Решение № 1030 от 17.11.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1030 гр. Стара Загора, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20255530103318 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът С. К. С. твърди в исковата си молба, че е сключил с ответното дружество Договор за паричен заем №*** от ***. По силата на този договор, „Креди Йес“ ООД се е задължило да предостави заемни средства в размер на 1300лв на кредитополучателя С., а той от своя страна се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл. 3, ал. 7 от договора, месечния лихвен процент по заема бил уговорен от 3,330% , а съгласно ал. 5 от същия член на договора, годишният процент на разходите бил 48.215%. Уговореният срок на договора бил 13 месеца.

Действително приложената в кредитното правоотношение стойност на годишен процент на разходите обаче, била различна от посочената в договора и с вписаната от кредитодателя стойност на годишен процент на разходите от 48.215% . Това било така, защото съгласно договора се дължала „неустойка”, посочена в чл.8 от договор за паричен заем № *** от *** г., в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението, обезпечение, уговорено в чл. 6 от договора. Освен неустойката, съгласно чл.

15 от ОУ към договора за заем, със сключването на последния, кредитодателят имал право да сключи и застраховка „Живот“ на кредитополучателя или застраховка „Имущество“, в случай на обезпечение с ипотека, с която застраховка да се обезпечи погасяването на заема.

Кредитодателят, залагайки като клауза чл. 8 в договора за потребителски кредит и чл.15 от ОУ към договора за заем, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такива клаузи, ответникът целял да заблуди кредитополучателя в 1 частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство породило недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 8 от договора за потребителски кредит във връзка с чл. 10, ал. 2 от Общите условия, кредитополучателят следвало да предостави обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да се сключи договор за гаранция и да се приеме още едно от обезпеченията, във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 1458,18лв, която се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита, отразена била в погасителния план и представлявала неразделна част от договора. Поставените в чл. 10, ал. 2 от Общите условия към договора изисквания за предоставяне на обезпечение, които задължително трябвало да изпълни кредитополучателят, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави като гарант по кредита две физически лица, всеки от които да има нетен доход от 1000лв, да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните 2 години, да няма кредити към банки и финансови институции, с класификация различна от „Редовен“, както и по активни, така и по погасени задължения, съгласно ЦКР към БНБ, 2/ заедно с още едно обезпечение, а именно: залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума за плащане по договора за заем, учредяване на първа по ред ипотека, предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва, а съгласно чл. 6 от договора, четвъртото обезпечение могло да бъде представяне на ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „застраховка“ се явявали разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на тези възнаграждения в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният несъответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесният Договор за паричен заем № *** от *** година е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала 2 легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща, или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава, или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат, или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 8 от договора за потребителски кредит било уговорено заемът да бъде обезпечен с гаранция и още едно обезпечение, отговарящи на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6 от договора, същият дължал „неустойка“ на кредитора. Иначе казано, вноската по кредита ставала почти двойно по-голяма. Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от кредитополучателя да посочи гарант, отговарящ на тези условия и още едно от измежду конкретно посочени обезпечения, вдигало лихвения процент на кредитите на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план от договора. Предвид неизпълненото изискване на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК, договорът се явявал недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на обезпечение, се явявала в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. В заключение, посоченият лихвен процент от 3,330 % не отговарял на действително приложеният лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 2, ал. 1, т. 8 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов 3 ущърб, като счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение.

Счита, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; в погасителния план не било посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква - лихва, такси и прочие. Нямало ясно и точно посочен годишен лихвен процент по договора, единствено било уговорено, че кредитополучателят дължал месечен лихвен процент от 3,330 %, а яснота досежно размера на годишния лихвен процент липсвала. Съгласно §1. от допълнителните разпоредби на Закон за потребителския кредит, "Лихвен процент по кредита" е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.

Тоест, за да бъде коректно посочен лихвеният процент по кредита следвало да бъде изчислен на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В процесният договор се сочел единствено дължимия месечен лихвен процент, не и годишният, а това било в нарушение на изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК, тъй като липсвал задължителен реквизит от съдържанието на договора. По смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Отделно от гореизложеното, съгласно чл. 15 от ОУ към договора, със сключването на последните кредитодателят имал право да сключи и застраховка „Живот“ на кредитополучателя или застраховка „Имущество“, в случай на обезпечение с ипотека, с която застраховка да се обезпечи погасяването на заема. Сумата по застрахователната премия не била включена в годишния процент на разходите, което отново се явявало нарушение на чл. 19 от ЗПК, тъй като не бил приложен годишният процент на разходите по правоотношението. Включвайки заплатената застрахователна премия към ЗД „БУЛ ИНС“ АД, годишният процент на разходите надхвърлял значително допустимия по закон. Освен гореизложеното, счита, че договорната лихва, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Като съгласно чл. 10, ал.

2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но 4 договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правела клаузата, уговаряща размера й, - нищожна. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се преценя съобразно всеки конкретен случай, моли да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно: обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху цялата просрочена сума, включително и върху възнаградителната лихва, при липса на обезпечение, неустойка, едностранно сключване за сметка на заемателя застраховка „Живот“ и застраховка „Имущество“, както и уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи са за сметка на кредитополучателя. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че уговореният размер на лихвата по договора противоречи на добрите нрави. Моли да се приеме, че уговорената в чл. 8 от договора за потребителски кредит неустойка също е нищожна, тъй като с нея се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване.