Решение № 129 от 18.07.2022, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. Ямбол, 18.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Мартина Ив. Кирова при участието на секретаря П. Г. У. като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско дело № 20222300500192 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ гр.София, подадена от пълномощника на сдружението адв.Димитова, срещу Решение №10 от 04.03.2022г., постановено по гр.д. №108/2020 г. по описа на Тополовградски районен съд, с което на основание чл.511, ал.3 КЗ въззивникът е осъден да заплати на А. Г. М. от гр.*** и на Н. Г. К. от с.***, община ***, сумата от по 1000лв. на всеки от тях - частични искове от общата сума 60 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на брат им В. Г. К., настъпила на *** г. в резултат на ПТП, причинено от турски гражданин при управление на товарна композиция- влекач с турски регистрационен номер и прикачено към него полуремарке с турски номер, застраховани по договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност", ведно със законната лихва върху сумите от датата на увреждането - 28.11.2018г. до окончателното изплащане, като въззивникът е осъден да заплати на ищците разноски от по 300лв. за адвокатско възнаграждение, ДТ, както и ДТ и разноски в полза на ТРС в размер на 350лв.

От Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ гр.София е подадена и частна жалба против Определение № 79 от 29.04.2022г., постановено по гр.д. №108/2020г. на Тополовградски районен съд, с което в производство по чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата на сдружението за отмяна на присъдените на ищците разноски за адвокатско възнаграждение.

Оплакването във въззивната жалбата е, че оспореното решение на ТРС е незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон. Според въззивника, не са налице предпоставките, визирани в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. на ВКС, ОСНГТК, при наличието на които ищците биха били легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на брат им. Поддържа, че отношенията между ищците и починалия са традиционни за българския бит и душевност и че не са доказани изключителни по своя интензитет и времетраене неимуществени вреди за ищците от смъртта на техния брат, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките - съпруг, деца и родители, както изисква тълкувателното 1 решение, като излага подробни съображения в тази насока и посочва съдебна практика. Във въззивната жалба въззивникът изтъква, че по аргумент от по-силното основание от § 96, ал.

3 от ПЗР на ЗИДКЗ, разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 от КЗ се прилага и към настоящия иск, който е заведен след влизане в сила на ЗИДКЗ, обн. в ДВ, бр. 101 от 2018г. и в сила от 07.12.2018г. Сочи, че съгласно § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал.2 от КЗ, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал.4 се определя в размер до 5000 лева. Съгласно § 96, ал.3 от ПЗР към ЗИД на КЗ, горепосочените разпоредби на КЗ се прилагат за претенции, включително и съдебни, предявени от 21.06.2018г. нататък, а съгласно § 96, ал.2 от ПЗР към ЗИД на КЗ, в същия размер е и отговорността на деликвента.

Въззивникът оспорва евентуално размера на претендираните вреди, в т.ч. и твърдения пълен размер на търпените вреди с възражение, че претендираният размер на неимуществените вреди не съответства на чл.52 от ЗЗД. Намира, че районният съд е следвало изобщо да не се произнася и по приложимостта на § 96, ал.1 от ПЗР към ЗИД на КЗ, тъй като размерът на частичните искове, с които е сезиран е под 5000 лв., и този въпрос се явява неотносим към делото.Счита също, че и позоваването на ищците на чл. 15 от ЗНА е неоснователно, тъй като процесната хипотеза не попада в обхвата на тази правна норма, като в подкрепа на тези твърдения излага подробни аргументи.

По отношение на направеното от ТРС позоваване на Директива 2009/103/ЕО въззивникът сочи, че съгласно трайната практика на Съда на ЕС (СЕС) директивите нямат директен ефект в отношенията между частноправни субекти, като директива не може сама по себе си да наложи задължения на частно лице и поради това не може да се прави позоваване на нея срещу такова частно лице. Излага подробни съображения в тази насока и навежда, че СЕС последователно приема, че правото на обезщетение на увреденото лице може да бъде ограничавано с разпоредбите, отнасящи се до националния режим на гражданска отговорност при ПТП, тъй като целта на директивите по автомобилно застраховане не е да налагат на държавите членки приемането на определени форми на гражданска отговорност, а изискват всяка гражданска отговорност във връзка с използването на МПС, предвидена в националното им право, да бъде застрахована, което е спазено в процесния случай. Становището на въззивника е, за което в жалбата са изложени подробно аргументи, че няма противоречие между вътрешноправната норма на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ и общностна норма от Директива 2009/103/ЕО, че съюзните норми са ясни, ясно е също, че § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ не им противоречи и по тази причина няма основания за отправяне на преюдициално запитване по настоящото дело. Счита, че цитираните в исковата молба актове на българските съдилища не представляват задължителна съдебна практика и в тях има два съществени недостатъка - от една страна, незаконосъобразно не правят разлика между понятията "застрахователно обезщетение" и "застрахователна сума" и оттам - да направят единствено възможния извод за липса на противоречие със съюзна норма, а от друга, дори и при посоченото неправилно смесване на понятията, не вземат предвид, че директен ефект на директивите има само при неправилно транспониране, каквото в случая няма с оглед разпоредбата на чл. 492 от КЗ, и че хоризонтален директен ефект в отношенията между частноправни субекти също няма. Сочи и съдебна практика в подкрепа на приложимостта на § 96 от ПЗР към ЗИД на КЗ.

Въззивникът прави оплакване, че е присъдена неправилно и законната лихва от датата на увреждането, а предвид неоснователността на главната претенция счита, че неоснователна е и акцесорната претенция за законна лихва. Сочи, че НББАЗ е дало своевременно мотивиран отговор по предявените претенции по чл. 496, ал.2 от КЗ в срока по чл.497, ал.1, т.2 от КЗ, поради което не дължи законна лихва за забава, евентуално, че лихва за забава се дължи от 11.12.2019г., когато е изтекъл тримесечният срок от предявяване на претенцията по чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ или че лихва за забава се дължи от 03.10.2019г.

(след изтичането на 15 работни дни от датата на претенцията), или от 10.09.2019г. - датата на претенцията. С оглед неправилността на решението по съществото на спора, според въззивника неправилно са присъдени в негова тежест и разноските по делото.

По тези съображения въззивникът моли за отмяна на решението на първата инстанция изцяло и за постановяване на друго решение от въззивния съд, с което да отхвърли изцяло предявените от ищците искове, с присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции.

Въззиваемите А.М. и Н.К., чрез процесуалния представител – адв.Т.Н. от АК-***, в законния срок са депозирали писмен отговор, с който са изразили становище за неоснователност на въззивната жалба. Застъпено е становището, че процесния случай 2 попада в хипотезата на Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като от една страна, поради ранната смърт на родителите им, между ищците и В. К.са се създали отношения идентични като тези между родители и деца - В. е бил като баща за по-малките си брат и сестра Н. и А., а от друга страна, интензивността на емоционалните преживявания на ищците от загубата на брат им, доказано надхвърлят по продължителност и интензитет обичайните за повечето хора. Изложени са съображения, че има натрупана обилна съдебна практика на окръжните и апелативните съдилища, както и на ВКС в насока, че § 96 от ПЗР към ЗИД на КЗ не следва да се прилага поради противоречие с правото на ЕС. Относно началната дата на дължимост на лихвата за забава въззиваемите сочат, че следва да се приложи разпоредбата на чл.429, ал.3 от КЗ, като лихвата се присъди от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която в случая е 10.09.2019г. Молят въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а оспореното решение на ТРС - потвърдено, с присъждане на разноските пред въззивната инстанция, като на процесуалния представител на въззиваемите се присъди адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

С частната жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ гр.София е оспорено Определение №79 от 29.04.2022г., постановено по гр.д. №108/2020г. на Тополовградски районен съд, с оплакване за недопустимост, евентуално за неправилност на този съдебен акт. Сочи се, че ищците не са направили разноски за адвокатско възнаграждение и нямат право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК, като направеното искане е на основание чл.38 от ЗА съдът да определи възнаграждение на адвоката на ищците - адв.Н.. Според частния жалбоподател, касае се за два различни правни института в областта на съдебните разноски по чл.78, ал.1 ГПК и по чл.38 от ЗА, като недопустимо, евентуално неправилно районният съд е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение на ищците, вместо на адвоката им. Поради това частният жалбоподател моли окръжният съд да обезсили определението на ТРС или да го отмени, без друго произнасяне по тези разноски, с присъждане на разноските за частната жалба.

Ответниците по частната жалба А.М. и Н.К. не са изразили становище по нейната допустимост и основателност.

В о.с.з. въззивникът не изпраща законен или процесуален представител, а пълномощникът му адв.Д. депозира писмена молба, излагайки аргументи и сочейки съдебна практика на ВКС за уважаване на въззивната жалба.

Пълномощникът на въззивамите А. М. и Н.К. - адв.Н. в с.з. оспорва въззивната жалба и частната жалба и пледира за потвърждаване на обжалваното решение на ТРС и на определението на първата инстанция в производството по чл.248 ГПК.

ЯОС намира, че въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от легитимирана страна, в законоустановените срокове, срещу подлежащи на контрол съдебни актови, поради което следва да се разгледат по същество.

За да се произнесе, въззивният съд установи следното:

Ищците А. Г. М. от гр.*** и Н.Г. от с. *** са предявили против Национално бюро на българските автомобилни застрахователи гр.София субективно съединени искове по чл.513, ал.1, вр. с чл.511, ал.3, вр. с ал.1 и чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от по 1000лв., частичен иск от общата сума 60 000лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брата на ищците В. Г. К., настъпила в резултат на ПТП от 28.11.2018г., ведно със законната лихва от увреждането - 28.11.2018г. до окончателното изплащане на вземанията.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове с основното възражение, че не са налице предпоставките, визирани в ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и ищците са извън кръга на лицата, съгласно Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт на друго лице, причинена от деликт.

Фактическата обстановка по делото правилно е разкрита от първоинстанционния съд и същата е непроменена пред въззивната инстанция.

Установено е от събраните по делото писмени доказателства – констативен протокол за ПТП с пострадали лица и протокол за оглед на местопроизшествие, както и от заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза, че на *** г., около 06:07., в условията на нощна тъмнина и мокра асфалтова настилка, по път I-7, в посока от ГКПП Лесово към гр.Ямбол се е движил лек автомобил Опел Астра, с peг. № У 7607 АВ с водач В.