въведените в Договора изисквания за вида на обезпечение създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то иsцяло да се възпрепятства.

Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължало при 2 неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечитепната и обезщетитепната си функция и водела до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по сьщество е добавък към възнаградитепната лихва и в този смисьл представлявала сиryрна печалба за заемодателя. Отделно от това — въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чп. 5, ал. 1, т.1 и 2 от Договора/ и срокът за представянето им създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени въаможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Така — уговорена като санкционна, дължима при неизпълнение на договорно задължение, неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явявала нищожна поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1 от 33Д. На следващо място, в текста на чл. 10а ал. 2 от ЗПК е посочено, че кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита. В настоящия случай претендираната такса за експресно разглеждане на документите, предвидена в чл. 1 от Договора, чрез които длъжникът кандидатства за отпускане на кредита, противоречи пряко на ал. 2 на чл. 10а от ЗПК, която забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. Експресното разглеждане на документи обаче, респ. проверката на платежоспособността на длъжника е част от процедурата по усвояване на кредита. Намира, че с тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което тя се явявала нищожна. Не било ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер, което било допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена "такса" оскъпявала по скрит начин кредита. в случая посочената такса не е включена в ГПР съгласно чл. 10, ал. 2 във връsка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Фактът, че същата такса била включена като част от месечната погасителна вноска, било основание да се приеме, че в същност последната има точно такъв характер — скрита печалба за кредитора водеща до необосновано оскъпяване на кредита във вреда на потребителя, поради което посочената клауза била неравноправна и нищожна.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което — на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК, да обяви Договор за паричен заем № 5979964 от 23.11.2023 г., сключен между П. Х. С. и 3

„ВИВА КРЕДИТ" АД с ЕИК 207343548, за нищожен. В условията на евентyалност — ако настоящият състав прецени, че Договорът е действителен, то моли съда да прогласи неустоечната клауза, обективирана в чл. 4 от процесния договор, за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Моли да му бъдат присъдени сторените съдебни разноски.

В срока за отговор е депозиран такъв от ответника, чрез процесуален представител, в който твърди, че по отношение на твърдението на ищцата, че процесният договор противоречи на разпоредбата на чл. 11, an. 1, т. 10 от ЗПК, поради невключване на неустойката в ГПР — счита за неоснователно, доколкото нямало нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 3ПК. В Чл.11, ал.1, т. 10 от 3ПК законодателят е предвидил изискването за посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в случая е спазено. Безспорно от съдържанието на процесния договор било, че са посочени фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора било и, че единственият компонент, който определя ГПР е възнаградителната лихва, като са посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислява. Тоест, ГПР се формирал от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Обстоятелството дали неустойката следва да се включи в ГПР бил въпрос относим към действителността на клаузата, а не на целия договор. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвиждала, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заппаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребитепски кредит.

Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императиена разпоредба на 3ПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна логика било становището, че неустойката следва да участва при формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това сьгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигyри обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. При сключване на договора ответното дружество нямало как да предвиди в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е било възникнало и не е било известно дали ще възникне, тъй като зависи от бъдещо несигyрно събитие, а именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата. В този смисъл била и практиката на СЕС - член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102, съгласно която договорът за кредит трябва да се изготви в писмена 4 форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условия, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен сыласно единна математическа формула. В случая към момента, в който договорът е сключен, не се установява да се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на 18.12.2014 г. БНБ, към датата на сключване на договора, се налагало заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишавал 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница. Освен това следвало да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума, сьобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните били свободни да определят сьдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави.