Решение № 334 от 21.05.2024, Районен съд - Шумен
- Съд
- Районен съд - Шумен
- Дело
- Гражданско дело 2135/2023
- Вид
- Решение № 334
- Подписан
- 21.05.2024
- В сила
- 11.06.2024
- Състав
- Людмила Добрева Григорова-Митева
Цитирани разпоредби
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.26, ал.1, предл. трето · Закон за задълженията и договорите
- чл.82 · Закон за задълженията и договорите
- чл.84, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92 · Закон за задълженията и договорите
- чл.234 · Кодекс на труда
- чл.234, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.326, ал.1 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 334 гр. Шумен, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Людмила Д. Григорова-Митева при участието на секретаря Димитринка В. Христова като разгледа докладваното от Людмила Д. Григорова-Митева Гражданско дело № 20233630102135 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.234 от КТ, вр. с чл.82 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В молбата си до съда, ищецът „Мадара Агро“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, административна сграда на „Мадара“ АД, представлявано от управителя В.С., със съдебен адрес: ***, чрез адв. Д.Н. от ШАК, излага, че по ч.гр.д.№1356/2023 г. по описа на ШРС, по реда на чл.410 и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника А. Р. С., ЕГН **********, с адрес: ***, за следните суми: 2 700.00 лева- главница и 474.00 лева- лихви, произтичащи от договори за преквалификация, сключени между страните. Заповедта била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите искове. Твърди се в молбата, че на 30.11.2018 г. между страните, по реда на чл.234 от КТ е сключен договор за преквалификация, по силата на който ищецът, в качеството на работодател бил поел задължение да заплати на ответника, в качеството на работник обучение по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията“. Ответникът бил приключил успешно обучението за 1 повишаване на квалификацията си, като е продължил да работи при ищеца.
По силата на договора ответникът е следвало да работи в дружеството в продължение на три години след получаване на удостоверението за завършен курс. На 01.02.2019 г. между страните бил сключен втори договор за преквалификация, по силата на който ищецът, в качеството на работодател бил поел задължение да заплати на ответника, в качеството на работник обучение по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кран до 40 т.“ Ответникът бил приключил успешно обучението за повишаване на квалификацията си и по този договор, като също по силата на договора, е следвало да работи при ищеца в продължение на три години след получаване на удостоверението за завършен курс по новата специалност. Сочи се в молбата, че на 27.08.2021 г. ответникът бил подал в деловодството на дружеството заявление за прекратяване на трудовите правоотношения между страните по взаимно съгласие. Със Заповед №25/27.09.2021 г. на управителя на ищцовото дружество трудовото правоотношение било прекратено, като към тази дата не били изтекли предвидените в двата договора за преквалификация срокове, в които ответникът е следвало да работи при ищеца. С оглед на това за ответника се пораждали задълженията, предвидени в договорите, да заплати обезщетение по договорите, по първия в размер на 300.00 лева, а по втория- 600.00 лева, както и неустойки, както следва- по първия договор в размер на 600.00 лева, а по втория- 1 200.00 лева. Тези суми не били заплатени, поради което за ищеца се пораждал правен интерес от търсене на вземанията по съдебен ред.
Поради изложеното, моли съда да постанови решение, по силата на което да бъде признато за установено, че ответникът дължи на дружествотоищец сума в общ размер на 2 700, 00 лева, представляваща сбор от обезщетения и неустойки по Договор за преквалификация по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията от 30.11.2018 г. /300.00 лева- обезщетение и 600.00 лева- неустойка по договора/ и по Договор за преквалификация по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кранове до 40 т.“ от 01.02.2019 г. /600.00 леваобезщетение и 1 200.00 лева- неустойка по този договор/, и 474,00 лева – представляваща лихва за периода 27.09.2021 г. до 20.06.2023 г. Претендира и разноски.
2
В хода на делото поддържа претенциите си.
В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът, чрез назначения му от съда особен представител, представя писмен отговор, в който заявява, че счита исковете за допустими, но неоснователни, излагайки аргументи.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от фактическа и правна страна следното:
По ч.гр.д.№1356/2023 г. по описа на ШРС, по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 2 700.00 лева, главница, представляваща обезщетения и неустойки по Договор за преквалификация по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията от 30.11.2018 г. и по Договор за преквалификация по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кранове до 40 т.“ от 01.02.2019 г.;
474.00 лева- лихва за периода от 27.09.2021 г. до 20.06.2023 г. Присъдена е и законна лихва от датата на подаване на заявлението- 21.06.2023 г. до изплащане на вземането, както и извършените по делото разноски. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между тях, през периода от 06.02.2017 г. до 27.09.2021 г. е имало валидно трудово правоотношение, като ответникът е изпълнявал длъжността „Оператор, металообработващи машини“. Не се спори, че по време на действие на трудовия договор, между страните са сключени два договора за преквалификация, както следва: Договор за преквалификация по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията“ от 30.11.2018 г. и Договор за преквалификация по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кранове до 40 т.“ от 01.02.2019 г. Няма спор, а се установява и от приложените по делото писмени доказателства /частно заверени преписи от заявление на ищеца към работодателя от 27.08.2021 г., Заповед №25/27.09.2021 г./, че по искане на ответника, трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 27.09.2021 г.
Правоотношението е прекратено на основание чл.326, ал.1 от КТ- по инициатива на работника с предизвестие, отправено от него към работодателя. От приложения по делото частно заверен препис от Договор за 3 преквалификация по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията“ от 30.11.2018 г. става ясно, че страните са постигнали договореност, работодателят да заплати на ответника, в качеството му на служител, разходите за обучение по специалност „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията“, в размер на 300.00 лева.
От своя страна, служителят е поел насрещните задължения да завърши курса на обучение и да работи непрекъснато при същия работодател за срок от три години, считано от датата на получаване на удостоверението за правоспособност по специалността. В чл.4 от договора е предвидено, че при напускане по собствено желание, при дисциплинарно уволнение и във всеки случай на прекратяване на трудовото правоотношение не по вина на работодателя, преди изтичането на горепосочения тригодишен срок, служителят се задължава да заплати на работодателя в срок от десет работни дни, считано от настъпване на основанието обезщетение равно на разходите за обучението и неустойка в размер на 600.00 лева. Видно от частно заверен препис от Договор за преквалификация по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кранове до 40 т.“ от 01.02.2019 г., се установи, че по време на действие на трудовия договор, между страните е сключен втори договор за преквалификация, по силата на който ищецът, в качеството на работодател е поел задължение да заплати на ответника, в качеството му на служител, разходите за обучение по специалност „Машинист-крановик на мостови и козлови кранове до 40 т.“, в размер на 600.00 лева. От своя страна, служителят е поел насрещните задължения да завърши курса на обучение и да работи непрекъснато при същия работодател за срок от три години, считано от датата на получаване на удостоверението за правоспособност по специалността. В чл.4 от договора е предвидено, че при напускане по собствено желание, при дисциплинарно уволнение и във всеки случай на прекратяване на трудовото правоотношение не по вина на работодателя, преди изтичането на горепосочения тригодишен срок, служителят се задължава да заплати на работодателя обезщетение равно на разходите за обучението и неустойка в размер на 1 200.00 лева. Няма спор, а се установява и от приложените по делото документи, че ищецът е завършил обучението си и по двата договора, като е придобил и съответното удостоверение за правоспособност. От представените по делото от ищеца документи /свидетелства за правоспособност, списък на участниците в курс за 4 придобиване на правоспособност за „Водач на електрокар и мотокар за транспорт в предприятията“, фактури, платежни нареждания, протокол за резултатите от изпити за придобиване степен на правоспособност/, става ясно, че ответникът е преминал курсовете на обучение, предвидени в двата договора, като е придобил съответните свидетелства за правоспособност, както следва- по първия договор на 15.10.2018 г., а по втория- на 20.05.2019 г.
От горепосочените документи, тълкувани поотделно и в тяхната съвкупност, съдът стига до извода, че разходите по двете обучения са заплатени със средства на работодателя, каквато е и изричната уговорка между страните.
Нещо повече, разходите за обучението по първия договор са заплатени още преди сключване на договора- 06.11.2018 г. /фактура и платежно нареждане/, което дава основание на съда да направи извод, че със сключване на договора ответникът несъмнено е потвърдил, че разходите за обучението му по съответната специалност, са заплатени от работодателя. Няма представени доказателства, нито наведени твърдения, че ответникът сам е заплатил тези си обучения.
Съгласно текста на разпоредбата на чл.234, ал.1 от КТ, страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация).
Разпоредбата на ал.2 гласи, че с договора по предходната алинея се определят: професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава; мястото, формата и времето на обучението; финансовите, битовите и други условия за времето на обучението, като е дадена възможност страните допълнително да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години и отговорността му при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията за полагане на труд за горепосочения срок /ал.3/. При разглеждания казус няма спор, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работника, с отправено към работодателя писмено предизвестие преди изтичане на уговорения и в двата договор тригодишен срок. Ето защо и съобразно действителните уговорки, обективирани в двата процесни договора, за ответника се поражда задължението да възстанови на бившия си работодател разходите по двете обучения, платени със средства на работодателя. В случая съдът стига до 5 извода, че работодателят е изправна страна по договорите, а ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 3 от договора - да остане на работа в дружеството за срок от 3 години. Задължението да бъдат възстановени на работодателя извършените от него разходи за повишаване квалификацията на работника или служителя е проявление на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, като в случая е ясна и действителната воля на страните, съобразена и с обичаите в практиката и добросъвестността.
Предвид гореизложеното, стига до извода, че исковете за заплащане на обезщетения по двата договора, представляващи извършените от работодателя разходи за обучението на ответника, са основателни и доказани и следва да се уважат.
По отношение на претенциите за неустойка, за да се произнесе съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, найчесто парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. В разглеждания казус, ищецът претендира неустойки за неизпълнение задължения на ответника да работи по трудовото правоотношение, действало между тях, в период от три години от придобиване на удостоверенията за правоспособност, за снабдяването с които работодателят е заплатил обучението на ответника. Размерът на неустойките е равен на двойния размер на стойността на разходите по обучението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/.