Решение № 5599 от 25.08.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5599 гр. С., 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20261100502293 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Столична община срещу Решение № 803 от 14.01.2026 г., постановено по гр. дело № 20241110168034 по описа на Софийски районен съд (СРС), 151-ви състав. С обжалвания акт е отхвърлен предявеният от Столична община срещу С. Н. М., А. Г. М. и С. Г. Р. положителен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор ***, както и акцесорното искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на констативен нотариален акт.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и е процесуално допустима.

В срок е подаден отговор на въззивна жалба, с който моли същата да бъде оставена без уважение.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а 1 за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

По правилността на решението:

Първоинстанционният съд е установил релевантната фактическа обстановка, която не се оспорва от страните и се възприема изцяло от настоящата инстанция. На основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите на СРС. Спорът е концентриран върху правилността на правните изводи на СРС.

По довода за нарушение на материалния закон.

Жалбоподателят твърди, че СРС е допуснал нарушение на материалния закон, като не е приложил служебно императивната норма на чл. 2, ал. 2, т. 5 от Закона за общинската собственост (ЗОС) в редакцията му преди изменението с ДВ бр. 96/1999 г., според която общинска собственост са имотите, които нямат друг собственик.

Доводът е неоснователен. Вярно е, че според задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ОСГТК, съдът е длъжен служебно да приложи императивна материалноправна норма. Това задължение обаче е обвързано с установения по делото фактически състав. За да се приложи цитираната разпоредба, е следвало по делото да бъде безспорно установено, че процесният имот е „безстопанствен“, т.е. няма собственик. Едва тогава може да бъде приложен чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в релевантната му редакция, доколкото същият предвижда, че имотът следва да няма собственик. В конкретния случай първоинстанционният съд, въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза, е приел за установено, че имотът е бил собственост на трето за спора лице – М.А.И., а не на наследодателите на ответниците. Тази констатация изключва хипотезата за „безстопанствен имот“ и съответно прави неприложима нормата на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС (отм.).

Прието е заключение на съдебно-техническа експертиза, ведно с 2 допълнение към него, депозирани заедно, което след преценка по реда на чл.

202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно изготвено. Вещото лице е установило, че приетите по делото договор за доброволна делба от 26.05.2003 г. (л. 107), нотариален акт № 188 от 21.12.1968 г. (л. 108) и решение от 20.12.1984 г. на СРС, 38 състав по гр.д. № 20897/1983 г.

(л. 109) не се отнасят до процесния имот, а до съседните му. Вещото лице е посочило още, че към подписването на приложения по делото договор за доброволна делба от 04.01.1934 г. (л. 40 и сл.), с който е било поделено наследството на А.И.Ц., за с. Малашевци в сила е бил регулационен план, одобрен със заповед № 7 от 22.07.1926 г., като процесният имот е попадал в обхвата на кв. 122. Съгласно този договор за делба С., Р. и Ц.М. А. са получили в дял парцели XVI и XVII от кв. 122 с площ от 1670 кв.м., оцветени в зелено в Приложение към заключението (л. 136), заедно с намиращите се в имота постройки. В същото приложение вещото лице е изобразило със син цвят дела, възложен на С.С.А., с червен цвят дела, възложен на Л.А.И. и с жълт цвят дела, възложен на М.А.И., по мъж С.. Съгласно заключението с последващ договор за делба на наследствен недвижим имот от 16.03.1946 г. (л.

46 и л. 47 по делото) С., Р. и Ц.М. А. си поделят получените в общ дял при делбата от 1934 г. по-горе парцели XVI и XVII от кв. 122 като наследодателят на ответниците С. М.А. получава в дял парцел XVII от кв. 122 с площ от 840 кв.м., означен в зелен цвят в Приложение 2 към заключението (л. 137), Р. М.А. получава съседния от югозапад парцел XVI от кв. 122 с площ от 840 кв.м., означен в червен цвят в Приложение 2, а Ц.М.А. получава в дял други имоти в други квартали на Малашевци.

По отношение на констативния нотариален акт, издаден в полза на наследодателя на ответниците С. А. през 1975 г., за недвижим имот с пл. № 24 с площ от 740 кв.м., в заключението е посочено, че към датата на изготвянето му е бил наличен кадастрален план на гр. С. от 1949 г. като описаният в нотариалния акт имот попада в обхвата на кадастрален лист № 271, но не граничи със съществувалата тогава жп линия, а от югоизток граничи с ПИ № 23, който при делбата, извършена през 1934 г. е бил поставен в дял на М.А.И..

В кадастралния план от 1949 г. между имоти с пл. № 23 и № 24 не е отразена ограда, но те са съществували като самостоятелни и именно като такива са били отразени в кадастралния план и в ръчната скица от заснемане през 1982 г.

(Приложение № 5 към заключението, л. 140), като тогава двата имота са били 3 отразени с новите си номера - № 52 за имот стар пл. № 24 и № 51 за имот стар пл. № 23. Вещото лице е заключило, че процесният имот с идентификатор *** е идентичен само с поземлен имот с пл. № 23, за който по-напред в заключението е посочено, че при делбата, извършена през 1934 г. е бил поставен в дял на М.А.И., по мъж С.. След анализ на наличните кадастрални и регулационни планове вещото лице е дало заключение, че процесният по делото имот е бил даден в дял при делбата през 1934 г. на М.А.И. и съгласно регулационния план на с. Малашевци, одобрен със заповед № 7 от 22.07.1926 г. е бил описан като парцел IX-26 от кв. 122. В изработения през 1949 г. кадастрален план процесният имот е бил отразен като имот с пл. № 23, като в разписния лист няма отразени собственици на този и съседните имоти. В архивен кадастрален план, изработен през 1971 г., процесният имот е бил нанесен като поземлен имот с пл. № 51 и с площ от 537 кв.м., като в разписния лист към плана като собственици са били вписани наследниците на М.А.И..

Кадастралният план от 1971 г. е бил поддържан през годините до влизане в сила на кадастралната карта. При заснемане за нанасяне на промени в имотите и сградите в тях и собствеността им през 1982 г. процесният имот е бил заснет и нанесен като собственост на наследниците на М.А.И.. Въпреки предвиждането на процесния имот за озеленяване и комуникация с регулационния план от 1990 г., предвид липсата на отчуждаване, съдът приема, че по делото е установено, че процесният недвижим имот е собственост на М.А.И., респ. нейните наследници.

Неоснователен е и алтернативно наведеният довод за придобиване на имота по силата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ бр. 96/1999 г.). Тази разпоредба предвижда преминаване в собственост на общините на имоти – частна държавна собственост, отредени за обществени и благоустройствени мероприятия. Задължителна предпоставка за приложението е имотът да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на нормата. По делото е безспорно установено, че процесният имот е отреден за „озеленяване и комуникация“ с план от 1990 г., одобрен при действието на ЗТСУ (отм.).

Регулационните планове по чл. 22 от ЗТСУ (отм.) за обществени мероприятия (като озеленяване) нямат пряко отчуждително действие. За преминаване на собствеността в патримониума на държавата или общината е било необходимо провеждането на специална отчуждителна процедура по реда на чл. 95 и сл. от 4

ЗТСУ (отм.), включваща издаване на заповед и изплащане на обезщетение. По делото не са представени доказателства за проведена такава процедура. По делото се установи, че съгласно регулационен план на м. НПЗ Хаджи Димитър – Малашевци, одобрен със заповед № РДФ-50-09-232 от 04.07.1990 г. на Гл. архитект на С., процесният имот попада в обхвата на УПИ IV – за озеленяване и комуникация от кв. 3, като няма данни за прилагане на този план.

Следователно, държавата никога не е придобила собствеността върху имота, поради което той не е могъл да премине в собственост на Столична община на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. Както правилно е посочил и СРС – с отреждането на даден имот за определено мероприятие по този план той не се счита отчужден от предишния собственик, нито се придобива от държавата, а е необходимо да се проведе специална процедура по отчуждаване и обезщетяване на собствениците на засегнатите имоти - решение № 227 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 735/2009 г., I г. о., решение № 132 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 942/2012 г., I г. о.

Жалбоподателят твърди, че СРС не се е произнесъл по искането за отмяна на констативния нотариален акт на ответниците по чл. 537, ал. 2 от ГПК.

Видно от мотивите на обжалваното решение, СРС изрично е обсъдил това искане. Съдът правилно е приложил задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК на ВКС. Според тях, искането за отмяна на констативен нотариален акт по чл.

537, ал. 2 от ГПК не е самостоятелен иск, а е правна последица от уважаването на главния иск за собственост. При отхвърляне на установителния или ревандикационния иск, съдът не може да отмени акта, тъй като липсва установено със сила на пресъдено нещо право на ищеца, което да е несъвместимо с удостовереното в акта. След като СРС е отхвърлил главния иск на Столична община за собственост, той законосъобразно е отхвърлил и акцесорното искане за отмяна на нотариалния акт. Доколкото в настоящия случай е отхвърлен предявения иск, то не е реализирана последицата, предвидена в разпоредбата на чл. 537, ал. 2 от ГПК, а именно наличие на несъвместимост между претендираното с исковата молба право на собственост и издадения констативен нотариален акт. Отменянето на констативния нотариален акт се явява последица от уважаването на иска, респ.

5 при липса на установеност на посочените предпоставки, съдът не дължи произнасяне по направената претенция, доколкото не е констатирана посочената несъвместмост с издадения акт.

Не може да бъде споделено и твърдението за наличие на логическо противоречие в мотивите. Фактът, че ответниците не са доказали своето право на собственост, не води автоматично до уважаване на иска на общината. При предявен положителен установителен иск тежестта на доказване лежи върху ищеца, който трябва да установи своето право на собственост на твърдяното от него придобивно основание. Неуспехът на ответника да докаже своите права не освобождава ищеца от това му задължение. В този смисъл изводите на СРС са напълно последователни и законосъобразни.

По разноските:

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски. Въззиваемите страни са представили списък, като претендират заплащането на 300 евро за адвокатско възнаграждение, което следва да им бъде присъдено.

Водим от горното, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 803 от 14.01.2026 г., постановено по гр. дело № 20241110168034 по описа на Софийски районен съд, 151-ви състав.

ОСЪЖДА Столична община на основание чл. 78 ГПК да заплати на всяка от С. Н. М., А. Г. М. и С. Г. Р. по 100 евро за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.